Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (69)

Глава двадесет и трета
Триумвират

Пристигайки в Париж, кралят свика съвет и една част от деня посвети на работа. Младата кралица остана с Ана Австрийска и когато кралят излезе, се разрида.

— Ах, майко — каза тя, — кралят вече не ме обича. Какво ще стане с мен, боже господи?

— Мъжът винаги ще обича жена като вас — отвърна Ана.

— Може да дойде време, майко, когато той ще обикне друга.

— На кое казвате «ще обикне»?

— Винаги ще мисли за някоя друга, ще търси срещи с нея!

— А нима сте забелязали такова нещо у краля?

— Не, госпожо — неуверено промълви младата кралица.

— Виждате ли, Мария!

— Но съгласете се, скъпа майко, че кралят ме пренебрегва.

— Кралят, дъще моя, принадлежи на цялото кралство.

— Ето защо той не ми принадлежи. Ето защо и аз като много други кралици ще бъда изоставена, кралят ще забрави любовта, а славата и почестите ще станат притежание на други. Ах, майко, кралят е толкова красив! Много жени ще му се признават в любов и ще го обичат.

— В краля жените рядко обичат мъжа. Но ако това се случи, в което аз се съмнявам, пожелайте си тези жени действително да обичат вашия мъж. Първо, самоотвержената любов на жената бързо омръзва на мъжа. Второ, жената, обиквайки, губи всякаква власт над мъжа, от когото тя не получава нито могъщество, нито богатство, а единствено любов. Пожелайте си кралят да обича колкото може по-малко, а избраницата му — колкото може повече.

— Ах, майко, беззаветната любов крие в себе си огромна сила.

— А вие казвате, че сте изоставена!

— Вярно е, говоря глупости… Едно нещо обаче не бих могла да понеса.

— Кое именно?

— Да направи щастлив избор, или ново семейство, с друга жена. — О, ако някога узная, че кралят има деца от друга жена… ще умра!

— Мария! Мария! — усмихна се в отговор кралицата майка и взе за ръка младата жена. — Запомнете какво ще ви кажа, и нека думите ми ви послужат за утешение: кралят не може да има наследник без вас. Вие обаче може да имате наследник без краля.

С тези думи Ана Австрийска гръмко се изсмя, остави снаха си и тръгна към принцесата, за чието пристигане в тази минута съобщи паж.

Лицето на принцесата беше загрижено като на човек, който крои нещо.

— Дойдох да разбера — започна тя — не се ли измориха ваши величества от пътешествието?

— Ни най-малко — отвърна кралицата майка.

— Малко — каза Мария Терезия.

— А аз съм много обезпокоена.

— От какво? — погледна я Ана Австрийска.

— Кралят сигурно се е изморил от ездата.

— Не, за него е полезно да поязди.

— Аз сама го посъветвах — каза, побледнявайки Мария Терезия.

Принцесата нищо не каза, в отговор се появи една от скептичните й усмивки, при които лицето й оставаше неподвижно, само устните й се изкривяваха. Тя веднага смени темата на разговора:

— Заварихме Париж такъв, какъвто го напуснахме: интриги, клюки, кокетство — все същото.

— Интриги? Какви интриги? — попита Ана Австрийска.

— Много се говори за господин Фуке и госпожа Дьо Плеси-Белиер.

— Която е в списъка под номер десет хиляди — усмихна се кралицата майка. — А клюките?

— Някакви истории с Холандия.

— Принцът ми разказа за историята с медалите.

— Тези медали, които са сечени в Холандия — възкликна младата кралица, — на които има облак, минаващ през лицето на краля слънце? Това съвсем не са клюки. Това си е чисто и просто неприлична постъпка.

— Толкова жалка, че кралят няма да й обърне внимание — забеляза кралицата майка. — А кокетството? Вие намекнахте за госпожа Долон.

— Не, не! Търсете по-близо.

— Каса де устед^[1] — прошепна Ана Австрийска на ухото на снаха си почти без да мърда устни.

Принцесата не я чу и продължи:

— Знаете ли ужасната новина?

— Разбира се! За раняването на господин Дьо Гиш?

— И вие, както всички, си обяснявате това с нещастен случай по време на лов?

— Да, разбира се — отвърнаха двете кралици, проявявайки този път интерес.

Принцесата се приближи до тях.

— Дуел! — произнесе тя.

— А! — възкликна кралицата майка, за чиито уши думата, «дуел» звучеше неприятно. По време на нейното царуване дуелите във Франция бяха забранени.

— Прискърбен дуел, който едва не струва на принца двама приятели, а на краля — двама предани слуги.

— За какво е станал този дуел? — попита младата кралица, подтиквана от някакъв странен инстинкт.

— Заради кокетството — тържествуващо каза принцесата. — Противниците са разсъждавали за добродетелността на една дама. Единият е твърдял, че редом с нея Атина Палада е нищо, а другият — че тази дама подражава на прелъстителката на Марс.

