Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (87)

Глава четиридесет и първа
В нея става очевидно, че ако не можеш да се спазариш с един, нищо не пречи да се спогодиш с друг

Арамис беше отгатнал. Излизайки от къщата на площад Бодуайе, херцогиня Дьо Шеврьоз нареди да се приберат вкъщи. Тя, без съмнение, се боеше, че я следят, и искаше по този начин да се подсигури. След като се върна у дома и се убеди, че никой не я следи, разпореди да отворят градинската вратичка, която водеше към малка улица, и излезе през нея на път за улица Кроа дьо Пти Шан, където живееше Колбер.

Казахме, че вечерта беше настъпила, по-точно, нощта, и то непрогледна. Притихналият Париж великодушно скри в тъмнината и знатната херцогиня, която плетеше политическата си интрига, и неизвестната гражданка, която, закъсняла след вечерята в града, под ръка със своя любовник се прибираше под съпружеския покрив по най-дългия път. Госпожа Дьо Шеврьоз достатъчно беше привикнала към това, което можеше да се нарече «нощна политика», вследствие на което знаеше отлично, че министрите никога не се заключват, дори у дома си, от младите и прелестни жени, бягащи от прашните служебни канцеларии, както и от опитните дами, които избягват нескромното ехо на министерствата.

Пред вратата херцогинята беше посрещната от лакей и трябва да отбележим, че приемът не беше добър. След като разгледа посетителката, той дори си позволи да забележи, че в такъв час и на тази възраст не е редно да се откъсва господин Колбер от задачите, които решава, преди да потъне в сън.

Херцогиня Дьо Шеврьоз не се разгневи, а написа на едно листче от бележник името си — достатъчно нашумяло, неведнъж неприятно поразявало слуха на Людовик XIII и на великия кардинал.

Написа името си с едър и небрежен почерк, разпространен сред висшето общество, сгъна хартията по особен, свойствен за нея начин, след което я връчи на лакея без нито една дума, но с такъв величествен вид, че този опитен мошеник, който умееше да усеща благородниците от разстояние, след като отгатна в нея знатна дама, наведе глава и се спусна да докладва на Колбер.

Не е необходимо да добавяме, че след като разгърна листчето, интендантът не се сдържа да възкликне и този отзив беше достатъчен за лакея, да разбере колко сериозно трябва да се отнася с тайнствената гостенка. Той се спусна тичешком към нея.

Тя доста трудно се изкачи до втория етаж на красивата нова къща, спря се за миг на площадката, за да си поеме дъх, след което влезе при Колбер, който сам й отвори вратата.

Херцогинята се спря на прага, за да разгледа по-добре човека, с когото й предстоеше да има работа.

Тежка, едра глава, гъсти вежди, неприветливо лице, сякаш натиснато от воденичен камък, с брадичка, подобна на свещеническите — всичко това от пръв поглед й внуши мисълта, че преговорите няма да са трудни и че заедно с това спорът за тази или онази подробност ще бъде напълно безинтересен, защото такава груба натура сигурно е чужда на изтънчената мъст и ненаситното честолюбие.

Но когато херцогинята се вгледа внимателно в мъничките черни очи, пронизващи от упор, в дългите бръчки на изпъкналото сурово лице, в едва забележимото потреперване на устните, което за най-слабия наблюдател означаваше добродушие, тя промени мнението си за Колбер и помисли: «Това е човекът, когото търся.»

— На какво дължа честта на вашето посещение, госпожо? — попита той.

— За всичко е причина необходимостта, господине, нуждата, която имам от вас, а и вие от мен.

— Щастлив бях да чуя първата част на вашата фраза, но що се касае до втората част…

Госпожа Дьо Шеврьоз седна на предложеното й кресло.

— Господин Колбер, вие сте интендант на финансите. И, естествено, искате да станете суперинтендант, нали? Не отричайте! Това ще удължи безсмислено разговора ни и няма да доведе до нищо.

— Но, госпожо! Въпреки искреното ми желание да ви доставя удоволствие, въпреки уважението, което съм задължен да проявя към дама с вашето положение, нищо не би могло да ме накара да кажа, че искам да седна в креслото на моя началник.

— Такова нещо не съм казала, господине. Освен ако без да искам съм нарушила добрия тон. Хайде вместо думата «седна» да употребим «заменя». Просто искам да ви кажа определено, че вие искате да замените господин Фуке.

