Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (135)

Глава двадесет и първа
Ппиятелят на краля

Фуке чакаше с нетърпение Д'Артанян. Докато го нямаше, беше успял да отпрати явилите се при него слуги и да откаже да приеме някои от приятелите, които се бяха появили преди обичайното време. Щом някой се приближеше до вратата, той питаше дали не знае къде е Арамис. Премълчаваше за надвисналата над главата му опасност.

Когато видя накрая Д'Артанян и след него Арамис, радостта му беше безпределна. Тя се изравни с мъчещото го безпокойство. Да се срещне с Арамис за суперинтенданта беше нещо като възмездие за нещастието да бъде арестуван.

Прелатът мълчеше сериозен. Д'Артанян от своя страна беше объркан от немислимото струпване на невероятни събития.

— Значи, капитане, вие ми доставяте удоволствието да видя господин Дербле.

— Нещо по-хубаво, монсеньор. Свободата.

— Свободен ли съм?

— Да, вие сте свободен. Такава е заповедта на краля.

Фуке успя да се овладее и погледна в очите Арамис, като се опитваше да разбере неговия безмълвен отговор.

— Да, да, вие можете да благодарите за това на господин ванския епископ, тъй като на него дължите промяната в решението на краля.

— О! — възкликна Фуке, по-скоро унизен от тази услуга от страна на Арамис, отколкото признателен за благоприятния изход на нещата.

— Монсеньор — обърна се към Арамис Д'Артанян, — след като сте взели господин Фуке под такова могъщо покровителство, няма ли да направите нещо и за мен?

— Всичко, което поискате, приятелю мой — безстрастно отвърна епископът.

— Искам да ви попитам едно-единствено нещо и ще се считам напълно удовлетворен от вашия отговор. По какъв начин станахте фаворит на негово величество? Вие сте се виждали с краля не повече от два пъти.

— От приятел като вас нищо не се крие — с тънка усмивка каза Арамис. — Вие казвате, че съм се виждал с краля не повече от два пъти, но в действителност съм се срещал с него не по-малко от сто пъти, ако не и повече. Само че за това сме мълчали.

Без да обръща внимание, че от това признание Д'Артанян стана огненочервен, Арамис се обърна към Фуке, който не по-малко от мускетаря бе поразен от думите на прелата.

— Монсеньор — каза той, — кралят ме помоли да ви предам, че той ви е още по-голям приятел отпреди и че вашето прекрасно празненство, което вие с такава щедрост устроихте за него, е трогнало сърцето му.

Произнасяйки тези думи, той толкова церемониално се поклони, че Фуке, неспособен да разбере тънката дипломатическа игра на епископа, замря на място безмълвен, вцепенен, загубил ума и дума. Д'Артанян разбра, че тези хора трябва да си поговорят на четири очи, и тъкмо се канеше да си тръгне, като се подчиняваше на изискването за учтивост, която в такива случаи гони човека към вратата, когато острото му любопитство, подтикващо го да проникне в това множество от тайни, го посъветва да остане. Арамис обаче мило се обърна към него.

— Приятелю мой, нали не сте забравили за нареждането на краля, което отменя малкия прием тази сутрин?

Тези думи бях достатъчно ясни. Мускетарят разбра какво искат от него. Той се поклони на Фуке, после с лека ирония и на Арамис и излезе. Фуке, който изгаряше от нетърпение и очакване да настъпи този момент, се хвърли към вратата, заключи я и връщайки се към Арамис, каза:

— Драги Дербле, струва ми се, че е време да чуя някакво обяснение от вас за случилото се. Право да ви кажа, аз нищо не разбирам.

— Сега всичко ще стане ясно — Арамис седна и покани Фуке също да седне. — Откъде да започнем?

— От въпроса, защо кралят ме пусна на свобода.

— Вие би трябвало да попитате защо е наредил да ви арестуват.

— Откак ме арестуваха, имах достатъчно възможност да помисля за това и стигнах до извода, че тук има голяма доза завист. Моето празненство е раздразнило Колбер и той е намерил някакъв предлог да ме обвини, например за Бел-Ил.

— Не, за Бел-Ил засега не е ставало дума. Помните със сигурност разписките за тринадесетте милиона, които бяха откраднати от вас по нареждане на Мазарини. Вас са ви обявили за крадец! Но това не е всичко. Помните, надявам се, и писмото от вас до госпожица Ла Валиер. Вас са ви обявили за предател и съблазнител.

