Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (48)

Глава втора
Писмото на господин Дьо Безмо

За да изпълни взетото решение, Д'Артанян се отправи на следващата сутрин към господин Дьо Безмо. Този ден в Бастилията се правеше генерално чистене. Топовете се измиваха и почистваха, стълбите се изстъргваха, дори тъмничарите лъскаха ключовете си. Само войниците от гарнизона се разхождаха из дворовете, под предлог че са достатъчно чисти.

Комендантът го прие с изискана вежливост, но беше толкова сдържан, че въпреки всичките си усилия Д'Артанян не можа да изкопчи нищо от него. Колкото по-сдържан беше комендантът, толкова по-подозрителен ставате мускетарят. Дори му се струваше, че Безмо се държи така, защото е получил някакво указание. В Пале-Роял Безмо беше съвсем различен. Там той не беше този хладен и въздържан човек, какъвто се показваше в Бастилията сега.

Когато Д'Артанян подхвана разговор за паричните затруднения, поради които комендантът бе потърсил помощ от Арамис, и за неговата разговорливост онази вечер, Безмо се скри зад разпореждания, които трябвало да даде веднага, и Д'Артанян трябваше да го чака толкова дълго, че започна смъртно да скучае и си тръгна, без да го дочака.

Когато у Д'Артанян се зараждате някакво подозрение, умът му започваше усилено да работи. Както котката сред четирикраките, така и Д'Артанян сред хората беше олицетворение на тревога и нетърпение. Разтревожената котка може да остане на едно място, колкото прашинката, когато я духне вятър. Когато тя дебне мишка обаче, замира неподвижно на едно място и нито гладът, нито жаждата могат да я накарат да напусне поста си.

Изгарящ от нетърпение, Д'Артанян изведнъж отхвърли това чувство като твърде тежко наметало. Той дойде до извода, че от него крият точно това, което трябва да научи. Развивайки по-нататък мисълта си, мускетарят реши, че Безмо непременно ще съобщи на Арамис за посещението му, ако действително е получил някакви разпореждания от него. Така и стана.

Безмо още не се беше върнал от затвора, когато Д'Артанян се скри в засада до улица Пти-Мюси, откъдето се виждате всеки излизаш от Бастилията. Прекарвайки около час на сянка под навеса на странноприемницата «Златната бразда», той видя най-после, че от Бастилията излиза войник. Беше човекът, когото чакаше. Всеки пазач от Бастилията имаше своите свободни дни, дори часове, затова на никого не се позволявате да живее в крепостта и да води там жена си. Те можеха да излизат, без да привличат любопитни погледи. Но войниците стояха на пост по едно денонощие и им беше забранено да излизат през това време. Д'Артанян знаеше това. Те можеха да излизат в униформа само със специална заповед или някакво спешно поръчение.

И така, от Бастилията излезе войник и тръгна бавно, бавно, с вид на щастлив смъртен, който, вместо да попадне в караула или бастиона, неочаквано е получил свобода и възможност да се поразходи, при което тези две удоволствия се съчетаваха със служебна задача. Войникът тръгна към предградието Сент-Антоан, като се наслаждаваше на въздуха и слънцето и хвърляше по едно око към минаващите жени.

Д'Артанян го проследи от разстояние. Неговите намерения още не се бяха оформили в главата му. «Преди всичко трябва да видя лицето на този глупак. После ще съдя за характера му» — помисли мускетарят. Ускори крачка и задмина войника. Той не само разгледа лицето му, но установи, че носът на войника е подозрително червен.

«Малкият обича да посръбва» — реши той. Едновременно с червения нос установи, че зад колана на момчето е затъкнат бял лист. «Отлично, значи носи писмо! Сигурно е горд, че него са избрали, и няма да продаде посланието в никакъв случай» — продължаваше да разсъждава мускетарят.

Докато Д'Артанян мислеше над това обстоятелство, войникът продължи да крачи по посока на предградието Сент-Антоан. «Той, естествено, се насочва към Сен-Манде — каза си мускетарят — и аз няма да узная какво има в това писмо!…» В момента идеите му се бяха изчерпали.