— Неговата Фортуна ще устои на всяко изпитание, госпожо. Суперинтендантът е Родоският колос на нашия век. Корабите плават в краката му, но не го докосват.

— Аз също охотно бих използвала това сравнение. Да, господин Фуке изпълнява ролята на Родоския колос, но спомням си, че чух — струва ми се, че от господин Конрар… академика… — че когато този колос паднал, търговецът, който го купил… да, обикновен търговец, господин Колбер, та той натоварил отломките му на четиристотин камили. Търговец! Колко далеч е от интенданта на финансите…

— Госпожо, уверявам ви, никога няма да сваля господин Фуке.

— Е, господине, след като упорствате и продължавате да проявявате чувствителност, сякаш не знаете, че се казвам херцогиня Дьо Шеврьоз и че аз съм доста стара жена, която е имала честта да бъде политически противник на кардинал Ришельо, която няма време да го губи напразно, аз ще намеря хора, които са по-проницателни от вас и са заинтересовани да постигнат успех.

— В какво, госпожо, в какво?

— Карате ме да си разваля мнението за сегашните хора, господине. Кълна ви се, че ако по мое време някоя жена се беше появила при господин Сен-Мар, който, да бъда откровена не беше много мъдър, кълна ви се, че ако тя кажеше за кардинала толкова, колкото аз казах за господин Фуке, той веднага щеше да изкове желязото.

— Бъдете снизходителна, госпожо.

— Значи сте съгласен да замените господин Фуке?

— Ако кралят го уволни, разбира се.

— Отново казвате излишни неща. Ясно е, че щом досега не сте постигнали оставката му, значи не сте могли. Затова аз щях да съм кръгла глупачка, ако не носех със себе си това, което не ви достига.

— Отчаян съм, че съм принуден да настоявам на своето — каза Колбер след минута мълчание, — но съм длъжен да ви уведомя, госпожо, че вече шест години срещу господин Фуке идват донос след донос, но положението му ни най-малко не се е разклатило.

— Всяко нещо с времето си. Разобличителите на господина не са се казвали Шеврьоз и не са притежавали доказателства под формата на шест писма от кардинал Мазарини, неопровержимо сочещи правонарушението, което имам предвид. Или престъплението, ако това повече ви харесва.

— Престъпление? Извършено от господин Фуке?

— Именно… Странно, господин Колбер, странно… Обикновено вие имате хладно и непроницаемо лице, а сега виждам, че просто сияете.

— Простете, херцогиньо, но да се подложи господин Фуке на изгнание, арест, немилост — това е вече много!

— Знам какво говоря — хладно продължи херцогинята. — Не живея толкова далеч от Париж, за да не зная какво става тук. Кралят не обича господин Фуке и с удоволствие ще го погуби, ако има повод за това.

— Поводът трябва да е сериозен.

— Моят повод е добър и аз го оценявам на петстотин хиляди ливри. Искам да кажа, че бих разменила този повод срещу такава сума.

— Разбирам, херцогиньо. Но след като продавате нещо, аз трябва да съм запознат с него.

— Не е трудно. Шест писма от кардинал Мазарини — те, естествено, не биха стрували толкова като архивна ценност, ако не доказваха, че господин Фуке е присвоил крупни държавни суми. Достатъчно очевидно доказателство. Искате ли да ги прочетете? Това са копия, разбира се.

Херцогинята измъкна скрития на гърдите й неголям свитък, леко смачкан от кадифения корсаж, и го подаде на Колбер.

Той жадно се нахвърли на документите. Прочете го и каза:

— Чудесно! Всичко е достатъчно ясно. Излиза, че кардинал Мазарини е връчил пари на господин Фуке, а той ги е оставил при себе си. За какви пари всъщност става дума.

— Там е работата! Всъщност, ако се договорим, към шестте ще прибавя още едно писмо, седмото, което окончателно ще ви разкрие всичко.

— А оригиналите? — попита Колбер.

— Ненужен въпрос. Все едно да ви питам, господин Колбер, дали ще бъдат пълни или празни чувалчетата съд златни монети, които ще ми дадете… И така, сделката е сключена?

— Още не. Има нещо, за което нито вие, нито аз сме помислили. Във всеки случай господин Фуке може да бъде погубен само чрез един процес, придружен с публичен скандал.