— Венера, в резултат на което двамата господа са се сбили като Ахил и Хектор.

— Венера прелъстила Марс? — прошепна младата кралица, която не се реши да се задълбочава в сравнението.

— Коя е тази дама? — попита без заобикалки Ана Австрийска.

— Вие като че ли казахте, че е придворна дама?

— Нима съм казала това? — учуди се принцесата.

— Да. Дори ми се стори, че споменахте име.

— А знаете ли, че тази жена носи голямо нещастие на кралския дом?

— Това е госпожица Дьо ла Валиер! — каза кралицата майка.

— Представете си! Тази грозотия!

— Аз я считах за годеница на един благородник, който не е нито Дьо Гиш, нито Дьо Вард.

— Напълно е възможно, ваше величество.

Младата кралица взе бродерията си и започна с престорено спокойствие да оправя конците. Но треперещите пръсти издаваха вълнението й.

— Какво казахте за Венера и Марс? — продължи да разпитва кралицата майка. — Нима има някакъв Марс?

— Тя се хвали, че има.

— Казвате, че се хвали?

— Това е било причината за дуела.

— Господин Дьо Гиш е държал страната на Марс?

— Разбира се, като негов предан слуга.

— Предан слуга! — извика младата кралица, забравила за сдържаността си, толкова я измъчваше ревност. — Чий слуга?

— Можеш да защитиш Марс само като принесеш в жертва Венера. Затова господин Дьо Гиш е твърдял, че Марс няма нищо общо и че Венера е просто фукла.

— Господин Дьо Вард е настоявал, че Венера е права — спокойно каза Ана Австрийска, — така ли?

«Скъпо ще заплатите за раната, нанесена на най-благородния човек» — помисли си принцесата.

Тя нападаше с ожесточение Дьо Вард, отмъщавайки по този начин за ранения и връщайки собствения си дълг. Принцесата беше уверена, че ще й се удаде да погуби окончателно своя враг. Тя наговори толкова много, че ако я чуеше Маникан, щеше да съжалява за положените за приятеля си грижи, които щяха да донесат толкова беди на нещастния враг.

— Във всичко — каза Ана Австрийска — виждам само едно зло — Ла Валиер.

Младата кралица започна отново да се занимава с ръкоделието си, възвърнала самообладанието си.

— Нима не сте съгласна с мен? — обърна се към нея Ана Австрийска. — Нима не я считате виновна за кавгата и дуела?

Кралицата мълчеше, а принцесата направи неопределен жест, който можеше да се вземе и за положителен, и за отрицателен.

— Тогава не разбирам защо говорите за опасността от кокетството? — добави кралицата майка.

— Ако тази особа не беше кокетка, Марс нямаше да й обърне никакво внимание — побърза да отговори принцесата.

При новото споменаване на Марс бузите на младата кралица пламнаха, но тя продължи заниманието си.

— Не желая в моя двор един мъж да се въоръжава против друг — флегматично каза Ана. — Тези нрави може би бяха търпими във времето, когато разединеното дворянство се обединяваше само от ухажването на жени. В онези времена царуваха жените, поощряващи смелостта на мъжете с дуели. Сега, слава Богу, във Франция има само един повелител. Всички сили и замисли трябва да бъдат посветени на него. Няма да търпя моя син да бъде лишаван от верни слуги.

Тя се обърна към младата кралица:

— Какво да правим с тази Ла Валиер?

— Ла Валиер? — с учудване повдигна глава Мария-Терезия. — Аз не съм чувала това име.

Този отговор беше последван от ледена усмивка, много подходяща за кралска уста.

Принцесата също беше от кралски род и се отличаваше с ум и съобразителност, но думите на младата кралица я унищожиха. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си.

— Тя е една от моите придворни дами — поклони се принцесата.

— В такъв случай — произнесе Мария-Терезия със същия тон — този проблем засяга вас, сестро… а не нас.

— Простете — възрази Ана Австрийска, — това ме засяга. Аз отлично разбирам — тя погледна многозначително принцесата — защо ваше височество ме уведоми за това.

— Всичко, което излиза от вас — накриво се усмихна принцесата англичанка, — е самата мъдрост.

— Можем да я изпратим в провинцията — меко забеляза младата кралица — и да й дадем пенсия.

— От моята каса — добави живо принцесата.

— Не, не принцесо — прекъсна я Ана Австрийска, — не е нужно да се вдига шум. Кралят не обича да се пускат лоши приказки за дамите. Нека всичко свърши по семейному. Принцесо, бъдете любезна и изпратете тази девойка при мен… А вие, дъще моя, бъдете любезна да ни оставите сами няколко минути.

Молбата на вдовицата кралица беше равносилна на заповед. Мария-Терезия се отдалечи в покоите си, а принцесата нареди на пажа да повика Ла Валиер.