«Ако бях в униформа — каза си Д'Артанян, — щях да наредя да задържат този юначага заедно с писмото. Първият срещнат патрул щеше да ми помогне. Но, дявол да го вземе, нима трябва да съобщавам името си заради подобен подвиг? Да го напия? Но тогава той ще заподозре нещо, а току-виж и аз съм се напил… Ах, дявол да го вземе, колко безмозъчен съм станал! Да нападна нещастника, да го обезоръжа и да го убия заради писмото? Това може да се направи, ако писмото е от кралицата до лорда или от кардинала до кралицата. Но, Боже мой, заради жалките интриги на господата Арамис и Фуке против господин Колбер да погубя човешки живот! Не, тази идея не струва дори десет су!»

Докато философстваше по този начин, гризейки нокти и хапейки мустаци, той изведнъж видя малка група полицаи, водени от комисар. Бяха подкарали човек с красива външност, който се дърпаше с последни сили. Полицаите бяха скъсали дрехите му и ето че започнаха да го влачат. Арестуваният викаше, че с него трябвало да се държат вежливо, тъй като бил благородник. Виждайки нашия войник, бедният човек извика:

— Ей, войнико, помогни ми!

Войникът приближи до арестувания, а около малката група започна да се събира тълпа. В тази минута на Д'Артанян му дойде идея. Това беше първата добра мисъл, както читателят ще се убеди по-нататък.

Благородникът започна да разказва на войника, че го били арестували в една къща като най-обикновен крадец, докато всъщност той бил любовник на дамата. Куриерът започна да му изразява съчувствие и да му дава съвети с цялата сериозност, с която френският войник се притича на помощ, когато става дума за любовна история. Д'Артанян се промъкна до войника, притиснат от тълпата, и ловко измъкна писмото от пояса му. Тъй като в този момент благородникът с разкъсаните дрехи дърпаше войника към себе си, а комисарят от своя страна дърпаше благородника обратно, Д'Артанян грабна писмото без всякакви затруднения. Той се отстрани на около десетина крачки зад ъгъла и прочете адреса:

«До господин Дьо Балон, при господин Фуке в Сен-Манде.»

— Отлично! — каза Д'Артанян.

Като се стараеше да не разкъса плика, той го отвори и извади сгънатия на четири лист, върху който бяха написани следните думи:

«Драги Дьо Балон, благоволете да предадете на господин Дербле, че той идва в Бастилията и разпитва.

Ваш предан Дьо Безмо»

— Сега всичко е ясно — възкликна Д'Артанян. — Портос е заедно с тях.

След като узна каквото му беше нужно, мускетарят си помисли: «Дявол да го вземе! Бедният войник ще отнесе наказанието от Безмо заради мен, ако се върне без писмото… Какво ще стане с него? Всъщност това писмо съвсем не ми е нужно. Когато изядеш яйцето, защо е нужно да пазиш черупките?»

Д'Артанян видя, че комисарят и полицаите успяха да убедят войника да не се намесва и поведоха арестувания нататък. Пратеникът на Безмо все още беше заобиколен от хората. Д'Артанян се вмъкна в центъра на тълпата, незабелязано пусна писмото и бързо се отдалечи. Най-после войникът отново тръгна по посока на Сен-Манде, продължавайки да си мисли за благородника, който го бе помолил за застъпничество. Изведнъж той си спомни за писмото, погледна колана си и видя, че там няма нищо. Неговият отчаян вид достави голямо удоволствие на Д'Артанян.

Бедният човек започна ужасено да се озърта, докато най-после, на около двадесет крачки от себе си, забеляза белеещия се плик. Устреми се към него като сокол към плячка. Наистина, пликът се беше позацапал и посмачкал, но все пак бе налице.

Д'Артанян забеляза, че счупеният печат разтревожи войника. В края на краищата той се утеши и отново пъхна писмото в пояса си. «Върви — мислено го съветваше Д'Артанян, — сега имам достатъчно време, можеш да ме изпревариш. Значи Арамис не е в Париж, щом Безмо пише до Портос. Милият Портос, колко приятно е да се срещне човек с него… и да побеседва» — завърши своите размишления гасконецът. Влизайки в крачка с войника, мускетарят реши да се яви при господин Фуке четвърт час след него.