— Да. Тогава какво?

— Просто няма да има нито процес, нито скандал. Става дума за генералния прокурор на парламента, защото във Франция абсолютно всичко: администрация, армия, правосъдие, търговия — всичко е свързано с верига от взаимни услуги, което се нарича корпоративен дух. Затова, госпожо, парламентът никога няма да се съгласи неговият глава да бъде даден под съд. Дори това да се случи по заповед на краля, парламентът никога няма да осъди своя генерален прокурор.

— Всъщност, господин Колбер, мен това не ме засяга.

— Зная, госпожо. Но мен, естествено, ме засяга и това сваля цената на документите, които сте донесли. За какво могат да ми послужат доказателства за престъпление, ако то не може да бъде наказано?

— Но ако върху Фуке паднат подозрения, той ще бъде отстранен от длъжността суперинтендант.

— Това е много важно! — възкликна Колбер и мрачното му лице изведнъж доби отмъстителен израз.

— Ах, господин Колбер, простете ми — забеляза херцогинята, — те знаех, че сте толкова впечатлителен. Добре, превъзходно! Щом това, което имам, ви е малко, да прекратим този разговор.

— Не, госпожо. След като цената на стоката е паднала, трябва и вие да отстъпите. Предлагам ви двеста хиляди ливри.

Херцогинята се изсмя, после внезапно добави:

— Почакайте. Имам още едно предложение. Ще ми дадете триста хиляди ливри.

— Не, не!

— Дали ще сте съгласен или не, това е… Това не е всичко.

— Още нещо ли има? Вие ставате невъзможна, херцогиньо.

— Съвсем не, защото не искам повече пари. Искам услуга. Вие знаете, че аз винаги съм била нежно привързана към кралицата. И… искам да се видя с нейно величество. Да, господин Колбер, с кралицата, която вече не ми е приятелка, наистина, но може отново да ми стане, ако ми се даде съответна възможност за това.

— Нейно величество не приема вече никого. Сигурно ви е известно, че пристъпите на болестта й се повтарят все по-често?

— Точно затова трябва да я видя. Представете си, у нас, във Фландрия, заболяване от такъв род е нещо много често.

— Рак? Страшна, неизлечима, съдбоносна болест.

— Не вярвайте на това, господин Колбер. Фламандският селянин е първобитна личност. Той има не съпруга, а робиня. Докато пуши вечната си лула, жена му работи. Вади вода от кладенеца, товари мулето или магарето, носи на гръб всякакви тежести. Тъй като не се жали, постоянно се наранява, освен това често я бият. А ракът произхожда от телесни увреждания. Разбира се, фламандките не умират от това. Когато страданията им станат непоносими, те намират лек. Врачките в Брюге изумително лекуват тази болест. Те имат лековити води, настойки и мазила. Дават на болния бутилка вода и свещ и продавайки своята стока, носят приход на духовенството, а заедно с това служат на Бога. Нейно величество ще оздравее и ще запали толкова свещи, колкото реши, че са достойни за нея. Виждате, господин Колбер, че да се попречи на срещата ми с кралицата е равносилно на цареубийство.

— Херцогиньо, вие сте прекалено умна жена и ме обърквате. Но аз се досещам, че вашата велика любов към кралицата се обяснява с някаква лична изгода, която разчитате да извлечете от срещата си с нея.

— Нима се стремя да скрия това? Струва ми се, че казахте: някаква изгода. Знайте, не някаква, а много голяма. И аз ще ви го докажа с няколко думи. Ако успеете да ме вкарате при нейно величество кралицата, ще се задоволя с тристата хиляди, които ми предложихте. Ако ми откажете, ще оставя писмата при мен и ще ги дам само след незабавното изпращане на петстотин хиляди ливри.

Казвайки това, херцогинята решително се изправи, като остави Колбер с неприятните му мисли. Да се продължава пазарлъкът беше немислимо. Да се прекрати, означаваше да се загуби неимоверно много.

— Госпожо — каза той, — ще имам удоволствието да ви изплатя сто хиляди екю. Но как ще получа от вас оригиналите?

— По най-простия начин, скъпи господин Колбер… На кого имате достатъчно доверие за това?…

Строгият финансист започна беззвучно да се смее, неговите широки черни вежди се повдигаха и спускаха върху жълтото чело като криле на прилеп.

— На никого — каза той.