— Но защо в такъв случай ми простиха?

— Още не сме стигнали до същността на проблема. Иска ми се добре да разберете същината. Обърнете внимание на следното: кралят ви смята за крадец. О, много добре зная, че вие нищо не сте откраднали, но кралят не е виждал разписките и не може да не ви смята за престъпник. Прочитайки вашето любовно послание до Ла Валиер, предложенията, които правите в него, той няма никакво основание да се съмнява в намеренията ви към тази красавица, нали така?

— Разбира се. Какъв е вашият извод?

— Стигам до неговата същност. Кралят е ваш смъртен враг, неумолим враг, враг завинаги.

— Съгласен съм. Но нима аз съм толкова могъщ, че той не се е решил, въпреки своята омраза, да ме погуби по какъвто и да е начин, като се възползва от моята слабост и сполетелите ме нещастия.

— Значи ние с вас установихме — хладно продължи Арамис, — че кралят никога няма да се помири с вас.

— Но нали ми прощава!

— Нима вярвате в това? — каза епископът, като гледаше изпитателно Фуке.

— Ако не вярвам в искреността на сърцето му, не мога да не вярвам на самия факт. Но защо той ви е поръчал да ми съобщите за неговото благоволение и благодарност?

— Кралят не ми е давал никакви поръчения към вас.

— Никакви поръчения… а тази заповед? — каза поразеният Фуке.

— Заповед? Да, вие сте прав, такава заповед има.

Тези думи бяха изречени с такъв тон, че Фуке потрепери:

— Виждам, че скривате нещо от мен.

Арамис поглади брадичката си с гледаните си бели пръсти.

— Кралят ме праща в изгнание? Говорете!

— Не се дръжте като децата в онази игра, дето търсят скрити предмети със звънец и той звъни или замлъква, когато те се приближават или отдалечават от тези предмети.

— В такъв случай говорете!

— Отгатнете!

— Вие всявате у мене страх.

— Това означава, че все още не се досещате.

— Какво каза кралят? В името на нашето приятелство ви моля да не криете нищо от мен. Ще умра от нетърпение, Дербле. Ще ме убиете. Все още ли съм суперинтендант на Франция?

— Да, и ще бъдете такъв, докато искате това.

— Но каква необичайна власт сте получили над волята на негово величество, та го заставяте да изпълнява вашите желания!? Трудно е да се повярва това.

— Така ще кажат всички.

— Дербле, в името на нашата близост и приятелство, в името на всичко, което ви е най-скъпо, кажете ми, умолявам ви! По какъв начин успяхте да спечелите доверието на Людовик XIV? Знам, че той не ви обичаше.

— Но сега ще ме обича — каза Арамис, като натърти на думата «обича».

— Нещо особено ли се е случило между вас? Може би е тайна, която може да влияе върху привързаността на негово величество?

— Вие сте най-умният човек, монсеньор, отгатнахте. Действително открих тайна, която може да повлияе върху привързаността на краля на Франция.

— Ясно — каза Фуке, като искаше да подчертае своята сдържаност на възпитан човек, който не иска да разпитва.

— Сам ще прецените — продължи Арамис — и ще ми кажете дали греша.

— Слушам ви, щом сте толкова добър да я разкриете пред мен. Само че забележете, приятелю, не аз ви предизвиквам към откровеност.

Арамис за миг се замисли.

— Не говорете нищо! — възкликна Фуке. — Още не е късно!

— Помните несъмнено — започна епископът, като наведе очи, — обстоятелствата около раждането на Людовик XIV. Нищо особено ли не се чу за това раждане?

— Нищо, освен това, че кралят не е син на Людовик XIII.

— Това не е съществено нито за вас, нито за френското кралство. Всеки, който има законен баща, е негов син, гласи френският закон.

— Това е вярно. И все пак е доста съществено по въпроса за чистотата на кръвта.

— Това е второстепенен въпрос. Значи не сте чули нищо особено. Тук започва и моята тайна. Вместо един, кралицата е родила двама сина близнаци, на които е подобавало да станат гордост за майката и надежда за Франция. Но слабостта на краля и суеверието му са го накарали да се опасява да не би между синовете му, които имат равни права върху престола, да възникне разпра и той се е избавил от единия. Двамата братя пораснали: единият на трона… и вие сте негов министър, а другият — в мрак и самота.

