Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (45)

Глава четиридесет и пета
Четирите шанса на принцесата

Кралицата майка покани при себе си Мария-Терезия. Болната Ана Австрийска погрозняваше и се състаряваше с учудваща бързина, както това става с жените, които са прекарали бурна младост. Към физическите страдания се бяха прибавили мъките от мисълта, че редом с младата красота, ум и власт тя служи само като живо напомняне за миналото.

Съветите на лекаря и жестокото огледало я огорчаваха по-малко, отколкото поведението на придворните, които я напускаха като плъхове, бягащи от трюма на кораба, където започва да прониква вода.

Ана Австрийска беше недоволна от срещите с по-големия си син.

Беше време, когато кралят, чиито чувства бяха по-скоро за пред придворните, отколкото искрени, посещаваше майка си един път сутрин и един път вечер за по един час. Откакто бе взел в свои ръце управлението на държавата, тези визити бяха съкратени до половин час, а сутрешните постепенно се прекратиха съвсем.

Сутрин майката и синът се срещаха на масата, а вечерните посещения бяха заменени със срещи при краля или принцесата, където кралицата отиваше с удоволствие заради синовете си.

Като следствие от това принцесата придоби огромно влияние в двора и при нея се събираше най-блестящото общество.

Ана Австрийска чувстваше това.

Болна, принудена често да седи у дома, тя доста често стигаше до отчаяние, предвиждайки, че скоро ще дойде времето на тъжната и безнадеждна самота.

Тя с ужас си спомняше самотата, на която някога я беше обрекъл кардинал Ришельо, онези непоносими вечери, когато единственото й утешение бяха младостта и красотата, винаги придружавани от надеждата.

Тя реши най-после да покани целия двор при себе си и да привлече принцесата с нейната блестяща свита в тъмните и тъжни стаи, където вдовицата и майка на френския крал беше обречена да утешава винаги разплакалата от самотата съпруга на сина си.

Ана се замисли.

През живота си тя беше скроила много интриги. В онези добри времена, когато в младата й глава се бяха раждали щастливи идеи, до нея винаги беше една приятелка, умееща да подклажда честолюбието й, любовта й, приятелка по-пламенна и честолюбива от нея самата, която искрено я обичаше, голяма рядкост в двора, а сега отдалечена от нея по дребнави съображения.

Оттогава и в течение на много години кой можеше да се похвали, че е дал добър съвет на кралицата, освен госпожа Дьо Мотвил или Молена — дойката испанка, която като съотечественичка беше доверена на кралицата. Кой от днешната младеж можеше да й напомни миналото, само заради което тя живееше.

Ана Австрийска си помисли за госпожа Дьо Шеврьоз, която се отправи в изгнание по-скоро доброволно, отколкото по заповед на краля, и там умря като съпруга на малко известен благородник. Тя си зададе въпроса: какъв би бил съветът на госпожа Дьо Шеврьоз при подобни обстоятелства, и на кралицата се стори, че онази хитра, опитна и умна жена й отвръща със своя пълен с ирония глас: «Всички тези млади хора са бедни и алчни. Нужно им е злато, за да могат да се отдават на своите удоволствия. Привлечете ги към себе си, като им подхвърлите някой кокал».

Ана Австрийска реши да последва този съвет.

Кесията й беше пълна. Тя разполагаше с големи суми, събрани за нея от Мазарини и пазени в надеждно място. Никой във Франция нямаше такива скъпоценни камъни, особено подобни едри бисери, при вида на които кралят винаги въздъхваше: бисерите на неговата корона му се струваха като дребни зърна, когато гледаше камъните на майка си.

Ана Австрийска не притежаваше повече нито красота, нито очарование. В замяна на това беше богата и привличаше лицата, които я посещаваха, с надеждата за някоя голяма печалба на карти или с подхвърлена милостиня, или, на последно място, с някоя доходна служба, която тя достатъчно умело измолваше от краля, за да поддържа влиянието си.

Най-напред тя изпита това средство върху принцесата, която искаше да привлече най-бързо.

