Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (164)

Глава петдесета
Смъртта на титана

Портос, свикнал вече с тъмнината и виждащ в нея много по-добре, отколкото тези хора, току-що дошли от ярка светлина, докато се оглеждаше в очакване на някакъв знак от страна на Арамис, почувства как го побутват по рамото.

— Да вървим! — чу тихия като въздишка глас на прелата.

— О! — възкликна Портос.

— Ш-шт!… — още по-тихо пошушна Арамис.

През виковете на продължаващите да навлизат в пещерата войници от третата група, сред проклятията на хората, останали невредими сред стоновете на ранените и умиращите Арамис и Портос, незабелязани от никого, започнаха да се промъкват покрай гранитните стени на подземния коридор. Арамис заведе Портос в третата, последна пещера. Тук той му показа скритото в една ниша на стената буре с барут. Докато Портос се сражаваше със своя боздуган, Арамис беше успял да закрепи към него фитила.

— Приятелю мой — каза той, — вие ще вземете това буре и когато запаля фитила, ще го хвърлите върху нашите врагове. Ще можете ли да направите това?

— А как иначе! — отвърна Портос и повдигна бурето с една ръка.

— Палете!

— Почакайте, нека всички се съберат, а после, после, Юпитере мой, ще хвърлите върху тях вашата мълния.

— Палете! — повтори Портос.

— А аз — продължи Арамис — ще отида да помогна на нашите бретонци да спуснат лодката на вода. Чакам ви на брега. Хвърляйте вашето буре както трябва и — веднага при нас!

— Палете! — каза още веднъж Портос.

— Разбрахте ли ме? — попита Арамис.

— А как иначе! — гръмко се разсмя Портос без страх, че смехът му може да стигне до ушите на враговете. — След като ми обяснихте, значи съм разбрал. Давайте тук вашия огън и вървете.

Арамис протегна тлеещи кълчища, а Портос му подаде за довиждане лакътя си, тъй като ръцете му бяха заети. Стискайки с две ръце лапите на Портос, Арамис се наведе и се промъкна към изхода на пещерата, където го чакаха тримата бретонци.

Останал сам, без да му мигне окото, Портос поднесе към фитила едва тлеещите кълчища. Тяхната малка искрица, която таеше в себе си ужасен пожар, се мярна в тъмнината като светулка, докосна се до фитила и го подпали.

С могъщото си дихание Портос раздуха огъня. Появиха се езичета от пламък. Когато димът се поразнесе, под светлината на разгарящия се фитил за една-две секунди можеше да се различи всичко, което ставаше в пещерата.

Това беше мигновено, но великолепно зрелище: бледен, окървавен великан, с лице озарено от пламъка на ярко горящия фитил. Войниците го видяха веднага. Видяха и бурето, вдигнато от този великан.

Разбраха какво ги очаква. И обхванати от ужас пред вече случилото се, ужасени от това, което щеше да стане, всички нададоха предсмъртен, смразяващ кръвта вопъл.

Едни се опитаха да бягат, но се сблъскаха с третата група, която им преграждаше пътя. Други щракаха със спусъците на своите незаредени мускети. Трети падаха на колене. Двама-трима офицери извикаха, обръщайки се към Портос, че му обещават свободата, ако той им подари живота. Лейтенантът на третата група упорито продължаваше да командва за стрелба, но пред неговите хора стояха обезумелите от страх техни другари, които като жива стена прикриваха с телата си Портос.

Вече казахме, че пещерата се освети за секунда-две, колкото Портос да раздуха запаления от кълчищата фитил. Но дори това нищожно време беше достатъчно, за да се открие пред погледа потресаваща картина: преди всичко великанът, очертаващ се в полумрака на десетина крачки от купчината окървавени тела, които все още тук-там помръдваха в предсмъртни конвулсии, така че цялата тази маса приличаше на издъхващо в мрака на нощта безформено чудовище, чийто гръб все още се повдига от угасващо дихание.

Всяко подухване, което излизаше от могъщата гръд на Портос, оживяваше огъня на фитила и донасяше към тази окървавена грамада струя серен дим, изпъстрен с кървавочервените отблясъци на разгарящия се пламък.

Освен тази централна група тук се виждаха из цялата пещера, кой където го бе настигнал безпощадният боздуган, трупове на гвардейци със страшни рани.

