Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава тридесет и шеста
Портретът

По време на болестта, наречена любов, пристъпите отначало са доста чести. После стават все по-редки. Установяваме това като обща аксиома и продължаваме нашия разказ.

На следващия ден, тоест в деня, за който бе насрочена първата среща при Сент-Енян, Дьо ла Валиер намери зад паравана записка от краля. Тя беше пъхната от долния етаж в процепа на паркета. Никоя нескромна ръка, никой поглед не би могъл да проникне там, където бе проникнала тази записка.

Отново Маликорн беше измислил този начин за връзка. Той реши, че кралят не трябва за всичко да е задължен на Сент-Енян, и затова взе върху себе си ролята на пощальон.

Ла Валиер я прочете жадно. В нея се определяше среща за два часа и се даваше пояснение как се вдига капакът. «Облечете се по-празнично» — се казваше в послеписа. Тези думи я изненадаха, но и успокоиха.

Времето течеше бавно. Най-после определеният час настъпи. Точна като жрица на Хера, Луиза повдигна капака. Едва беше ударил два часа. Виждайки краля галантно да й подава ръка, тя се затрогна силно.

Когато Ла Валиер слезе, към нея се приближи усмихнат Сент-Енян. С изискан поклон той благодари за оказаната чест. После се обърна към краля:

— Господарю, той е тук.

Ла Валиер с безпокойство погледна Людовик.

— Госпожице — каза кралят, — когато ви помолих да слезете тук, имах нещо предвид. Поканил съм известен художник, който умее до съвършенство да постигне в портрета сходство с оригинала, затова ще ви помоля да разрешите да ви нарисува. Ако пожелаете, портретът може да остане при вас. Луиза се изчерви.

— Виждате — каза кралят, — ние тук ще бъдем не трима, а дори четирима. След като не сме сами, ще имаме толкова гости, колкото пожелаете.

Ла Валиер леко стисна пръстите му.

— Да минем в съседната стая, ако е угодно на ваше величество — предложи Сент-Енян.

Той отвори вратата и пусна гостите пред себе си.

Ла Валиер беше със светлосива копринена рокля. Ахатовата огърлица подчертаваше белотата на кожата й. В малките си, изящни ръце държеше букет от бенгалски рози, над които като чаша с благовония се извисяваше харлемско лале със сиво-виолетови цветчета. Този букет струваше на градинаря пет години труд, а на краля — пет хиляди ливри.

В току-що предоставената от Сент-Енян стая чакаше художникът. Млад човек с кадифен костюм, красиви черни очи и смолисти коси.

Платното беше приготвено, както и палитрата с боите. Художникът се поклони на Дьо ла Валиер с любопитство на артист, изучаващ модела си, след което сдържано поздрави краля, все едно че беше обикновен благородник. Най-накрая отведе Ла Валиер до приготвеното кресло и предложи на госпожицата да седне.

Младото момиче седна грациозно и непринудено. В ръцете си държеше цветя, краката й лежаха на възглавница, а художникът, за да изглежда всичко по-естествено, й предложи да се занимава с нещо. Людовик, като всеки влюбен, се отпусна в краката й.

Така че Дьо ла Валиер седеше облегната, а кралят я поглъщаше с очи. Художникът наблюдава с интерес няколко минути тази група, докато Сент-Енян завиждаше мълчаливо.

Художникът бързо направи своите ескизи, след което под първите щрихи на четката започна да се очертава поетично лице с розови страни и кротки очи, заобиколено от златисти коси.

Влюбените говореха малко и се съзерцаваха безкрай. Понякога очите им ставаха толкова страстни, че художникът се обезпокои да не нарисува Ерицина вместо Ла Валиер. Той разказваше истории в духа на Патрго или Талман дьо Рео.

Когато Дьо ла Валиер се умореше, правеха почивка.

За допълнение служеха поднос от китайски порцелан с най-красивите плодове, които можеха да се намерят, и херес, святкащ като топаз в кристалните чаши, но на художника му предстоеше да увековечи лицето, най-ефимерното от всичко наоколо.

Людовик беше опиянен от любов, Ла Валиер — от щастие, а Сент-Енян — от честолюбие.

Така минаха два часа. Когато удари четири, Ла Валиер стана и направи знак на краля. Людовик се изправи, приближи се до картината и направи няколко комплимента на художника. Дьо Сент-Енян отбеляза сходството, постигнато още след първия сеанс.

Ла Валиер на свой ред благодари на художника, изчервявайки се, и се отдалечи в съседната стая, където я последва кралят, извиквайки Сент-Енян със себе си.

— До утре, нали? — обърна се кралят към Ла Валиер.

— Щом искате, господарю, до утре! — Тя нямаше сили за съпротива.

Леко се изкачи по стълбата и се скри.

— Какво ще кажете, господарю? — попита Сент-Енян.

— Ще кажа, че тази любов е като неутолима жажда. Напразно поглъщам капките влага, които твоята изобретателност ми осигурява. Колкото повече пия, толкова повече ми се пие. По-скоро измисли нещо ново!

— Господарю, единственото, което мога да ви кажа, е, че ще помисля.

Тъй като нямаше възможност да се любува на оригинала, кралят реши да погледне още веднъж портрета. Той направи малки бележки на художника, след което си тръгна. После Сент-Енян освободи художника.

Стативът, палитрата и четките още не бяха прибрани, когато зад завесата се подаде главата на Маликорн. Дьо Сент-Енян го посрещна с отворени обятия, но и с малко тъга. Облакът, затъмняващ царственото слънце, беше помрачил и неговия верен спътник. Маликорн забеляза тъгата по лицето на графа.

— Защо сте толкова мрачен, графе?

— Не е за учудване, приятелю. Кралят е недоволен.

— Разбирам, не е харесал това, че на любовната му среща е имало свидетели. Как не предвидихте това, графе? Утре, след като дойде кралят, вие трябва да си намерите неотложна работа и да се отлъчите за малко. Да речем за двадесет минути.

— Да оставя краля сам за двадесет минути?! — ужаси се Сент-Енян.

— Добре, смятайте, че нищо не съм казал — Маликорн тръгна към вратата.

— Не, не, драги Маликорн, изкажете се докрай. Струва ми се, че започвам да разбирам… А художникът?

— Художникът да закъснее половин час. Ще ми позволите ли да мина утре, за да видя резултата?

— Разбира се.

— Имам чест да бъда ваш покорен слуга, господин Дьо Сент-Енян.

Маликорн се поклони и се отдалечи с достойнство.

«Този младеж е по-умен от мен» — каза си Сент-Енян, убеден от доводите му.