Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (85)

Глава тридесет и девета
Сентенян изпълнява съвета на Маликорн

Кралят отделяше много време за портрета на Ла Валиер, тъй като му се искаше да стане колкото може по-хубав, а сеансите — по-дълги. Трябваше да се види как следи четката на художника, как очаква довършването на този или онзи детайл или появата на един или друг тон. Той току предлагаше на художника разни допълнения, на които маестрото се съгласяваше с уважение.

Когато художникът, по съвета на Маликорн, закъсняваше, а Сент-Енян изчезваше за малко, трябваше да се види красноречивото мълчание, което съединяваше в едно двете души, желаещи спокойствие и мечти. Минутите бяха вълшебни. Приближавайки се до своята възлюблена, кралят я изгаряше с погледа и дъха си.

Когато в преддверието се чуваха стъпките на художника или на Сент-Енян, кралят започваше да пита нещо, Ла Валиер му отговаряше и очите и говореха на влезлия, че през отсъствието му влюбените са преживели цяло столетие.

С една дума, Маликорн, този философ по неволя, беше внушил на краля неутолима страст към неговата възлюблена.

Страховете на Ла Валиер се оказаха напразни. Никой не се досещаше, че през деня тя изчезва от стаята си за по два-три часа. Престорваше се на болна. Посетителите й, преди да влязат, чукаха. Маликорн измисли акустичен апарат, с помощта на който Ла Валиер чуваше чукането на вратата на стаята.

Затова, без да прибягва до помощта на осведомителки, тя се връщаше в стаята си, предизвиквайки известни подозрения, но след това и най-големите скептици биваха успокоени.

Когато на другия ден Маликорн отиде при Сент-Енян, за да разбере как е минал сеансът, графът трябваше да признае, че този четвърт час свобода е подействал на краля много добре.

— Трябва да увеличаваме дозата — забеляза Маликорн, — но по малко, за да изострим апетита.

Апетитът беше изострен дотолкова, че на следващия ден художникът прибра нещата си, без да дочака завръщането на Сент-Енян. А графът, като се върна, забеляза по лицето на Ла Валиер сянка на досада, която тя не успя да прикрие. Кралят не беше толкова сдържан. Той изрази недоволството си с движение на рамената, което беше доста красноречиво. Тогава Ла Валиер се изчерви.

«Добре — мислено си каза Сент-Енян. — Днес господин Маликорн ще бъде във възторг.»

— Ясно е — каза впоследствие действително доволният Маликорн, — госпожицата се е надявала, че ще закъснеете попе още четвърт час.

— А кралят е очаквал най-малко половин час, драги Маликорн.

— А художникът?

— Аз ще се заема с него — отвърна Маликорн, — позволете ми само да наблюдавам израза на лицата и да се съобразя с обстоятелствата. Това са моите вълшебни средства. Магьосниците определят височината на слънцето и звездите с астролаб. На мен ми е достатъчно да видя дали има кръгове под очите и дали са вдигнати ъгълчетата на устните.

Хитрият Маликорн имаше достатъчно време за наблюдение. Още същата вечер кралят отиде при принцесата с кралиците, но поглеждаше Ла Валиер с такива тъжни очи, че през нощта Маликорн каза на Сент-Енян:

— Утре.

Той се отправи към художника на улица Жарден Сент-Пол с молба да отложи сеанса си за два дни.

Когато Ла Валиер, вече свикнала с капака, се спусна на долния етаж, Сент-Енян не беше у дома си. Кралят, както обикновено, я чакаше при стълбата с букет в ръка. Когато тя слезе, я прегърна. Развълнуваната Ла Валиер се огледа, но като не видя в стаята никого освен краля, не се разсърди.

Седнаха. Людовик се намести до възглавниците, с които се беше оградила Ла Валиер, и сложи глава на коленете на възлюблената си, гледайки към нея. Изглежда беше настъпил мигът, когато нищо не можеше да застане между двете души.

