Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиридесет и втора
Кожата на мечката

Колбер връчи на херцогинята пропуска и едва-едва премести креслото, зад което тя стоеше като зад укритие. Госпожа Дьо Шеврьоз кимна и излезе.

Колбер, след като позна почерка на Мазарини и преброи писмата, позвъни на секретаря, като нареди да извикат парламентарния съветник господин Ванел. Секретарят отвърна, че съветникът, верен на своите навици, току-що е пристигнал, за да доложи на интенданта за най-важното в днешната работа в парламента.

Колбер се приближи до лампата и прочете писмата на покойния кардинал. Той няколко пъти се усмихна, убеждавайки се все повече и повече в ценността на документите, предадени му от госпожа Дьо Шеврьоз. После подпря тежката си глава с ръце и няколко минути прекара в размисъл.

В това време в кабинета влезе висок човек със слабо лице и хищен нос. Той влезе със скромна увереност, която показваше гъвкав и твърд характер, гъвкав по отношение на господаря, който може да осигури дивеча, и твърд по отношение на кучетата, които се осмеляват да му оспорват някой тлъст кокал.

Под мишница Ванел носеше папка с големи размери. Той я остави на бюрото, където Колбер беше склонил глава върху ръцете си.

— Здравейте, господин Ванел — каза Колбер, откъсвайки се от мислите си.

— Здравейте, монсеньор — непринудено отвърна Ванел.

— Трябва да казвате «господине» — меко го поправи Колбер.

— Когато човек се обръща към министрите, казва «монсеньор» — невъзмутимо забеляза Ванел, — а вие сте министър.

— Все още не!

— Аз ще ви наричам монсеньор. Вие сте мой началник и мой господар, какво повече е нужно! Ако не ви харесва да ви наричам така в присъствието на външни хора, позволете ми да ви наричам монсеньор, когато сме насаме.

Колбер вдигна глава на височината на лампата и прочете или се опита да прочете по лицето на Ванел колко искреност има в тази проява на преданост. Но съветникът съумя да издържи погледа, въпреки че това беше поглед на министър. Колбер въздъхна: не прочете върху лицето на Ванел нищо определено. Възможно беше той да се окаже честен. Колбер си помисли, че този човек, който му е подчинен по служба, в действителност го държи в ръцете си, тъй като госпожа Ванел бе негова любовница. Докато мислеше за участта на този човек, Ванел безстрастно извади от джоба си запечатано с испански восък, напарфюмирано писмо и го подаде на интенданта:

— Писмо от жена ми, монсеньор.

Колбер се задави. Взе писмото, отвори го, прочете го и го прибра в джоба си, докато Ванел невъзмутимо четеше своите протоколи.

— Ванел — каза внезапно шефът на своя подчинен, — вие, доколкото виждам, не се страхувате от работа? Дванадесет часа на ден не ви ли докарват до ужас?

— Аз работя по петнадесет часа, монсеньор.

— Но това е невъзможно. Задълженията в парламента не ви отнемат повече от три часа.

— О, аз водя счетоводните книги на един мой приятел, чиито дела се намират под мой контрол, а освен това в свободното си време изучавам древноеврейски език.

— Вас много ви ценят в парламента, нали, Ванел. Не трябва дълго да се заседавате на съветническото място. Трябва да си купите длъжност. Нещо по-значително. Най-трудно се задоволяват скромните желания.

— Да се напълнят скромните кесии също не е лесно.

— Каква длъжност най-много би ви харесала?

— Право да си кажа, не виждам нито една, която би била за моя джоб.

— Има една добра длъжност. Но трябва да бъдеш крал, за да можеш да си я купиш без парични затруднения, а кралят сигурно няма да пожелае длъжността генерален прокурор.

Като чу тези думи, Ванел вдигна към Колбер безизразен поглед. Колбер така и не можа да разбере дали Ванел е отгатнал мислите му, или просто е реагирал на думите му.

— За коя длъжност на генерален прокурор говорите, монсеньор? Аз знам само длъжността на господин Фуке.

— Точно за нея говоря, мили мой съветнико.

— Не е лош вкусът ви, монсеньор, но стоката може да бъде купена, ако се продава.

— Мисля, че тази длъжност скоро ще се изнесе на пазара.

— Ще се изнесе на пазара? Длъжността генерален прокурор? Длъжността на господин Фуке, която го прави неуязвим, ще се изнесе на пазара? О, о!

— А може би тази длъжност ви плаши? Или не я искате?

— Господине, вие се подигравате с мен — отвърна Ванел. — Кой парламентарен съветник не иска да стане генерален прокурор?

— В такъв случай, господин Ванел… след като аз твърдя, че тази длъжност ще се продава…

— Повтарям, това е невъзможно. Никой няма да се откаже от бронята, която пази неговата чест, състояние и може би живот.

— Намират се луди, които мислят, че са в безопасност от ударите на съдбата, господин Ванел.

— Да, монсеньор, случва се и такова нещо, но подобни луди не вършат своите безумства в полза на бедните ванеловци, вегетиращи в този свят. Защото ванеловци са бедни.

— Наистина длъжността на господин Фуке струва скъпо. Колко бихте дали за нея, господин Ванел?

— Всичко, каквото имам. От триста до четиристотин хиляди ливри.

— А цената на тази длъжност каква е според вас?

— Най-малко милион и половина. Познавам хора, които са предлагали милион и седемстотин хиляди и не са успели да съблазнят господин Фуке. Но дори и господин Фуке да пожелае да продаде длъжността си, в което не вярвам, въпреки че ми казваха…

— Значи и на вас са ви казвали! Кой?

— Господин Дьо Гурвил… господин Пелисон… така, между другото.

