Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (144)

Глава тридесета
Описът, който съставяше херцог Дьо Бофор

Разговорът с Планше за Д'Артанян и заминаването на Планше от Париж за село бяха за Атос и сина му сякаш прощаване със столичния шум и с преминалия в него живот.

Какво оставяха след себе си тези хора? Единият беше изчерпал славата на миналия век, а другият — цялото страдание на най-новото време. Беше очевидно, че нито единият, нито другият няма какво да иска от своите съвременници. Оставаше им само да посетят херцог Дьо Бофор, за да се уговорят окончателно за тръгването.

Парижкият дом на херцога се отличаваше с пищност и великолепие. Херцогът живееше нашироко, както бяха живели херцозите в разточителното време на Анри III. Тогава някои благородници бяха по-богати от самия крал. Те знаеха това и не се лишаваха от удоволствието да унижат при удобен случай негово величество краля. Това беше егоистичната аристокрация, която Ришельо бе накарал да плати данък с кръв, пари и поклони.

От Людовик XI, страшния косач на великите в този свят, до Ришельо колко семейства бяха вдигали глава! А колко семейства наведоха глава, за да не я вдигнат вече, от Ришельо до Людовик XIV! Дьо Бофор се беше родил принц и в жилите му течеше кръв, която се пролива на ешафода само с присъда, издадена от народа. Този принц беше запазил навика си да живее нашироко. Как изплащаше той издръжката на конете, многобройната прислуга и изисканата кухня? Никой не знаеше, а той по-малко от всички. Просто в онези времена синовете на кралете имаха привилегията никой да не им отказва кредит, едни им даваха от уважение и преданост, други бяха уверени, че все някога сметките ще бъдат уредени.

Атос и Раул намериха дома на херцога в същия безпорядък и толкова отрупан с разни вещи, както дома на бакалина. Всъщност херцогът съставяше опис на своето имущество, а по-точно раздаваше на приятелите си, които бяха до един негови кредитори, вещите, които имаха що-годе някаква стойност. Дължащ около два милиона, което в онези времена беше много пари, херцог Дьо Бофор считаше, че не може да тръгне за Африка, без да разполага с една добра сума, и за да я придобие, той бе започнал да раздава на своите кредитори оръжие, скъпоценности, съдове и мебели. Това беше по-разкошно и по-изгодно, отколкото ако бе решил да продаде тези вещи.

Херцогът нямаше вече дом — на адмирал, който живее на кораб, той не е нужен. Нямаше колекция от оръжия вече, тъй като се намираше сред своите оръдия. Нямаше скъпоценности, тъй като можеше да ги погълне морето, но в сандъците му имаше триста или четиристотин екю. Навсякъде в дома цареше весело оживление, поддържано от хората, които смятаха, че го ограбват. Херцогът беше майстор в изкуството да ощастливява най-нещастните от своите кредитори. Към всеки човек, притеснен за пари, към всяка опустошена кесия той се отнасяше с търпение и разбиране. На едните казваше: «Бих искал да притежавам това, което притежавате вие. В такъв случай бих ви подарил всичко, което имам». Другите чуваха от него: «Аз нямам нищо освен тази сребърна ваза. Тя все пак струва петстотин ливри, вземете я».

Любезността — това също е богатство в наличност. И благодарение на него херцогът не можеше да се оплаче от липса на нови кредитори.

Накрая той раздаде конете си и запасите от сено. Ощастливи тридесет души с кухненските си съдове и триста — с виното от своите изби. Всички си тръгваха от неговия дом уверени, че поведението му е леснообяснимо, тъй като той разчита да придобие състояние в арабските шатри.

Разорявайки двореца му, всички си повтаряха, че кралят го изпраща в Джиджели, за да възстанови похарченото си богатство. Изглежда всички африкански съкровища щяха да бъдат поравно разделени между адмирала и краля. Там освен рудниците и елмазите, които можеха да се разработват единствено след войната, можеше да се намери, разбира се, и друга плячка — на полесражението. Херцогът би могъл да отнеме всичко, което плаващите из Средиземно море пирати са заграбили от християните, утрешните милиони на херцога вече нямаха брой и чет. Защо да пази вещите, сред които живееше сега? Той тръгваше за нови, още по-редки съкровища. От това следваше, че няма защо да се пази собствеността на този, който сам не може да я опази.

Такова беше положението в дома на херцога и Атос, с присъщата му проницателност, го установи от пръв поглед. Адмиралът на Франция беше малко замаян, тъй като ставаше от масата след вечеря за петдесет души, — по време на която обилно и дълго всички те бяха пили за успеха на експедицията. След десерта остатъците от пиршеството бяха раздадени на слугите, а празните блюда — на желаещите да ги вземат. Херцогът беше опиянен от разорението и от популярността си. Той пиеше старото си, отлежало вино за сметка на бъдещото вино, което щеше да придобие.

Виждайки Атос и Раул, той извика:

— Ето че и моят адютант е тук! Влизайте, графе, влизайте, виконте!

Атос се опитваше да намери път между купчините бельо и съдове.

— Карайте направо!

Херцогът веднага им предложи по чаша вино. Атос го изпи, а Раул едва се докосна до своята чаша.

— Ето ви моето първо поръчение — каза херцогът на Раул. — Аз разчитам на вас. Ще тръгнете пред мен за Антиб! Вземете заповедта. Познавате ли морето?

— Да, монсеньор, пътешествал съм с принца.

