Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиридесет и осма
Разписката от кардинал Мазарини

Фуке несъмнено би посрещнал с шумно приветствие този новопристигнал гост, ако леденият вид и разсеяният поглед на Арамис не бяха накарали суперинтенданта да спазва типичната за него сдържаност.

— Ще ни помогнете ли да се преборим с десерта? — все пак се пошегува Фуке. — Не се ли ужасявате от нашето безгрижно пиршество?

— Монсеньор — с уважение каза Арамис, — ще започна с извинение, че нарушавам вашето искрящо, весело тържество, но ще ви помоля, след като завършите вашия пир, да ми отделите няколко минути, за да поговорим делово.

Думата «делово» разтревожи някои от епикурейците. Фуке стана от мястото си.

— Винаги делови, господин Дербле — каза той. — Добре че работите се появяват след края на вечерята.

С тези думи той предложи ръката си на госпожа Дьо Белиер, която го гледаше с известно безпокойство. Той я изпрати до гостната, която се намираше наблизо, като я остави на грижите на най-благоразумния от сътрапезниците си.

Той самият взе под ръка Арамис и се изолира с него в кабинета си. Тук прелатът веднага забрави за етикета. Седна и попита:

— Можете ли да отгатнете с кого се срещнах тази вечер?

— Драги приятелю, всеки път, когато започнете с подобно встъпление, очаквам да ми съобщите нещо неприятно.

— И този път, приятелю, не сте сбъркали — каза Арамис. — Срещнах се с госпожа Дьо Шеврьоз. Старата вълчица в плът и кръв.

— Без зъби?

— Възможно е, но не без нокти.

— Какво може да иска тя от мен? Аз не съм стиснат по отношение на не особено целомъдрените жени. Това качество винаги се цени от тях, дори когато вече не могат да се надяват на любов.

— Госпожа Дьо Шеврьоз отлично е осведомена, че вие не сте стиснат, тъй като иска да измъкне от вас пари. И предлози не й липсват. По всяка вероятност притежава някакви писма от Мазарини.

— Това не ме учудва. Прелатът беше известен със своето безгрижие.

— Да, но по всяка вероятност това не са любовни писма. В тях става дума за финанси. Не сте ли чували, че ви обвиняват в присвояване на държавни пари?

— Сто пъти! Хиляди пъти! Откакто съм на тази служба, драги Дербле, аз само това чувам. Както вие като епископ постоянно чувате упреци в липса на вяра или като мускетар сте чували обвинения в страхливост. Министърът на финансите е обвиняван безкрайно, че краде от тези финанси.

— Добре. Но нека внесем яснота в тази работа, тъй като според думите на херцогинята Мазарини в писмата ясно и недвусмислено назовава сума от тринадесет милиона приблизително, за която ще ви бъде трудно да дадете отчет.

— Тринадесет милиона — повтори суперинтендантът, опъвайки се в креслото, за да може по-удобно да повдигне глава към тавана. — Тринадесет милиона… Господи, оставете ме да си спомня кои милиони са тези от всичките, в кражба на които ме обвиняват!

— Не се смейте, скъпи приятелю! Много е сериозно! Без съмнение херцогинята има писма и тези писма са истински, тъй като тя иска да ги продаде за петстотин хиляди ливри.

— За такива пари може да се купи добра клевета — отвърна Фуке. — Ах, да, сещам се за какво говорите. — Суперинтендантът се засмя от сърце. — Спомням си тези тринадесет милиона. — Да, разбира се, сигурен съм, че за тях става дума! Представете си, приятелю, веднъж сеньор Мазарини, мир на праха му, получи тринадесет милиона за отстъпката на спорни земи във Валтелин. Той ги зачеркна в приходните книги, прехвърли ги при мен и след това ме накара да му ги преведа за военни нужди.

— Много добре. Значи вие можете да се отчетете за тяхното изразходване?

— Не. Кардиналът ги записа на мое име и ми даде разписка.

— Пазите ли я?