Въпреки цялата си гордост и самоувереност принцесата се улови в мрежата. Богатеейки по малко от подаръците, тя свикна с тях и с удоволствие получаваше това преждевременно наследство.

Същото средство Ана Австрийска приложи по отношение на принца и на самия крал. Тя организираше при себе си лотарии.

Една от тези лотарии щеше да се разиграе при кралицата майка в деня, до който ние стигнахме с нашия разказ. Ана Австрийска разиграваше две прекрасни брилянтови гривни с много фина изработка.

В тях бяха монтирани старинни камъни с голяма ценност, а самите брилянти не бяха скъпи, но оригиналността и изяществото на изработката бяха такива, че в двора мнозина искаха да получат гривните, а не само да ги виждат на ръката на кралицата; в дните, когато тя ги слагаше, се считаше за особена милост разрешението да им се любуват, когато й целуват ръка.

По този повод придворните бяха измислили галантен каламбур, казваха, че гривните щели да бъдат безценни, ако за свое нещастие не украсявали ръката на кралицата. На този каламбур беше оказана голяма чест. Той беше преведен на всички европейски езици и на тази тема се разпространяваха повече от хиляда френски и латински двустишия.

Денят, в който Ана Австрийска разиграваше брилянтите в лотарията, беше за нея решаващ. Кралят не се беше показвал при нея вече две денонощия. Принцесата се сърдеше след сцената с дриадите и наядите. Наистина, кралят не беше сърдит, но силното чувство го отвличаше далеч от придворните бури и развлечения.

Ана Австрийска реши да се намеси, като обяви знаменитата лотария за следващата вечер. За тази цел тя реши да се срещне с младата кралица, която, както казахме, сутринта извика при себе си.

— Дъще моя — каза Ана, — ще ви съобщя една приятна новина. Кралят ми говори за вас с най-нежни думи. Той е млад и лесно се увлича. Но докато вие сте до мен, той няма да се реши да остави съпругата си, към която освен всичко друго силно е привързан. Днес вечерта разигравам лотария, ще дойдете ли?

— На мен ми казаха — неуверено забеляза младата кралица, — че ваше величество ще разиграва в лотарията своите прекрасни гривни. Но те са такава рядкост, че ние не трябва да ги изпускаме от кралската съкровищница, дори и само защото са принадлежали на вас.

— Дете мое — каза Ана Австрийска, която отлично разбираше младата кралица и нейното желание да получи тези гривни за себе си, — аз трябва на всяка цена да примамя при себе си принцесата.

— Принцесата? — попита, изчервявайки се, младата кралица.

— Ами да! Нима не е по-добре да виждаш до себе си съперницата, за да я наблюдаваш и направляваш, отколкото да знаеш, че кралят е при нея, винаги готов да я ухажва. Тази лотария е примамка, която аз използвам за тази цел. Нима вие ще ме упрекнете?

— Не, не! — извика Мария-Терезия и с детски порив, толкова свойствен за испанките, запляска от възторг.

— Нали няма да съжалявате, скъпа моя, че не съм ви подарила тези гривни, както исках да направя в началото?

— О, не, не, скъпа майко!

— И така, дете мое, облечете се красиво, за да може нашата вечер да стане колкото може по-блестяща. Колкото сте по-весела, толкова по-очарователна ще бъдете и ще затъмните останалите жени със своя блясък.

Мария-Терезия си тръгна изпълнена с възторг.

Само след час Ана Австрийска прие при себе си принцесата и като я обсипваше с ласки, каза:

— Имам приятни новини. Кралят е във възторг от моята лотария.

— А аз съвсем не съм във възторг — отвърна принцесата, — никак не мога да свикна с мисълта, че тези прекрасни гривни могат да украсяват нечии чужди ръце.

— Хайде, хайде — отвърна Ана Австрийска, прикривайки с усмивка жестоката болка в гърдите. — Не се възмущавайте така, мила моя… и не гледайте на живота така мрачно.

— Ах, кралице, съдбата е сляпа… казват, че сте приготвили двеста билета?

