Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (29)

Глава двадесет и девета
Фонтенбло в два часа сутринта

Както видяхме, Дьо Сент-Енян напусна кралските стаи в същия момент, когато там влизаше суперинтендантът.

Той беше получил задача, която трябваше да се изпълни колкото може по-бързо. Това означаваше, че графът се кани да положи всички усилия, за да използва времето си колкото може по-добре.

Той реши, че първите необходими сведения може да получи от Дьо Гиш. И забърза към него.

Дьо Гиш, както видяхме преди известно време, се беше скрил зад ъгъла и сякаш си беше тръгнал. В стаята му обаче го нямаше. Сент-Енян тръгна да го търси.

След като кръстоса парка във всички посоки, той забеляза между дърветата нещо, подобно на човешка фигура. Тя беше неподвижна като статуя и изглеждаше погълната от съзерцанието на един прозорец, макар че той беше с плътно спуснати пердета.

Тъй като това беше прозорецът на принцесата, Сент-Енян реши, че статуята не е никой друг освен Дьо Гиш. Той тихо се приближи и се убеди, че не е сбъркал.

Прекараното време с принцесата го беше изпълнило с такова щастие, че то се оказа непосилно за неговата душа.

На Дьо Сент-Енян беше известно, че Дьо Гиш е играл някаква роля при представянето на Ла Валиер пред принцесата. Придворният е длъжен да знае и да помни всичко. Той не знаеше само с какво право и при какви условия Дьо Гиш се е съгласил да окаже покровителство на Ла Валиер. Но ако се постараеше добре, все нещо щеше да научи. Затова Сент-Енян се канеше да разпита Дьо Гиш с цялата деликатност и настойчивост, на които беше способен.

Планът му беше такъв.

Ако сведенията се окажат благоприятни, да настоява пред краля, че именно той е намерил тази перла, и да търси привилегията сам да я постави в кралската корона. Ако сведенията се окажат неблагоприятни, което беше напълно възможно, да разбере до каква степен кралят е увлечен по Ла Валиер, и след това да му предаде сведенията в такава форма, че да последва изгнанието на момичето. После да си припише заслугата за това изгнание в очите на всички жени, желаещи да покорят кралското сърце, започвайки с принцесата и свършвайки с кралицата.

Ако кралят прояви упорство в своите желания, да скрие от него лошите сведения. Да уведоми Ла Валиер, че тези лоши сведения, без изключение, са дълбоко погребани в паметта на човека, който ги е узнал. По този начин да блесне със своето великодушие в очите на нещастното момиче и да пробуди в него чувства на признателност и страх. С помощта на тези чувства вечно да я държи в зависимост, правейки я своя съмишленичка в двора, която, преуспявайки сама, би била заинтересована и от неговото издигане.

Ако допуснем, че в един прекрасен ден тайната на миналото все пак ще се открие, да се вземат всички предохранителни мерки, за да излезе, че нищо не му е било известно. Дори в такъв ден той ще остане в очите на Ла Валиер все същият великодушен човек.

С тези мисли, узрели в главата на Сент-Енян само за някакъв половин час, най-добрият син на века, както би казал Лафонтен, се зае за работа, твърдо решил да накара Дьо Гиш да заговори. С други думи, да посее у него съмнение относно щастието му, за причините на което Дьо Сент-Енян не знаеше нищо.

Беше един часът през нощта, когато той забеляза неподвижния Дьо Гиш, облегнал се на ствола на едно дърво с вперени към осветения прозорец очи.

За Дьо Гиш този час беше зарята на неизреченото щастие. Той би позлатил всеки просяк, застанал на пътя му, само той да не нарушава сладките му мечти.

Точно в този момент Сент-Енян взе възможно най-лошото решение, като го потупа по рамото.

— Тъкмо вас търсех, любезни — извика той.

— Мене? — трепна Дьо Гиш, чиито устни шепнеха току-що скъпото за него име.

— Да, вас. Намирам ви в разговор с луната и звездите. Да не би да сте заболели от недъга на поезията, драги графе. Да не би да съчинявате стихове?

Младият човек беше принуден да се усмихне, докато вътрешно изпращаше хиляди проклятия по адрес на Сент-Енян.

— Може би — каза той. — Но по каква щастлива случайност?…

— Виждам, че лошо сте ме чули.

— Как така?

— Казах ви, че ви търся.