Луиза го гледаше с упоение. В нейните кротки и чисти очи се запали пламък, който проникваше все по-дълбоко в сърцето на краля, като отначало го сгряваше, а после го запали.

Разгорещен от докосването до нейните треперещи колене, замиращ от щастие, когато ръката на Луиза се спускаше към косата му, кралят очакваше всеки момент появата на художника или на Сент-Енян. В това тъжно очакване той се опитваше да приспи сърцето и чувствата си, като отстраняваше действителността, за да преследва сянката.

Но вратата не се отваряше. Сент-Енян и художникът не се появяваха. Тайнствената, пълна със страст тишина беше приспала дори птиците в тяхната златна клетка. Победеният крал обърна глава и притисна горещи устни към ръката на Ла Валиер. Сякаш обезумяла, тя конвулсивно притисна ръцете си към устните на влюбения крал.

Людовик падна на колене и тъй като главата на Ла Валиер оставаше наведена, челото му се оказа на нивото на устните й и тя в екстаз докосна с неумела целувка ухаещите коси, които галеха страните й. Кралят я притисна в прегръдките си и те размениха първата гореща целувка, която превръща любовта в бълнуване.

Този ден художникът и Сент-Енян не се появиха изобщо.

Тежкото и сладко опиянение, чувството на възбуда, вливаше в тяхната кръв тънка отрова, като навяваше лек, приличащ на щастие сън, който ги покри като облак, отделящ минало от бъдеще.

Сред тази дрямка, пълна със сладки мечти, непрекъснатият шум на горния етаж трябвате да разтревожи Ла Валиер, но не можеше да я събуди. Тъй като шумът обаче продължаваше и ставаше все по-силен, той най-после пробуди и върна към действителността опиянената от любов девойка. Тя скочи изплашено.

— Някой ме чака горе, Людовик! Людовик, нима не чувате?

— Нима аз също не ви чакам? — нежно каза кралят. — Нека и другите почакат.

— Крадено щастие… гордостта ми трябва да мълчи, както и сърцето… — каза тя през сълзи. — Ето, чувам гласа на Монтале!

Тя започна бързо да се качва по стълбата. Кралят я последва, не беше в състояние да се раздели с нея и покриваше с целувки ръцете и роклята й.

— Да, да — повтори Ла Валиер, наполовина вдигнала капака, — това е гласът на Монтале. Сигурно се е случило нещо сериозно.

— Вървете, любов моя, и се връщайте по-скоро!

— Само не днес. Сбогом, сбогом!

Тя се наведе още веднъж, за да целуне възлюбления си, и се скри нагоре, където действително я чакаше Монтале и шепнеше:

— По-бързо, по-бързо! Той идва!

— Кой? Кой идва?

— Раул!

— Да, това съм аз! — долетя весел глас откъм парадната стълба.

Ла Валиер извика силно и отстъпи назад.

— Това съм аз, скъпа Луиза! — влизайки, извика Раул. — О, знаех, че вие все още ме обичате!

Ла Валиер направи някакъв изплашен жест, искаше нещо да каже, но успя да изрече само:

— Не, не! — и падна в обятията на Монтале. — Не се приближавайте към мен!

Монтале спря Раул със знак, който буквално го накара да замръзне на прага. После, поглеждайки към паравана, промълви:

— Ах, колко е непредпазлива! Дори не е затворила капака!

Тя бързо изтича към паравана, затвори го и се канеше да пусне капака. В този миг оттам изскочи кралят, който, чувайки вика на Ла Валиер, бързаше да й се притече на помощ. Падна пред нея на колене, обсипвайки с въпроси и Монтале, която започваше да губи самообладание. Тогава откъм вратата се чу друг отчаян вик. Кралят тръгна към коридора. Монтале безуспешно се опитваше да го спре. Оставяйки Ла Валиер, кралят изтича навън от стаята. Раул вече беше далеч и Людовик видя само някаква сянка, която се скри зад завоя на коридора.