Над залетия с кръв под се издигаха мрачни, грубо изсечени колони, които държаха сводовете на пещерата. Техните отчетливи форми се сливаха ведно от причудливото съчетаване на светлина и сянка.

Всичко това можеше да се види под треперливата светлина на горящия, хвърлящ искри фитил, вързан за бурето с барут, който като своего рода факел осветяваше вече настъпилата смърт и заедно с това предвещаваше нова, настъпваща смърт.

В този нищожно малък промеждутък от време един от офицерите беше успял да събере около себе си осем гвардейци, чиито мускети бяха заредени. Той им заповяда да стрелят по Портос през случайно откритото в стената отверстие.

Но войниците трепереха толкова силно, че при залпа трима от тях не успяха да се задържат на крака, а куршумите на петимата изсвистяха под свода, като само поодраскаха стените.

В отговор на тази безполезна шумотевица се чу силен кикот. Веднага след това ръката на великана бавно замахна и във въздуха се мярна огнена опашка, приличаща на следа от падаща звезда. Бурето, хвърлено на разстояние тридесет крачки, прелетя над барикадата от трупове и падна сред ужасените войници, които, виждайки опасността, се проснаха на земята. Офицерът, който беше успял да съобрази къде именно ще падне този огнен сноп, искаше да прибяга до него и да изскубне фитила, преди огънят да е възпламенил барута. Но неговата саможертва беше напразна. Насрещните струи въздух раздухаха пламъка. Фитилът беше погълнат от разгорелия се огън и адският замисъл на Арамис се осъществи. Бесен вихър, съскане на селитра и сяра, неудържима лавина от огън, страшен грохот — ето какво последва експлозията, от която пещерата Локмария се превърна в убежище на зли духове с всичките скрити в недрата му ужаси.

Скалите се разцепваха като борови дъски под удара на брадва. Ураган от огън, дим и камъни се вдигна в самия център на пещерата. Издигайки се, той ставаше все по-широк и по-широк. Мощните гранитни стени бавно се наклониха и рухнаха върху пясъка, който се беше превърнал в оръдие за изтезание. Изхвърлен от своето почти вкаменено ложе, превърнал се в милиарди поразяващи песъчинки, той се впиваше в лицата на войниците. Трите части на пещерата се бяха превърнали в някаква бездънна яма, в която падаха камъни, желязо, трески и остатъци от човешки тела. Последни се посипаха, тъй като бяха най-леки, пепелта и пясъкът. Те обгърнаха този мрачен гроб на толкова хора като сив, димящ саван.

Нямаше ги вече кралските гвардейци с техните сини, обшити със сребро дрехи, офицерите, блестящи от злато, оръжието, с което те се надяваха да се защитят. Един-единствен човек бе превърнал в ужас трите пещери. Те престанаха да съществуват.

Като хвърли бурето с барут сред враговете си, Портос се впусна да бяга и следвайки указанията на Арамис, стигна до изхода, който вече се виждаше и през който проникваха въздух и слънчеви лъчи. Едва беше завил зад ъгъла, отделящ последната част на пещерата, когато видя на сто крачки от себе си лодката да се клатушка до крайбрежните скали. Там бяха неговите приятели, там го чакаше свободата, там беше животът, извоюван с победа. Само с шест огромни скока той ще излезе изпод сводовете на пещерата. А щом излезеше от нея, само след няколко могъщи усилия ще стигне до заветната лодка. Но внезапно почувства, че коленете му се подгъват, че краката не го слушат.

«О-о! — измърмори учуден той. — Пак тази умора! Не мога да се помръдна. Не съм в състояние да се помръдна.»

Арамис го виждаше през процепа в стената, но тъй като не можеше да разбере какво е накарало Портос да спре, извика:

— По-скоро, Портос, по-скоро, по-скоро!

— О! Не мога! — Портос напразно напрягаше мускули. Произнасяйки тези думи, той падна на колене, но се хвана пак с могъщите си ръце и отново се изправи.

— По-скоро, по-скоро! — Арамис се навеждаше над борда на лодката към тази страна на брега, сякаш можеше да помогне на приятеля си.

— Аз съм тук — каза тихо Портос, събирайки всичките си сили, за да направи поне крачка напред.

— За Бога, Портос! По-скоро! Сега ще избухне бурето.