— Търсите мене?

— Търся ви и ви хванах.

— В какво?

— В прослава на Филис.

— Вие сте прав, няма да споря с вас — разсмя се Дьо Гиш. — Да, драги графе, аз възпявам Филис.

— Това ви отива.

— На мен?

— Разбира се, че на вас. На вас, безстрашния покровител на всички красиви и умни жени.

— Що за щуротии говорите?

— Истината ви говоря. Всичко ми е известно. Знаете ли, аз съм влюбен.

— Вие?

— Да.

— Толкова по-добре, драги графе. Да тръгнем нататък, за да ми разкажете.

Тъй като се изплаши Сент-Енян да не забележи осветения прозорец, Дьо Гиш хвана графа под ръка и се опита да го отведе.

— Не, не — каза той, като се дърпаше. — Не ме водете в този тъмен парк, там е много влажно.

В такъв случай водете ме вие и питайте какво искате — примири се Дьо Гиш.

Вие сте крайно любезен. След като помълча малко, Сент-Енян продължи: Драги графе, много бих искал да чуя вашето мнение за една особа, която сте покровителствали.

— И която вие обичате?

— Не казвам нито да, нито не, драги мой… Вие разбирате, че не можеш да се хвърлиш с главата напред, без да вземеш някои предпазни мерки.

— Вие сте прав — въздъхна Дьо Гиш, — сърцето е доста чуплива вещ.

— А моето — особено. То е много нежно, уверявам ви.

— Това е известно на всички, графе. А по-нататък?

— По-нататък ето какво. Става въпрос за госпожица Дьо Тоне-Шарант.

— Така ли? Драги Сент-Енян, струва ми се, че вие сте полудял.

— Защо?

— Аз никога не съм я покровителствал.

— Нима?

— Никога.

— А нима вие не я представихте на принцесата?

— Вие по-добре от всеки би трябвало да знаете, че госпожица Дьо Тоне-Шарант е от такова потекло, че не се нуждае от никаква протекция. Напротив, принцесата сама пожела да я има като придворна дама.

— Вие ми се смеете.

— Не, честна дума, не разбирам какво искате да кажете.

— Значи вие нямате нищо общо с това?

— Не.

— Вие не я познавате?

— За първи път я видях в деня, когато се представяше на принцесата. Тъй като съвсем не я познавам, не бих могъл да ви дам сведенията, които търсите.

Дьо Гиш направи движение, сякаш се канеше да се изплъзне от своя събеседник.

— Чакайте, чакайте — възкликна Дьо Сент-Енян, — ще ви задържа само минутка още.

— Простете ми, но ми се струва, че е много късно, време е да се прибираме.

— Но вие не бързахте, когато ви срещнах, или по-точно, намерих?

— Аз съм на вашите услуги, драги графе, ако искате нещо да ми кажете.

— Много добре, кълна се в Сътворителя! Половин час по-рано или по-късно, от това дантелите ви няма да се измачкат нито по-малко, нито повече. Закълнете ми се, че причина за вашето мълчание не са някакви лоши сведения за тази девойка.

— Доколкото ми е известно, тя е чиста като кристал.

— Вие ме зарадвахте! Но не искам да изглеждам като човек, лошо осведомен в тези работи. На всички е известно, че вие намирахте придворни дами за двора на принцесата. По този повод дори има песен за вас.

— Драги мой, отлично знаете, че при двора това се прави по всякакъв повод.

— Знаете ли тази песен?

— Не, изпейте я, тогава ще я науча.

— С удоволствие, но забравих как започваше. Затова пък зная как свършва.

— Добре, и това е нещо.

На всички придворни дами, виж, доставчик е Дьо Гиш.

— И смисъл има малко, и римата е лоша.

— Какво искате, скъпи мой? Тази песен е съчинена не от Расин, не от Молиер, а от Лафелад. Благородникът не може да владее римата като истинския стихотворец.

— Колко е досадно, че помните само края.

— Почакайте, ето ви началото на втория куплет.

— Слушам ви.

Отстъпи място, кавалер, на Монтале и…

— Пфу! «И Ла Валиер» — възкликна нетърпеливо Дьо Гиш, без въобще да разбере накъде клони Сент-Енян.

— Да, да, наистина, Ла Валиер! Правилно подбрахте римата, драги мой.

— Много трудно е да се досетиш!