— Естествено! — каза Фуке и спокойно се отправи към голямо бюро от черно дърво със златни и седефени инкрустации. — Моят ред е следствие на мързела ми. Аз го въведох, за да не губя време. Например зная, че разписките от Мазарини са в третото чекмедже в графа М4. Отварям го и намирам веднага нужния ми документ. Дори нощем и без свещ ще я открия… — Той уверено напипа връзката книжа в отвореното чекмедже. — Нещо повече — продължи Фуке, — аз помня тази разписка, все едно че сега я виждам пред мен. Тя е много плътна, грапава, със златно ръбче и дата. Върху датата има мастилено петно, направено от Мазарини. Знаете ли каква е работата: като че ли документът чувства, че е нужен някому, че го търсят, затова се крие и се бунтува.

Суперинтендантът надникна в чекмеджето. Арамис също.

— Странно — каза Фуке. Взе връзката документи, прегледа я още веднъж и побледня. — Досега не съм бъркал. Никой освен мен не докосва тези книжа, никой не отваря това чекмедже, което, както виждате, е със секрет и само аз зная шифъра. Разписката от Мазарини е открадната. Госпожа Дьо Шеврьоз е права. Аз съм присвоил държавни пари, аз съм крадец. Аз съм присвоил тринадесет милиона от държавната хазна, господин Дербле.

— Не се горещете и не се вълнувайте!

— Как да не се вълнувам? Причини имам повече от достатъчно. Чудесен процес, чудесна присъда — и вашият приятел ще се отправи към Монкофон след своя колега Ангеран дьо Марини и своя предшественик Самбланс.

— Не толкова бързо! — каза Арамис.

— Защо? Защо не толкова бързо? Какво според вас е направила Дьо Шеврьоз с тези писма? Нали вие сте се отказали от тях?

— Да. Аз действително отказах. Предполагам, че тя ще тръгне към Колбер, за да му ги продаде. Наредих да я проследят. След като се раздели с мен, тя се върна у дома си, после излезе през черния вход и се отправи към дома на италианеца на улица Кроа дьо Пти Шан.

— Значи процес, скандал и безчестие и всичко това като гръм от ясно небе: сляпо, безжалостно и жестоко!

Арамис се приближи до Фуке, който трепереше от безсилие пред отворените чекмеджета. Той сложи ръка на рамото му:

— Не забравяйте никога, че положението на господин Фуке не може да се сравнява с това на Самбланс и Марини. Срещу тези министри беше възбуден процес и присъдата беше приведена в изпълнение. А с вас това не може да се случи.

— Защо — питам отново. Нали крадецът на държавни пари във всички времена се обявява за престъпник?

— Престъпник, който има възможност да се укрие в убежище, никога не е такъв.

— Да се спасявам?! Да бягам?!

— Не говоря за това. Вие забравяте, че такива процеси могат да бъдат възбудени само от парламента, че воденето им се възлага на генералния прокурор и че самият сте такъв. Значи, ако вие самият не пожелаете да се осъдите…

— О! — възкликна Фуке, удряйки с юмрук по бюрото.

— Какво още има?

— Това, че аз вече не съм прокурор.

Дойде ред на Арамис да побледнее. Той стисна юмруци така, че пръстите му изпукаха. Изненадано погледна Фуке и разчленявайки всяка сричка, каза:

— Вие по-ве-че не сте про-ку-рор! Откога?

— От четири или пет часа.

— Пазете се! — хладно каза Арамис. — Струва ми се, че не сте на себе си.

— Казвам — продължи Фуке, — че неотдавна се появи човек, който ми предложи един милион и четиристотин за моята длъжност. Аз я продадох.

Арамис замълча. По лицето му, саркастично и умно, се мярна сянка на ужас. Това подейства по-силно от всички викове и думи на този свят.

— Значи сте имали голяма нужда от пари?

— Беше въпрос на чест.

Фуке разказа накратко за великодушието на госпожа Дьо Белиер и за начина, по който той бе намерил за необходимо да отговори на този жест.