— Но ако господин Фуке все пак пожелае да продаде длъжността си?

— Все едно, няма да мога да я купя, тъй като господин суперинтендантът ще я продаде само в брой, а кой може изведнъж да сложи на масата милион и половина?

На това място Колбер спря съветника с изразителен жест и се замисли. Наблюдавайки хода на мислите по лицето на своя господар и виждайки настойчивото му желание да продължи разговора на тази тема, Ванел нетърпеливо чакаше решението му, без да смее да подскаже нещо на интенданта.

— Обяснете ми — каза най-после Колбер — какви са привилегиите, свързани с тази длъжност?

— Право да обвини всеки френски поданик, ако не е принц по кръв. Право да анулира всяко обвинение, предявено срещу всеки французин, освен краля и принцовете от кралския дом. Генералният прокурор е дясната ръка на краля, която наказва виновните. Същата ръка може да послужи на краля и за да загаси факела на правосъдието и законността. По такъв начин господин Фуке може да прояви неподчинение пред краля, настройвайки против него парламента, затова кралят независимо от всичко се старае да е в добри отношения с него, тъй като е естествено негово величество да иска указите му да влизат в законна сила без възражение от страна на парламента. Генералният прокурор може да бъде много полезно, но и много опасно оръдие.

— Искате ли да станете генерален прокурор, Ванел? — внезапно попита Колбер, смекчавайки тона и погледа си.

— Аз? — възкликна Ванел. — Вече имах чест да ви докладвам, че за това не ми стигат повече от един милион ливри.

— Ще ги вземете на заем от ваши приятели.

— Нямам приятели, по-богати от мен.

— Вие сте честен човек!

— О, ако всички мислеха като вас!

— Достатъчно е, че аз мисля така. В случай на необходимост съм готов да гарантирам за вас.

— Но, монсеньор! Знаете ли поговорката: «Който гарантира, той ще плаща»?

— Дотам няма да се стигне.

Ванел се изпъна, развълнуван от това толкова неочаквано предложение от човек, чиито думи се възприемаха сериозно дори от най-лекомислените хора.

— Не ми се смейте, господине — каза той.

— Да побързаме с това, Ванел. Казвате, че господин Гурвил е разговарял с вас за длъжността на господин Фуке?

— Да, Пелисон също. Ето думите им: «… членовете на парламента са богати и честолюбиви и трябва да се организират, за да предложат два или три милиона на господин Фуке, своя покровител, своята светиня.» Казах им, че ако е необходимо, ще внеса моята част в размер на десет хиляди ливри.

— Значи вие също обожавате господин Фуке! — възкликна Колбер, хвърляйки към Ванел злобен поглед.

— Ни най-малко. Но господин Фуке заема поста генерален прокурор. Той е затънал в дългове и отива към дъното. Ние трябва да спасим честта на корпорацията.

— Значи докато е на тази длъжност, Фуке няма от какво да се опасява.

— Има и друго — продължи Ванел, — господин Гурвил добави: «За господин Фуке е унизително да приема милостиня и той несъмнено ще се откаже от нея. Нека парламентът реши и спазвайки благоприличието, да купи длъжността на своя генерален прокурор. Тогава всичко ще е наред. Честта на корпорацията ще бъде неопетнена и заедно с това ще бъде пощадена гордостта на господин Фуке.»

— Да, това действително е решение.

— Аз разсъждавах абсолютно по същия начин като вас, монсеньор.

— Ето какво, господин Ванел: веднага ще отидете при господин Пелисон или при господин Гурвил, познавате ли някой друг от приятелите на господин Фуке?

— Познавам се добре с господин Дьо Лафонтен.

— С този… стихоплетец?

— Да, с него. Когато бяхме в добри отношения с господин Фуке, той съчиняваше стихове, възпяващи моята жена.

— Обърнете се към него, за да ви уреди среща със суперинтенданта.

— С удоволствие. Но как ще стане с парите?

— В уречения ден и час парите ще бъдат на ваше разположение. За това можете да бъдете спокоен.

— Монсеньор, каква голяма щедрост! Вие засенчвате дори краля! Превъзхождате господин Фуке!

— Една минута… да не злоупотребяваме с думите, Ванел. Не ви подарявам един милион и четиристотин хиляди ливри. Аз имам деца.

— О, господине, вие ми ги заемате и това ми е повече от достатъчно. Определете процент, какъвто желаете, гаранции, каквито поискате, аз съм готов на всяко ваше условие, като ще продължа да повтарям още и още, че вие превъзхождате по щедрост кралете и господин Фуке. Какви са вашите условия?

— Ще погасите дълга в течение на осем години, ще ми дадете полица за самата длъжност…

— Превъзходно. Това ли е всичко?

— Почакайте. Запазвам си правото да откупя от вас тази длъжност за сто и петдесет хиляди ливри повече, отколкото вие ще заплатите за нея, ако при нейното изпълнение не се ръководите от интересите на краля и моите предначертания. Нима в моите условия има нещо, което не ви харесва?

— Не, не — живо отвърна Ванел.

— В такъв случай ще подпишем договор веднага щом поискате. Вървете при приятелите на господин Фуке, срещнете се със суперинтенданта, бъдете отстъпчив и щом стигнете до споразумение…

— Ще побързам да го накарам да подпише договора.

— В никакъв случай не правете това… в никакъв случай не обелвайте дума за подпис, разговаряйки с господин Фуке, нито за неустойка в случай на нарушение на договора, нито дори за честна дума, чувате ли? Иначе ще погубите всичко!

— Но какво да правя, монсеньор? Не всичко е толкова просто.

— Постарайте се само господин Фуке да сключи с вас сделката. Вървете!