— Именно Монтале и Ла Валиер. Тези две девойки са ваши две протежета.

Сент-Енян се разкикоти.

— А защо в песента не се казва нищо за госпожица Дьо Тоне-Шарант? — попита Дьо Гиш.

— Не знам.

— И така, доволен ли сте?

— Разбира се, но там все пак се споменава Монтале — каза Сент-Енян, продължавайки да се смее.

— О, вие ще я намерите навсякъде! Много подвижно момиче!

— Познавате ли я?

— Чул съм по нещо. За нея се грижеше някой си Маликорн, който на свой ред помагаше на Маникан. Маникан ме помоли да устроя Монтале като придворна дама в двора на принцесата, а Маликорн — като офицер в свитата на принца. Аз им ходатайствах. Нали знаете, че изпитвам известна слабост към този чудак Маникан.

— И увенчаха ли се с успех вашите начинания?

— Що се касае до Ора дьо Монтале — да. Що се касае до Маликорн и да, и не. Него просто го търпят. Това ли е всичко, което искахте да знаете?

— Остава римата.

— Каква рима?

— Подбрана от вас.

— Ла Валиер?

— Да.

Сент-Енян отново се заля от смях, който толкова дразнеше Дьо Гиш.

— Това е вярно, точно аз я въведох при принцесата! — каза Дьо Гиш.

— Ха-ха-ха!

— Но, драги графе — продължи Дьо Гиш, — вие ще ми направите голяма услуга, ако не пускате шеги по адрес на това име. Госпожица Дьо ла Валиер е безупречна личност.

— Безупречна?

— Да.

— Нима до вас не стигнаха последните слухове?

— Не, и вие много ще ме задължите, ако запазите тези слухове за себе си и за тези, които ги разпространяват.

— Защо толкова се вълнувате от това?

— Защото Ла Валиер обича един от моите близки приятели. Сент-Енян трепна.

— Това ли било?

— Да, графе! — продължи Дьо Гиш. — Вие сте най-възпитаният от всички французи и трябва да разберете, че няма да позволя да поставят приятеля ми в неловко положение.

— Разбирам прекрасно! Сент-Енян прехапа устни от досада. Дьо Гиш вежливо му се поклони.

— Вие ме гоните? — каза Сент-Енян, който до смърт искаше да узнае името на приятеля.

— Ни най-малко. Каня се да завърша стиховете си за Филис.

— Що за стихове са това?

— Четиристишие. Спомняте ли си, четиристишието е тънка работа.

— И още как!

— Тъй като от четири стиха ми остава да съчиня още три и половина, то искам да се съсредоточа.

— Разбирам. Довиждане, графе.

— Довиждане.

— Всъщност.

— Какво?

— Ръката ви е лека.

— Много.

— Значи ще успеете да завършите вашите три и половина стиха до сутринта?

— Надявам се.

— В такъв случай, до утре.

— До утре. Сбогом.

Ще не ще, Сент-Енян трябваше да се сбогува. Той се скри зад дърветата и изчезна.

По време на разговора те се бяха отдалечили на известно разстояние от замъка.

Всеки математик, поет и мечтател има своите развлечения. Сент-Енян, след като се раздели с Дьо Гиш, се оказа в края на парка, където започваха различните служби и където зад големи акации и кестени, оплетени с дива лоза, се издигаше стена. Тя отделяше парка от двора със службите.

След като остана сам, той тръгна към тези постройки. Дьо Гиш пое в обратната посока. Следователно единият се връщаше към цветарника, а другият отиваше към оградата.

Сент-Енян крачеше по мекия пясък под непроницаемия свод от люляк, боровинки и папрат, без никой да го види и чуе. Той обмисляше изход от трудното положение, разочарован, че не му се бе удало да научи нещо повече за Ла Валиер въпреки всички хитрини, до които бе прибягнал.

Изведнъж до ухото му достигнаха човешки гласове. Беше шепот, женски оплаквания, прекъсвани от въпроси, тих смях, въздишки и учудващи възгласи, но най-ясно се чуваше женски глас.

Сент-Енян спря и с учудване установи, че гласовете идват някъде отгоре.

Вдигайки глава, той видя жена, която се беше покачила на стълба върху оградата. Тя разговаряше, като жестикулираше ожесточено, с мъж, седящ на едно дърво. Виждаше се само главата му. Жената беше от едната страна на оградата, а мъжът — от другата.