— И той…

— … е мой приятел.

— Боже мой! Какво чувам? Какво е направил този обезправен принц?

— По-добре питайте какво е станало с него. Той е бил отгледан на село. После затворен в Бастилията. Единият е бил най-щастлив между смъртните, а другият — най-нещастен между нещастните. Майка му Ана Австрийска знае абсолютно всичко. Кралят не знае нищо.

— Толкова по-добре — кимна Фуке.

Изглежда тази реакция направи на Арамис силно впечатление. Той погледна с безпокойство събеседника си.

— Извинете, прекъснах ви — каза Фуке.

— Значи, както ви казах — продължи Арамис, — бедният принц беше най-нещастният измежду хората, когато Бог, който се грижи за всички свои чеда, му се притече на помощ. И двамата по рождение са имали право да бъдат крале. Нали сте съгласен?

— Безусловно. Близнаците — това е един човек с две лица…

— Приятно ми е, че го казва такъв опитен и познаващ законите човек като вас. Значи потвърждавате, че двамата имат еднакви права. И Бог изпраща на унижения отмъстител, или ако щете, подкрепа. Царстващият крал се оказа узурпатор… Съгласен ли сте, че спокойното и егоистично ползване на наследство, от което в най-добрия случай имаш право на половината, се нарича узурпация?

— Да, узурпация. Това е точната дума.

— Тогава продължавам. Бог е пожелал узурпаторът да има за пръв министър човек с голям талант и велико сърце — освен великия ум.

— Добре! Добре! Разбирам, вие сте разчитали на мен, за да поправим злото, причинено на нещастния брат на Людовик XIV. Не сте сгрешили. Аз ще помогна. Благодаря ви, Дербле!

— Не, не е съвсем така. Но вие не ме оставяте да завърша — безстрастно каза Арамис. — Царстващият крал намразва господин Фуке, своя пръв министър и тази омраза, подхранена от интриги, към които монархът има слабост, започва да заплашва състоянието, свободата, а може би и живота на господин Фуке. Но Бог го е изпратил за спасение на принца и с помощта на верен приятел, който знае държавната тайна, който е намерил сили да разкрие истината, след като я е пазил двадесет години, ще извърши предначертаното.

— Не продължавайте — извика Фуке, обхванат от благородни мисли. — Разбирам и отгатвам всичко. Вие сте отишли при краля, когато сте научили за арестуването ми, молили сте го, но той не е поискал да ви изслуша. Тогава вие сте го заплашили, че ще издадете тайната, и той, ужасен, се е съгласил на това, което преди ви е отказвал. Разбирам! Вие държите краля в ръцете си!

— Нищо не разбирате, приятелю — каза Арамис, — и отново ме прекъснахте. Помните ли на какво наблегнах в началото на нашия разговор?

— Да, на омразата на негово величество към мен, на неопределимата омраза. Но коя омраза ще устои пред заплахата от подобно разобличение?

— Подобно разобличение? Тук логиката ви изневерява. Нима допускате, че разкривайки подобна кралска тайна, аз все още бих бил жив?

— Но нали сте били при него преди десет минути!

— Дори така да е! Дори да не се е разпоредил да ме убият, той пак има време да ми затвори устата, като ме хвърли в затвора да гния вечно. Разсъждавайте логично, дявол го взел!

По тези мускетарски възклицания, по тази несдържаност на човека, който никога не си бе позволявал да се забрави, Фуке разбра до каква възбуда бе достигнал спокойният и непроницаем вански епископ. Осъзнавайки това, той потрепери.

— И после, нима щях да бъда това, което съм — Арамис се овладя, — нима щях да ви бъда истински приятел, ако знаех, че кралят и без това ви мрази, и бих предизвикал у него още по-голяма ненавист към вас! Да го окрадеш е нищо, да ухажваш любовницата му също не е кой знае какво, но да държиш в ръцете си короната и честта му! Та той по-скоро би изтръгнал със собствената си ръка сърцето от вашите гърди!

— Значи не сте му казали, че знаете тайната?

— О, бих предпочел да погълна всички отрови, към които двадесет години се е адаптирал Митридат, за да избегне смърт от отравяне.

