Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (21)

Глава двадесет и първа
Нимфите от парка Фонтенбло

Почти цяла минута кралят се наслаждаваше на своята победа. Тя беше пълна. После се обърна към принцесата, за да й се полюбува.

В младостта хората обичат може би по-горещо и страстно, отколкото в зряла възраст. Но при тях всички други чувства се проявяват с такава сила, че самолюбието не отстъпва на любовта, за разлика от по-късно, към тридесет — тридесет и петте им години, когато любовта става всепоглъщаща.

Людовик си мислеше за принцесата, но повече мислеше за себе си. Тя мислеше само за себе си, без въобще да мисли за краля. В цялото това преплитане на царствени романи и царствен егоизъм жертвата беше Дьо Гиш. На всички се хвърлиха в очи вълнението и безпомощността на бедния човек и всичко това беше толкова по-учудващо, защото никой досега не го беше виждал с отпуснати ръце, наведена глава и изгаснал поглед. Обикновено никой не се съмняваше в Дьо Гиш, когато ставаше въпрос за вкус и елегантност. Отначало мнозинството от присъстващите приписа неговия неуспех в балета на обикновена придворна хитрост. Но по-проницателните, а такива в двора не липсваха, се досетиха, че нещо не е наред.

Накрая всичко потъна в бурни аплодисменти. Кралиците изразиха своето милостиво одобрение, а публиката — шумния си възторг. Кралят се оттегли, за да се преоблече, и Дьо Гиш, оставен сам на себе си, се приближи до принцесата. Тя седеше в дъното на сцената, очаквайки второто си излизане и новия си триумф. Не беше чудно, че не забелязва нищо и никого.

При появата на Дьо Гиш нейните две придворни дами, облечени като дриади, предвидливо изчезнаха.

Дьо Гиш се приближи и се поклони на нейно кралско височество. Но принцесата дори не обърна глава. Кръвта замръзна в жилите му. Това пълно равнодушие го зашемети. Наистина, той идваше отдалече, не знаеше какво се беше случило, и не можеше да предвиди нищо. Виждайки, че неговият поклон остава без отговор, той се приближи още една крачка и с пресекнал глас произнесе:

— Ваше височество, имам чест да ви засвидетелствам най-смиреното си почитание.

Този път принцесата благоволи да повдигне тъмните си очи към графа:

— Ах, това сте вие, господин Дьо Гиш, здравейте. И веднага се обърна на другата страна. Графът едва успя да се сдържи.

— Ваше кралско височество, вие танцувахте възхитително.

— Така ли намирате? — небрежно отвърна тя.

— Да, вашата роля напълно съответства на характера на ваше кралско височество.

Принцесата се обърна и внимателно погледна Дьо Гиш:

— Какво искате да кажете с това?

— Вие играете прекрасна, надменна и лекомислена богиня — отвърна той.

— За Помона ли говорите, графе?

— Говоря за тази богиня, която вие играете, ваше кралско височество.

Принцесата направи гримаса.

— Но вие самият, господине — добави тя, — сте превъзходен танцьор.

— О, ваше височество, аз принадлежа към числото на тези, които съвсем не ги забелязват. А ако понякога ги забележат за миг, то веднага ги забравят.

Той дълбоко и тъжно въздъхна, поклони се бързо и с разтреперано от мъка сърце и с пламтящ поглед се скри зад декорите.

Принцесата сви леко рамене. Забелязвайки, че придворните й дами стеснително стоят встрани, тя ги повика с поглед.

Бяха девойките Дьо Тоне-Шарант и Дьо Монтале.

— Чухте ли, госпожици? — попита принцесата.

— Какво, ваше височество?

— Какво каза граф Дьо Гиш…

— Не, не сме чули.

— Учудващо — каза принцесата със състрадателен тон — как се е отразило изгнанието върху умствените способности на бедния Дьо Гиш. — Тя продължи, повишавайки глас, за да може нещастникът да не пропусне нито една дума. — Първо, той лошо изигра своята партия, а след това наговори куп глупости.

Тя стана, като си пееше мелодията, върху която щеше да танцува след малко.

Гиш чу всичко това. Стрелата се заби дълбоко в сърцето му. Ядосан, рискувайки да развали целия празник, той се хвърли да бяга, късайки на парчета прекрасното облекло на своя костюм, като губеше по пътя клончетата от лоза, смокиня и бадем, както и всички останали атрибути на изобразявания от него бог.

След четвърт час се върна отново в театъра.

Принцесата завършваше своето па.