— Но сигурно правите изключение за самия себе си?

— Какво искате да кажете с това, херцогиньо?

— Искам да кажа, че ако решите да дойдете заедно с мен за писмата, те ще ви бъдат връчени лично и вие можете да ги преброите и проверите. Трябва да вземете със себе си сто хиляди екю, защото аз също не вярвам никому освен на себе си.

Колбер почервеня до веждите. Подобно на всички, които превъзхождат останалите в изкуството на сметките, той беше крайно внимателен към най-малката дреболия.

— Госпожо — каза той, — аз ще взема със себе си обещаната сума във вид на два чека, които ще можете да осребрите в моята каса. Удовлетворява ли ви такъв начин на разплащане?

— Колко жалко, че всеки от вашите чекове не струва милион, господин интендант… И така, ще имам честта да ви покажа пътя.

— Позволете ми да се разпоредя да приготвят конете ми.

— Долу ме чака карета.

Колбер се изкашля нерешително. Той изведнъж си представи, че предложението на херцогинята е клопка, че може би долу го чакат врагове и че тази дама, предложила му да продаде тайната си за сто хиляди екю, я е предложила за същата сума и на Фуке.

Той толкова се забави, че херцогинята го погледна внимателно в очите.

— Собствената си карета ли предпочитате? Страхувате се да не ви вкарам в клопка?

— Херцогиньо, вие сте с капризен характер, а аз съм човек с положителен характер и се боя да не бъда компрометиран с някоя лоша шега.

— С една дума, вие се страхувате! Добре, тръгвайте с вашата карета и вземете толкова лакеи, колкото искате… Но помислете: това, което правим с вас насаме, ще се знае само от нас двамата, а види ли го трети, ще стане известно на всички. В края на краищата аз не настоявам, нека моята карета следва вашата, а аз ще се радвам да седна при вас, за да се отправим при кралицата. Забравихте ли вече? Такова съществено условие от нашия договор и вече сте го предали на забрава! Каква дреболия е било за вас! Боже господи! Ако знаех, че е така, щях да ви поискам двойно.

— Херцогиньо, размислих. Няма да дойда с вас. Тъй като доверието ми към вас е безгранично.

— Приятно ми е да го чуя… Но как ще си получа стоте хиляди екю?

Интендантът надраска няколко думи на лист хартия и я подаде на херцогинята.

— Ето ги. Платено ви е — каза той.

— Вашият жест е красив, господин Колбер, и аз ще ви го върна.

Произнасяйки тези думи, тя се засмя. Смехът на госпожа Дьо Шеврьоз приличаше на зловещ шепот и всеки, който чувства в сърцето си трепета на младостта, вярата и любовта, накратко казано — на живота, би предпочел да чуе стон, отколкото това жалко подобие на смях.

Херцогинята дръпна корсажа си и извади оттам малък свитък, вързан с огненочервена лента. Кукичките отстъпиха под рязкото движение на нервните ръце и пред очите на интенданта, заинтригуван от тези странни приготовления, се показа безсрамно оголената почервеняла гръд, протрита от свитъка. Херцогинята продължи да се смее.

— Вземете — каза тя, — тези писма са писани от самия кардинал. Те са ваши, а освен това херцогиня Дьо Шеврьоз благоволи да се съблече пред вас, сякаш сте… не, няма да казвам имена, които може да ви накарат да се възгордеете. А сега, господин Колбер — продължи тя, бързайки да закопчее роклята си, — кариерата ви е осигурена. Водете ме при кралицата.

— Не, госпожо. Ако отново си навлечете гнева на нейно величество и в двореца узнаят, че аз съм този, който ви е въвел в нейните покои, кралицата няма да ми го прости до края на дните си. В двореца ще се намерят предани на мен хора, които ще ви въведат там, а аз ще остана настрана от тази работа.

— Както желаете, важното е да мога да проникна при нея.

— Добре. Ще заповядам на дежурния офицер на нейно величество да пусне в двореца една бегинка, монахиня, с лекарство, способна да облекчи страданията на кралицата. Вие ще получите от мен пропуск, но лекарствата и обясненията трябва сама да дадете. Аз ще призная, че съм изпратил при кралицата лекуваща бегинка, но ще се отрека от херцогиня Дьо Шеврьоз.

— За това бъдете спокоен, дотам няма да се стигне.