— Точно двеста. Но нали знаете, че печалбата е само една.

— Знам. На кого ли ще се падне? Нима можете да отгатнете? — отчаяно каза принцесата.

— Вие ми напомнихте за съня, който сънувах тази нощ… ех, мои хубави сънища… аз спя толкова малко.

— Какъв сън?… Болна ли сте?

— Не — усмихна се кралицата, потискайки с удивителна сила на волята новия пристъп на болка в гърдите. — Присъни ми се, че кралят е спечелил гривните.

— Кралят?

— Вие искате да ме попитате какво ще прави кралят с гривните?

— Да.

— Всичко би било много хубаво, ако кралят спечели наградата, защото след като получи тези гривни, той трябва да ги подари някому.

— Например да ви ги върне.

— В такъв случай аз самата незабавно бих ги подарила някому. Нали не мислите — със смях каза кралицата, — че пускам тези гривни в лотарията от някаква нужда. Просто искам да ги подаря, без да събуждам завист. Ако случаят не ме избави от затруднението, ще му помогна… прекрасно знам на кого да ги подаря.

Тези думи се придружаваха от такава пленителна усмивка, че принцесата трябваше да заплати за нея с целувка на благодарност.

— Но вие отлично знаете — добави Ана Австрийска, — че кралят няма да ми върне гривните, ако ги спечели.

— В такъв случай ще ги подари на кралицата.

— Не, и то по същата причина, поради която няма да ми ги върне. Още повече че ако исках да ги подаря на кралицата, щях да мина и без неговата помощ.

Принцесата крадешком погледна към гривните, които блестяха на съседната маса, тъй като калъфът им беше отворен.

— Колко са красиви! — въздъхна тя. — Но ние забравихме вашия сън, забравихме, че той си остава само един сън.

— Ще бъда много учудена — възрази Ана Австрийска, — ако той не се сбъдне. Всички мои сънища се сбъдват.

— В такъв случай може да бъдете пророчица.

— Повтарям ви, дете мое, че почти никога не сънувам, но този сън странно съвпада с моите мисли и с моите предположения.

— Какви предположения?

— Например че вие ще спечелите гривните.

— Тогава кралят няма да ги спечели.

— О! — възкликна Ана Австрийска. — От сърцето на негово величество разстоянието до вашето сърце… сърцето на скъпата му сестра… не е толкова голямо, за да може да се счита сънят за несбъднат. Вие имате много шансове. Смятайте.

— Смятам.

— Първо, сънят. Ако кралят спечели, той ще ви ги подари.

— Да допуснем, че това е някакъв шанс.

— Ако сама ги спечелите, те са ваши.

— Това е ясно.

— Накрая, ако ги спечели принцът…

— Той ще ги подари на кавалера Дьо Лорен — звънко се засмя принцесата.

Ана Австрийска последва примера на снаха си и също се разсмя, но от това болката и се усили и лицето й побледня.

— Какво ви стана? — изплаши се принцесата.

— Нищо, дреболия… Твърде много се смях… Да минем към четвъртия ви шанс…

— Не мога да си го представя.

— Извинете, но аз също мога да спечеля гривните и ако ги спечеля, можете да разчитате на мен…

— Благодаря, благодаря! — възкликна младата жена.

— Надявам се, съдбата ви е избрала и моят сън започва да придобива по-ясни очертания.

— Наистина, вие ми внушавате надежда и увереност — каза принцесата — и спечелените по такъв начин гривни ще бъдат сто пъти по-скъпоценни за мен.

— И така, до довечера!

— До довечера.

Те се разделиха като добри приятелки. Ана Австрийска приближи до гривните и разглеждайки ги, каза:

— Те действително нямат цена, защото с тяхна помощ тази вечер ще завоювам едно сърце и ще разкрия една тайна.

После се обърна към празното легло и добави:

— Сигурна съм, мила моя приятелко, че ти би повела играта по същия начин.

Споменът за херцогиня Дьо Шеврьоз напомни на кралицата за забравената младост с веселите шеги, огромната енергия и щастие.