— Побързайте, монсеньор, побързайте! — викаха бретонците. Портос се обръщаше ту на една, ту на друга страна като насън. Беше вече късно. Раздаде се взрив и земята се разцепи на няколко места. Димът, изтръгнал се от широките процепи, закри небето. Морето отстъпи като изгонено от яростния порив на огъня, изхвръкнал от отвора на пещерата, сякаш го издухваше някакво гигантско чудовище. Лодката беше отнесена на петдесетина крачки в морето. Част от свода на пещерата излетя високо към небето. Заклатиха се, после започнаха да се накланят и накрая рухнаха скалите — взривът не можа изведнъж да ги помръдне от основата, върху която бяха лежали толкова векове. Те сякаш се поклониха едни на други като бавни и важни старейшини и легнаха навеки в своите пясъчни могили. Ужасната катастрофа върна силите на Портос. Той се изправи на крака — гигант между гигантите. Но когато пробяга между гранитните чудовища, които стояха като непрекъсната ограда от двете му страни, те — лишени от външна подпора — започнаха с грохот да се рушат около този новопоявил се титан, поставен там сякаш от небето, за да запрати в него огромните скали.

Портос усещаше как под краката му трепери разкъсваната на части земя. Той простря могъщите си ръце надясно и наляво, за да удържи падащите върху него камъни. Наведе глава и в същия момент върху гърба му се срути гранитна скала. За миг ръцете му отстъпиха под неимоверната тежест, но този път Херкулес събра силите си и стените на тъмницата малко по малко се отстраниха, дадоха му възможност да се изправи. Той стоеше като демон, обкръжен от хаоса на огромните гранитни плочи. Но размествайки стените, които го натискаха отстрани, всъщност лиши от опорна точка гранитната скала, която лежеше върху гърба му. Тази тежест го притисна и го свали на колене. Плочите от двете му страни, разместени за кратко от нечовешкото напрежение на тялото му, отново се доближиха и прибавиха теглото си към теглото на огромната скала, която сама можеше да смачка десетина души.

Великанът падна, без дори да извика за помощ. Падна, отговаряйки на Арамис с думи на бодрост и надежда, тъй като самият за миг беше повярвал в спасението си, беше повярвал, че ще му се удаде да свали от себе си тройната тежест на огромните камъни. Арамис видя как скалата се спуска все по-ниско. Напрегнатите в последно усилие, изнемогващи ръце на Портос започнаха да отстъпват, изподраните в камъните плещи се отпуснаха.

Арамис отчаяно късаше косите си.

— Портос! Портос! — викаше той. — Портос, къде си? Отговори ми!

— Тук, тук! — шептеше Портос с угасващ глас. — Търпение, приятелю, търпение!

Едва успя да каже тези последни думи и грамадната скала с двете друга плочи окончателно падна и остави Портос в гробницата от три огромни камъка.

Чувайки предсмъртните думи на своя приятел, Арамис скочи на брега. Двамата бретонци го последваха, като взеха със себе си един железен лост. Третият остана да пази лодката. Стоновете изпод купчината камъни им показваха верния път.

Арамис, разгорещен и въодушевен като на двадесет години, се устреми към тези три скали и с нежните си ръце като по някакво чудо успя да повдигне един от ъглите на огромната надгробна плоча. В мрака видя още неугасналите очи на своя приятел, на когото вдигнатия за миг товар позволи свободно да поеме въздух. Двамата бретонци веднага взеха лоста. Към тях се присъедини и Арамис. Техните усилия не целяха да повдигнат скалата, а само да я удържат в това положение, в което я беше спрял Арамис. Всичко обаче беше напразно. Последва вик на отчаяние. Отстъпвайки бавно под непосилната тежест, те не можаха да удържат скалата и тя легна на предишното си място. Виждайки цялата безплодност на тази борба, Портос насмешливо каза последните в своя живот думи:

— Прекалено е тежко.

След това очите му угаснаха и се затвориха. Лицето му се покри с мъртвешка бледнина. И титанът, изпуснал последен дъх, остана в своето каменно легло. Върху него се спусна гранитната плоча, която бе задържал до последната минута.

Тримата хвърлиха лоста и той се изтърколи по надгробния камък.

Бледен като платно, облян в пот, задъхващ се, Арамис започна да се ослушва. Гърдите му сякаш бяха стегнати в менгеме и сърцето му щеше да се пръсне. Нищо повече не се чуваше. Нито звук! Великанът беше заспал вечния си сън. Бог му беше приготвил гробница по мярка.