— Какво сте направили тогава?

Арамис се разходи из стаята и след като се убеди, че са съвсем сами и че наоколо е тихо и спокойно, се върна при Фуке.

— Забравих да спомена за една особеност на тези братя. Бог ги е създал толкова подобни един на друг, че само той би съумял да ги отличи, ако застанат пред него в деня на Страшния съд. Дори собствената им майка не би могла да ги различи.

— Какво говорите! — възкликна Фуке.

— Същото благородство на чертите, същата походка, същият ръст, същият глас!

— А мислите? А умът? А познанието за живота?

— В това не са равни, господине, тъй като затворникът от Бастилията стои несравнимо по-високо от своя брат, и ако този страдалец седне на трона на Франция, тя би видяла господар, надминаващ по мъдрост и благородство всички предишни владетели!

Фуке наведе глава за миг, сякаш му беше натежала великата тайна. Приближавайки се плътно към него, Арамис рече:

— Между тези близнаци има още една съществена отлика, която най-вече ви засяга, монсеньор. Вторият не познава Колбер.

Фуке скочи бледен и развълнуван:

— Разбирам ви, предлагате да сменим сина на Людовик XIII, този, който спи сега в покоите на Морфей, с другия син на Людовик XIII, който лежи в затвора? Предлагате заговор.

Арамис се усмихна и по лицето му се мярна отблясък на зловещите му мисли.

— Да предположим.

— Но вие не сте помислили — след тягостно мълчание възрази Фуке, — не сте помислили, че един такъв политически акт ще разтърси из основи цялото кралство! Помислете, ще трябва да съберем благородниците, духовенството, третото съсловие, да свалим краля, да покрием със страшен позор гроба на Людовик XIII, да погубим живота и честта на Ана Австрийска, да погубим живота и спокойствието на една друга жена — Мария-Терезия, и за да свършим дотук, ако въобще можем да свършим…

— Не ви разбирам — хладно каза Арамис. — Във всичко казано от вас дотук не виждам нито една полезна дума.

— Как така! — извика поразеният Фуке. — Човек като вас не иска да помисли за практическата страна на този акт! Вие се задоволявате с детската радост, породена от политическа илюзия, и пренебрегвате най-важните условия за осъществяване на вашия замисъл — действителността? Възможно ли е това?

— Приятелю мой — каза Арамис със снизходителна фамилиарност, — позволете ми да ви попитам как постъпва Бог, когато желае да смени един крал с друг?

— Бог! — възкликна Фуке. — Бог дава на изпълнителя на своята воля съответно разпореждане, той хваща осъдения, прибира го и поставя на опразнения трон триумфатора. Но вие забравяте, че този изпълнител на волята Господня се нарича смърт. Боже мой, господин Дербле, нима имате намерение?…

— Кой говори за премахване на Людовик XIV? Кой ви казва да подражаваме на Господ в неговите действия? Не. Искам да кажа, че Бог върши тези неща без всякакви сътресения за държавата, без шум и без особени усилия, а хората, вдъхновени от него, успяват във всичко, за което се захванат.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, приятелю мой — продължи Арамис със същия тон, — да кажа само това: докажете ми, че при замяната на краля със затворника кралството действително е преживяло някакво сътресение и действително се е вдигнал някакъв шум.

— Какво! — извика Фуке, по-бял от кърпата, с която изтри челото си. — Вие казвате…

— Идете в кралската спалня — добави с предишното спокойствие Арамис — и дори вие, който знаете сега тайната, няма да забележите, уверявам ви, че кралското ложе се заема от затворника, а не от неговия царствен брат.

— А кралят? — промълви Фуке, ужасен от тази новина.

— Кой крал имате предвид? — попита Арамис със същия спокоен тон. — Този, който ви мрази от дън душа, или този, който благосклонно се отнася към вас?

— Този… който едва вчера…

— Който довчера беше крал? Успокойте се, той заема мястото в Бастилията, което твърде дълго бе заемала неговата жертва.

— Милостиви Боже! Кой го е завел в Бастилията?

— Аз. Похитих го миналата нощ и докато той се спускаше в мрака, неговият съперник се издигаше към светлината. Не мисля, че от това е произлязъл някакъв шум. Мълнията, щом не е придружена от гръмотевица, никога никого не пробужда. Фуке простена, сякаш поразен от невидим удар.