— Много красиво! Колко ви струваше?

— Милионът и четиристотинте хиляди, връчени ми за моята длъжност.

— Които, естествено, сте получили веднага? О, неразумни приятелю!

— Още не съм ги получил, но утре и това ще стане.

— Значи не всичко е приключено?

— Трябва да приключи, тъй като бижутерът получи от мен чек, който ще му бъде осребрен утре в дванадесет от моята каса, в която сумата трябва да бъде внесена между шест и седем сутринта.

— Слава богу! — възкликна Арамис и плесна с ръце. — Нищо не е свършено, щом не е платено.

— А бижутерът?

— В дванадесет без четвърт вие ще получите от мен милион и четиристотин хиляди.

— Почакайте, в шест аз трябва да подпиша договора.

— Гарантирам, че няма да го подпишете. Ще си вземете думата обратно. Това е всичко.

— Какво говорите? — възкликна дълбоко потресен Фуке. — Да си взема обратно дадената дума?

На почти негодуващия поглед на министъра Арамис отвърна с поглед, изпълнен с гняв.

— Господине — каза той, — струва ми се, че аз с достатъчно основание мога да се нарека порядъчен човек, нали? Под войнишкия плащ петстотин пъти съм рискувал живота си, като свещеник съм оказвал още по-важни услуги на Бога, държавата и приятелите. Честната дума не струва повече от човека, който я е дал. Когато той я сдържа, тя е от чисто злато, но тя е сразяваща стомана, когато той не желае да я удържи. В този случай той се защитава с нея като с оръжие на честта!

Фуке наведе глава:

— Аз съм беден бретонец, прост и прям, и моят ум се възхищава от вашия, и се бои от него. Не казвам, че държа на думата си от добродетелност. Ако щете, това е просто навик. Но простите хора са достатъчно простодушни, за да се възхищават от този навик. Това е единствената ми добродетел. Оставете ми славата, която ми се полага за нея.

— Значи най-късно утре вие ще подпишете акт за продажба на длъжността, която ви защитава от враговете?

— Ще подпиша.

Арамис се огледа, сякаш търсеше нещо да счупи от ярост, и каза:

— Ние разполагаме само с едно средство и вие, надявам се, няма да откажете да го употребите!

— Разбира се, ако е благопристойно… като всичко, което предлагате, скъпи ми приятелю.

— Няма нищо по-благопристойно от това да накараме вашия купувач да се откаже от сделката. Кой е той?

— Ванел.

— Ванел! — извика Арамис, ставайки от креслото си. — Ванел! Мъжът на Маргарита Ванел! Вашата бивша любовница?

— Именно, приятелю. Иска й се да стане генерална прокурорша. Поне това съм длъжен да дам на бедния Ванел, а освен това печеля, като доставям удоволствие на неговата мила жена.

Арамис хвана Фуке за ръка:

— Знаете ли името на новия възлюблен на Маргарита Ванел? Казва се Жан Батист Колбер! Той е интендант на финансите! Живее на улица Кроа дьо Пти Шан, там, където тази вечер беше на посещение госпожа Дьо Шеврьоз с писмата от Мазарини, които тя иска да продаде!

— Боже мой! Боже мой! — прошепна Фуке, изтривайки струящата по челото му пот.

— Вече започвате да разбирате?

— Свършено е! Свършено е с мен! Да, разбрах това!

— Не намирате ли, че трябва да държите на думата си по-малко твърдо от Регул?

— Не — отвърна Фуке.

— Упоритите хора — измърмори Арамис — винаги намират начин да се самовъзхищават.

Фуке му протегна ръка. В този момент разкошният часовник от черупка на костенурка, инкрустиран със злато, удари шест. Някъде изскърца врата и приближилият се до кабинета Гурвил каза:

— Господин Ванел пита дали монсеньор желае да го приеме? Фуке отмести очи от Арамис и отвърна:

— Поканете господин Ванел да влезе.