Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (17)

Глава седемнадесета
Къпането

Във Валвен, под непроницаемия свод от върби, спускащи клоните си до сините вълни, стоеше лодка със стълбичка и сини перденца. Тя служеше за убежище на къпещите се Диани, приканвани от двадесетина актеоновци, яздещи на коне по брега.

Но и самата Диана, Диана срамежливата, облечена в дълга хламида, едва ли е била по-целомъдрена и по-недостъпна от младата и прекрасна като богиня принцеса. Под ловджийската туника на Диана се виждаха кръгли и бели колене. Колчанът със стрелите не можеше да скрие мургавите плещи на богинята. Бедрата й бяха загърнати с дълго покривало, непроницаемо за най-нескромните и най-любопитни очи.

Когато тя се качваше по стълбичката, двадесет поети (в нейно присъствие всички ставаха поети), двадесет галопиращи по брега поети спряха своите коне и в един глас възкликнаха, че от тялото на принцесата във водите на щастливата река се стичат не капки, а истински перли.

Кралят, който разиграваше коня си в центъра на тази кавалкада, прекъсна техните излияния и се отстрани, боейки се да не оскърби скромността на жената и достойнството на принцесата.

За известно време сцената опустя и на лодката се възцари тишина. По шума от стъпки, по играта на гънките, по вълните, пробягващи по завеските, можеше да се отгатне шетането на прислужничките.

Кралят с усмивка слушаше дърдоренето на придворните, но беше явно, че вниманието му е насочено другаде.

И наистина, едва звъннаха металическите халки на завеските, подавайки знак, че богинята ще се появи, когато кралят бързо обърна коня си и препусна покрай брега, давайки сигнал на всички, които имаха задължението да се присъединят към принцесата.

Пажовете се хвърлиха незабавно към конете. Пристигнаха каляските, които стояха скрити под гъстите корони на дърветата. Появи се тълпа лакеи, носачи и прислужнички, помагащи по време на къпането на господарите си. В онова време тази тълпа беше нещо като говорещ вестник.

Тук бяха и селяните от околността, които искаха да видят краля и принцесата. За десетина минути цялата тази безпорядъчна тълпа представляваше изключително живописно зрелище.

Кралят слезе от коня и всички придворни го последваха. Той предложи ръката си на принцесата, която беше с богато обшит със сребро костюм за езда, прекрасно очертаващ изящната й фигура. Влажните черни коси заобикаляха нежната бяла шия. Радост и здраве блестяха в прекрасните й очи. Беше освежена и дълбоко развълнувана под големия дантелен чадър, с който я следваше един паж. Не съществуваше нищо по-нежно, изящно, поетично от тези две фигури в розовата сянка на чадъра. Кралят, чиито зъби се белееха в непрекъсната усмивка, и принцесата, чиито черни очи искряха като скъпоценни камъни.

Принцесата се приближи към своя кон — великолепен бегач от андалуска порода, бял, без никакво петънце по себе си, може би малко тежичък, но с красива, умна глава и опашка до земята. Отлична смесица на арабска и испанска кръв. Принцесата спря пред стремето, сякаш нямаше сили да постави крак върху него. Кралят я хвана за талията и я повдигна, докато ръката й като огнен пръстен обви шията му.

Людовик неволно докосна устни до ръката, която не се отдръпна. Принцесата благодари на своя царствен помощник. Всички незабавно скочиха на конете.

Кралят и принцесата изостанаха, за да пропуснат екипажите и скороходците. След каляските, които возеха свитата на Диана, тълпа прелестни нимфи, с разговори и смях препуснаха повечето конници, пренебрегвайки правилата на етикета. Кралят и принцесата пуснаха конете си ходом.

По-солидните придворни, стараещи се винаги да бъдат пред очите на краля, за да побързат при първия му зов, яздеха след него, задържайки нетърпеливите си жребци, приравнявайки крачката им към конете на краля и принцесата. Те се наслаждаваха на удоволствието, което носи обществото на остроумни хора, които изящно изригват потоци от ужасни мръсотии по адрес на своите ближни. С голямо удоволствие те се отдадоха на обичайното си злословие. Най-много шеги и смях предизвикваше нещастният принц. За Дьо Гиш искрено съжаляваха и трябва да признаем, не без основание.

В това време кралят и принцесата, след като оставиха конете да си починат и си прошепнаха един на друг сто пъти точно това, което предполагаха придворните, пуснаха конете си в лек галоп и под копитата на кавалкадата зазвънтяха усамотените горски пътеки. Едва тогава тихите разговори, леките намеци и приглушеният смях се смениха с викове. Веселието обхвана всички — от лакеи до принцове. Вдигна се шум и олелия. Гаргите и сойките се разлетяха на всички страни, а козите и елените изплашено бягаха към храстите.

При влизането в града кралят и принцесата бяха посрещнати от дружните викове на тълпата. Принцесата бързаше към съпруга си. Тя инстинктивно чувстваше, че принцът прекалено дълго не взима участие в общото веселие. Кралят се отправи към кралиците. Той съзнаваше задължението си да възнагради поне една от тях за своето отсъствие.

Принцът не прие съпругата си. Каза да й съобщят — той спи. Кралят бе посрещнат не от усмихващата се Мария-Терезия, а от излязлата в галерията Ана Австрийска. Тя го взе за ръка и го заведе в стаята си.

Какво говориха те, или по-добре да кажем, какво кралицата майка каза на Людовик XIV, това никой никога не узна. Единствено разстроеното лице на краля, когато излезе, можеше да подскаже нещо.

Но нашата задача е да изтълкуваме всичко и да информираме нашите читатели. Не бихме изпълнили това, ако читателите не узнаят нищо за съдържанието на този разговор. Поместваме всичко в следващата глава.