Тя забеляза графа, но не погледна към него, а той на свой ред, побеснял, се обърна злобно с гръб, когато тя мина покрай него съпроводена от своите нимфи и тълпа подмазвачи.

В същото време в другия край на театъра при езерото седеше жена, устремила поглед към един ярко осветен прозорец. Прозорецът на кралската ложа!

Излизайки от театъра, за да подиша свеж въздух, Дьо Гиш мина покрай нея и се поклони. Тя се изправи с вид на човек, сепнат в своите мечти, които се старае да скрие дори от себе си.

Гиш я позна и се спря:

— Добър вечер, госпожице!

— Добър вечер, графе.

— Колко съм щастлив, че ви виждам, госпожице Дьо ла Валиер!

— Аз също се радвам на нашата среща, графе! — младата жена направи опит да си тръгне.

— Останете, моля ви! — помоли Дьо Гиш. — Вие обичате самотата. Толкова добре ви разбирам. Такива склонности си позволяват само добрите сърца. На нито едно от тях не е скучно далеч от светските удоволствия! О, госпожице, госпожице!

— Какво става с вас, графе? Вие сте разстроен?

— Аз? Съвсем не съм разстроен.

— В такъв случай позволете ми да ви благодаря за назначението си. Зная, че това е станало само благодарение на вашето ходатайство.

— Да, наистина, спомням си и много се радвам, госпожице. Вие вероятно обичате някого?

— Аз?

— Ах, извинете, не зная какво говоря. Хиляди пъти ви моля за извинение. Принцесата беше права, това жестоко изгнание повреди моите умствени способности.

— Но на мен ми се струва, графе, че кралят ви прие доста благосклонно?

— Благосклонно?… Така ли мислите… Изглежда благосклонно… да.

— Разбира се, че е благосклонно! Според мен вие се върнахте без негово позволение, нали?

— Вярно е и ми се струва, че сте права, госпожице. Да сте виждали господин виконт Дьо Бражелон?

При произнасянето на това име момичето трепна:

— Защо ме питате?

— Боже мой! Нима ви оскърбих с нещо? — сепна се Дьо Гиш. — Аз наистина съм достоен за съжаление!

— Вие сте нещастен. И достоен за съжаление, господине. Струва ми се, че страдате много.

— Ах, госпожице, защо нямам такава предана сестра като вас!

— Вие имате верни приятели и точно този, за когото питате, е един от тях.

— Да, вярно е. Той е един от най-добрите ми приятели. Довиждане, госпожице, довиждане.

Той се спусна като безумец към езерото. Черната му сянка се плъзгаше по ярко осветените дървета и се разсейваше по повърхността на водата.

Ла Валиер го изпрати съчувствено с поглед.

— Да, да, той страда и аз започвам да се досещам защо. Сигурно ще се скрие в някоя стая, ще обърне гръб на огледалото и ще погрознее.

В тази минута до нея дотичаха Дьо Монтале и Дьо Тоне-Шарант.

Току-що бяха сменили костюмите си на нимфи с обикновени рокли и възбудени от прекрасната нощ и успеха на спектакъла, търсеха приятелката си.

— Как, тука ли сте били? — учудиха се те. — Ние мислехме да отидем на уговореното място.

— От четвърт час съм тук — отвърна Ла Валиер.

— Не ви ли харесаха танците?

— Не.

— А целият спектакъл?

— Също не ми хареса. Предпочитам да гледам тази тъмна гора, в чиято дълбочина святкат огънчета, сякаш светят очите на някакво тайнствено същество.

— Колко поетична натура е нашата Ла Валиер — каза Дьо Тоне-Шарант.

— Тя е непоносима! — възрази Монтале. — Когато се забавляваме, плаче, когато ни обиждат и ние, жените, плачем, тя се смее.

— А аз не съм такава — намеси се Дьо Тоне-Шарант. — Който ме обича, трябва да ме хвали, който ме хвали, ми харесва, а който ми харесва, той…

— Защо не се доизказваш? — засмя се Монтале.

— Защото е трудно — отговори палавото момиче, — продължи вместо мен, щом си толкова умна!

— А на вас, Луиза, харесва ли ви някой? — попита Монтале.

— Това не засяга никого — каза младата девойка, ставайки от импровизираната пейка, върху която беше проседяла целия балет. — Слушайте, нали се разбрахме да прекараме днес без надзор и придружители. Ние сме три, дружни сме, времето е чудесно. Вижте как бавно плува по небето луната, заливайки със сребро върховете на кестените и дъбовете. Каква чудесна разходка! Ще отидем там, където никой няма да ни безпокои и никой няма да ни придружава. Помните ли, Монтале, нашите шавернски и шамборски гори и тополи в Блоа? Там си доверявахме нашите тайни и надежди.