— И вие направихте това?

— Достатъчно ловко.

— Свалили сте краля? Вие сте го затворили в тъмница?

— Да, това направих аз.

— И е станало тук, във Во?

— Да, тук, във Во, в покоите на Морфей. Не ви ли се струва, че са построени доста предвидливо?

— И това е станало?…

— Между дванадесет и един часа след полунощ.

Фуке сякаш понечи да се нахвърли върху Арамис, но се удържа и каза глухо:

— Във Во! В моя дом!

— Да, и сега, когато Колбер не може да ви ограби, този дом е ваш повече от всякога.

— Значи това престъпление е извършено в моя дом?

— Престъпление? — възкликна учуденият прелат.

— Това потресаващо, ужасно престъпление! — продължи Фуке, като се разпалваше все повече и повече. — Престъпление, по-лошо от убийство! Престъпление, което опозорява името ми навеки и ме превръща в ужас за потомството.

— Вие, господине, бълнувате — каза неуверено Арамис, — не говорете толкова високо. Моля ви, по-тихо.

— Аз ще крещя толкова високо, че да ме чуе целият свят! Фуке се обърна към прелата и го погледна право в очите.

— Да — повтори той, — вие ме лишихте от чест, извършвайки това предателство, това злодеяние с мой гост, който спокойно е спял под моя покрив. О, тежко ми!

— Тежко на този, който под вашия покрив ви готвеше разоряване и гибел, забравихте ли това?

— Той беше мой гост! Той беше мой крал!

Арамис се изправи с разкривена уста и налети с кръв очи:

— Нима аз имам работа с безумец?

— Вие имате работа с порядъчен човек.

— Вие сте луд!

— Не, аз искам да ви попреча да доведете вашето престъпление до край. Предпочитам да умра, да ви убия със собствената си ръка, отколкото да ви позволя да ме лишите от чест.

Фуке хвана шпагата, която Д'Артанян му беше върнал, и решително я извади.

Арамис смръщи вежди и бръкна в пазвата си, сякаш се канеше да извади от там оръжие. Това движение не убягна от погледа на Фуке. Благороден и прекрасен в своя великодушен порив, той захвърли шпагата, която падна до кревата, и приближавайки се до Арамис, го докосна по рамото с невъоръжена ръка.

— Господине — каза той, — сладко е да умра, без да мръдна от това място, без да виждам своя позор, и ако изпитвате поне капка приятелство към мен, убийте ме.

Арамис замря безмълвен и неподвижен.

— Вие не ми отговаряте?

Арамис отново повдигна глава и в очите му блесна надежда.

— Помислете, монсеньор — каза той, — за всичко, което ни очаква. Справедливостта е възстановена. Кралят е още жив и неговото затворничество ви спасява живота.

— Да — отвърна Фуке, — вие сте действали в мой интерес, но аз не приемам вашата услуга. Въпреки това не желая да ви погубвам. Свободно ще излезете от този дом.

Арамис сподави възмущението в разбитото си сърце.

— Аз съм гостоприемен домакин за всички — продължи Фуке с неописуемо величие, — вие няма да бъдете принесен в жертва, както и този, чиято гибел сте замислили.

— Вие, вие ще бъдете принесен в жертва. Вие! — произнесе глухо Арамис.

— Приемам думите ви като предсказание, господин Дербле, но нищо не може да ме спре. Вие ще напуснете Во, ще напуснете Франция. Давам ви четири часа, за да можете да се укриете на сигурно място.

— Четири часа! — недоверчиво и насмешливо каза Арамис.

— Давам ви честната дума на Фуке! Никой няма да ви преследва през това време. По такъв начин ще изпреварите с четири часа потерята, която кралят със сигурност ще прати подир вас.

— Четири часа! — гневно повтори Арамис.

— Това е повече от достатъчно, за да стигнете с лодка до Бел-Ил, който ви предоставям като убежище. Там ще бъдете мой гост и вашата личност за мен ще бъде толкова свещена, колкото личността на негово величество, докато се намира във Во. Тръгвайте, Дербле, тръгвайте и докато аз съм жив, косъм няма да падне от главата ви.

— Благодаря — каза с мрачна ирония Арамис.

— И така, побързайте, стиснете ми ръка и да полетим. Вие — да спасявате живота си, а аз — да спасявам моята чест.