— Великолепно. Всички тези гемии и транспортни съдове ще чакат моето пристигане, за да ни служат като ескорт и за превоз на разните припаси. След две седмици, а може би и по-рано, войските трябва да започнат товаренето. Тази заповед ви дава право да обикаляте и да претърсвате крайбрежните острови. Ако е необходимо, можете да набирате новобранци и да вземете всичко, което ще свърши работа в похода.

— Ще бъде изпълнено, херцог!

— Тъй като сте човек на действието и ще работите много, ще са ви нужни големи суми.

— Надявам се, че не, монсеньор.

— А аз съм уверен, че да. Моят управител е приготвил чекове по хиляда ливри. С тях можете да получавате пари във всеки град на Южна Франция. Ще имате сто такива чека. Сбогом, виконте.

Атос прекъсна херцога:

— Пазете парите, монсеньор. За войната с арабите ще са нужни много злато и олово.

— Ще се опитам да я водя, като използвам само олово. Вие знаете какво мисля за този поход: много шум, много огън. И аз ще изчезна, ако е необходимо, сред дима.

Произнасяйки тези думи, херцог Дьо Бофор искаше отново да се изсмее, но разбра, че в присъствието на Атос и Раул това би било неуместно.

— Ах — каза той с прикрит от любезност егоизъм, типичен за неговото положение и възраст, — вие двамата принадлежите към хората, с които не трябва да се срещам след ядене. И двамата сте студени, сухи и сдържани, докато аз съм огън, пушек и пиянство. Не, дявол да ме вземе! С вас, виконте, аз ще се срещам само на гладен стомах, а с вас, графе, ако продължавате в този дух, въобще няма да се срещам.

С тези думи той стисна ръката на Атос, който се усмихна:

— Монсеньор, не се разпускайте само защото пред вас сега има много пари. Предсказвам ви, че след месец, когато застанете пред своята каса, вие ще бъдете сдържан, сух и студен и тогава ще ви учуди, че намиращият се до вас Раул е весел, пълен с живот и щедър, защото, разполагайки с новички екюта, той ще ги постави на ваше разположение.

— Чул ви Господ! — извика възторжено херцогът. — Графе, вие оставате с мен! Това е решено!

— Не, аз тръгвам с Раул. Задачата, която сте му възложили, е трудна. Виконтът едва ли ще може да я изпълни сам. Без да забележите, вие сте му дали, монсеньор, прекалено висок пост, и то във флота.

— Това е вярно! Но нима млади хора като него не постигат всичко, което поискат?

— Монсеньор, у никого няма да намерите толкова старание и ум, толкова истинска храброст, както у Раул, но ако при товаренето на корабите не всичко е наред, сърдете се на себе си.

— Ето пък сега вие ме ругаете!

— Монсеньор, за да снабди с провизии флота, да събере флотилията, да комплектува екипажите и новобранците, дори на един адмирал ще бъде нужна цяла година. А Раул е капитан, кавалерист, и вие му давате само две седмици за това.

— Убеден съм, че ще се справи.

— Надявам се, но аз все пак ще му помагам.

— Разчитам на вас, драги графе. Нещо повече, мисля, че след като пристигнете с него в Тулон, и по-нататък няма да го оставите сам. Търпение! Търпение!

— О! — възкликна Атос, като поклати глава.

— Монсеньор, разрешете да се сбогувам. Време е!

— Вървете и да ви помага моят късмет!

— Чудесно начало за експедиция по море! — каза Атос на сина си. Нито провизии, нито резерви, нито товарни кораби — какво можем да направим с всичко това?

— Ако всички отиват там за това, за което отивам аз — измърмори Раул, — няма да има недостиг на провизии.

— Господине — каза строго Атос, — не бъдете несправедлив и безумен в своя егоизъм или може би в своето страдание. Ако отивате на война с намерение да бъдете убит, вие от никого не се нуждаете, за да изпълните това намерение, и аз нямаше защо да ви препоръчвам на херцог Дьо Бофор. Но след като станахте близък на главнокомандващия, след като сте заели този отговорен пост в редовете на армията, вие вече не разполагате със себе си. Вие принадлежите на тези бедни войници, които също като вас имат душа и тяло, които ще тъгуват по родината си и ще страдат от човешка тъга и печал. Знайте, Раул, че офицерът е толкова полезен, колкото свещеникът, и че в любовта си към ближния той трябва дори да го превъзхожда.

— Графе, аз винаги съм знаел това и съм постъпвал в съответствие с изискванията, бих постъпвал така и занапред… но…

— Вие забравяте, че принадлежите към държава, гордееща се със своята военна слава. Ако искате да загинете, загивайте, но не без слава и полза за Франция. Раул, не се огорчавайте от моите думи, аз ви обичам и бих искал да ви виждам съвършен във всяко отношение.

— Приятно ми е да чувам вашите упреци — отвърна тихо младият човек, — те ме лекуват и са доказателство за мен, че все още някой ме обича.

— Да вървим, Раул. Времето е толкова хубаво, небето е толкова чисто, небето, което в Джиджели ще бъде още по-ясно и което ще ви напомня в чуждите краища за мен, както ми напомня тук за Бог.

След като се разбраха по този основен въпрос и размениха мнения за щуротиите на херцога, бащата и синът стигнаха до извода, че презморската експедиция няма да послужи на Франция, тъй като се замисля недостатъчно разумно и без необходимата подготовка. Определяйки подобна политика като «тщеславие», баща и син тръгнаха на път, тласкани повече от своите желания, отколкото от предначертанията на съдбата. Жертвоприношението завърши.