— Аз също мечтая често — започна Дьо Тоне-Шарант, — но…

— Тя никога нищо не разказва — забеляза Монтале, — а това, което мисли госпожица Дьо Тоне-Шарант, е известно само на Атенаис.

— Шшт — спря ги Ла Валиер. — Чувам стъпки…

— По-скоро в храстите! — изкомандва Монтале. — Седнете, Атенаис, вие сте толкова висока!

Двете госпожици послушно се наведоха. В тази минута се показаха двама млади хора, които с наведени глави се движеха под ръка по пясъчната алея край брега. Девойките се притиснаха една към друга и затаиха дъх.

— Това е господин Дьо Гиш — пошепна Монтале на ухото на Дьо Тоне-Шарант.

— Това е господин Дьо Бражелон — на свой ред прошепна Ла Валиер.

Младите хора се приближаваха, като разговаряха оживено.

— Сега беше тук — каза графът. — Не беше призрак, разговарях с нея и може би съм я уплашил.

— С какво?

— Боже мой! Още не бях се оправил от всичко, което се случи с мен. Сигурно не ме е разбрала и се е изплашила.

— Не се вълнувайте, приятелю, тя е добра и ще ви прости. Тя е умна и ще ви разбере.

— Ами ако прекалено добре ме е разбрала?

— Какво от това?

— Ако разкаже?…

— Вие не познавате Луиза, графе — забеляза Раул. — Тя е самото съвършенство. Тя няма недостатъци.

Младите хора отминаха и гласовете им заглъхнаха в далечината.

— Какво значи това, Ла Валиер? — започна Дьо Тоне-Шарант. — Защо виконт Дьо Бражелон ви нарича Луиза?

— Заедно сме отрасли — отвърна Ла Валиер, — познаваме се от деца.

— А освен всичко останало Раул е твой годеник. Това е известно на всички.

— А аз не знаех… Наистина ли, госпожице?

— Как да ви кажа — изчерви се Луиза, — господин Дьо Бражелон ми направи чест да поиска ръката ми, но…

— Но какво?…

— Както изглежда, кралят…

— Какво кралят?

— Не пожела да даде съгласието си за този брак.

— Защо? Какво общо има тук кралят? — заядливо се обади Ора. — Нима кралят има право да се намесва в подобни работи? «Политиката си е политика — както се изразяваше Мазарини, а любовта си е любов.» След като обичаш господин Дьо Бражелон и той те обича, венчайте се. Аз давам съгласието си за този брак!

Атенаис се изкикоти.

— Говоря сериозно, ей богу — каза Монтале, — и мисля, че в този случай моето мнение не струва по-малко от мнението на краля. Нали, Луиза?

— Да се възползваме от това, че тези господа отминаха — каза Луиза, — да претичаме през ливадата и да се скрием в храсталака.

— Още повече — забеляза Атенаис, — че около замъка и театъра се виждат някакви светлини, сякаш ще изпращат някоя важна особа.

— Да тичаме! — извикаха девойките.

Грациозно вдигайки дългите си поли, те пресякоха ливадата между езерото и най-глухата част на гората.

Ла Валиер, по-скромна и по-свита от приятелките си, не можеше да тича така бързо и се наложи те да я почакат.

В този момент някакъв човек, който се криеше досега в рова, покрит с лози, изскочи и се затича към замъка.

Отдалеч се чуваше шум от колелата на препускащите по пътя карети. Бяха екипажите на кралиците и принцесата, съпровождани от няколко конници. Копитата на конете потропваха равномерно като хекзаметъра на Вергилий. Някаква далечна музика се сливаше с шума на колелата. Когато тя млъкваше, се чуваше пеенето на славей. Около този нежен певец в тъмната гора тук и там светеха очите на сови, особено чувствителни към неговата песен.

Кошутата в папратника и фазанът на клончето също слушаха тази музика. Започналата в храстите шумотевица издаваше присъствието на тази невидима публика.

Нашите горски нимфи изпискваха всеки път, когато чуеха някакъв шум, но все пак продължаваха пътя си.

Така те стигнаха до кралския дъб, който в своята младост беше чувал любовните въздишки на Хенрих II за прекрасната Диана дьо Поатие, а по-късно и на Хенрих IV за Габриел Дестре. Около дъба градинарите бяха направили скамейка от чимове и мъх, където кралете можеха спокойно да си почиват.