Арамис извади ръката си от пазвата, тя беше окървавена. С нокти той беше раздрал гърдите си, сякаш се наказваше за толкова безплодни мечти, толкова суетни, безумни и ефимерни. Фуке се ужаси. Той се изпълни с жалост към Арамис и с разтворени обятия се приближи към него.

— Аз нямам оръжие — промълви Арамис, непристъпен и страшен като сянката на Дидона.

После, без да се докосне до протегнатата ръка на суперинтенданта, той отстъпи две крачки назад. Последната му дума беше проклятие. Последният му жест беше като анатема от църковен амвон, начерта го във въздуха с окървавена ръка и опръска с кръв лицето на Фуке.

Двамата тръгнаха към тайната стълба, която ги изведе във вътрешния двор. Фуке нареди да впрегнат най-добрите коне, които имаше. Арамис се спря в подножието на стълбата, по която трябваше да се изкачи, за да отиде при Портос. Тук той стоя доста дълго, отдаден на размисъл, и докато той мъчително размишляваше над създалото се положение, каретата на Фуке беше впрегната. Тя бързо мина през главния двор на замъка и се понесе по пътя към Париж.

«Да замина сам?… — говореше си Арамис. — Да предупредя за случилото се принца?… Проклятие!… Да предупредя принца, но какво по-нататък?… Да взема принца със себе си? Навсякъде да влача след себе си това обвинение в плът и кръв?… Или война?… Безпощадна гражданска война?… Но за война аз нямам нито сили, нито средства!… Това е безумие! Но какво ще прави той без мен? Ще падне като мен!… Тогава нека се изпълни предначертаното!… Беше обречен, нека и занапред си остане такъв!… Да бягам към Бел-Ил?… Но нали Портос ще остане, той ще разкаже всичко, а може и да пострада!… Не мога да допусна Портос да пострада, той е част от мен, неговото страдание е и мое страдание. Портос ще тръгне с мен. Портос ще сподели моята съдба!»

Опасявайки се от всякаква среща, тъй като неговата припряност можеше да породи съмнение, Арамис внимателно, незабелязан от никого, се изкачи по стълбата. Портос, който току-що се беше върнал от Париж, спеше като човек с чиста съвест. Неговото грамадно тяло толкова леко забравяше умората, колкото умът му — всякаква мисъл. Арамис се плъзна като сянка. Приближи се до Портос и сложи ръка на рамото му:

— Събудете се, Портос, събудете се!

Портос се подчини, стана, отвори очи, но разумът му още спеше.

— Заминаваме — каза Арамис.

— А! — рече Портос.

— Ще яздим и ще препускаме така, както никога досега.

— А! — повтори Портос.

— Обличайте се, приятелю.

Помагайки на великана да се облече, той сложи в джобовете му собственото си злато и брилянти. Докато правеше това, вниманието му беше привлечено от лек шум. На вратата беше застанал Д'Артанян. Арамис трепна.

— За какъв дявол се суетите така? — попита мускетарят.

— Ш-шт! — прошепна Портос.

— Тръгваме с важно поръчение — добави епископът.

— Върви ви! — каза мускетарят.

— Не, аз съм уморен — отвърна Портос, — бих предпочел да поспя, но няма как, кралска служба.

— Видяхте ли се с господин Фуке? — попита Д'Артанян.

— Да, в каретата преди малко.

— И какво ви каза?

— Взе си довиждане с мен. Какво друго можеше да каже? Нима сега, когато всички си възвърнаха кралското благоразположение, аз означавам нещо? — Арамис прегърна мускетаря: — Послушайте, за вас се върнаха добрите времена. Няма на кого да завиждате вече. Предсказвам ви, че днес ще се случи такова нещо, че вашето положение значително ще се укрепи. Нали знаете, че съм осведомен за всичко! Готов ли сте, Портос? Тръгваме!

Бегълците се метнаха на конете пред очите на капитана на мускетарите, който държеше стремето на Портос. Той изпрати с поглед отдалечаващите се приятели, докато не се скриха от очите му.

«Аз бих казал — помисли си гасконецът, — че тези хора бягат, но днес политическият живот така се промени, че това се нарича пътуване с важно поръчение. А аз какво общо имам с това? Отивам да си гледам работата.»

С философско спокойствие той се отправи към стаята си.