Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (173)

Глава петдесет и девета
Посмъртно

Херцог Дьо Бофор се обръщаше към Атос. Писмото, което беше предназначено за жив човек, пристигаше при мъртвец.

«Скъпи мой графе — пишеше херцогът със своя едър, неравен почерк, — голямо нещастие помрачи голямата ни радост. Кралят загуби един от най-храбрите си войници, аз загубих приятел, а вие загубихте господин Дьо Бражелон. Той умря, спечелвайки слава, такава слава, че на мен не ми достигат сили да го оплаквам, както бих искал. Приемете моите съболезнования, скъпи графе. Небето ви изпраща изпитание, което е равно на величието на вашата душа. Това изпитание не може да се измери, но то не превишава вашето мъжество.

Ваш приятел херцог Дьо Бофор»

Към писмото имаше няколко страници, написани от един от секретарите на херцога — трогателен и правдив разказ за мрачни събития. Д'Артанян, който беше свикнал с битките, а сърцето му беше недостъпно за сантименталност, не можа да сподави мъката си, четейки името на Раул, неговия любимец, нещо повече — неговия син, станал, както и баща му, само една безплътна сянка.

«Сутринта — пишеше секретарят на херцога — господин Дьо Бофор беше определил да се атакува. Нормандският и пикардийският полк бяха заели позиция сред сивите скали в подножието на хълма, над който се извисяват бастионите на Джиджели. Топовете откриха огън. Завърза се сражение. Изпълнените със смелост полкове тръгнаха напред. Херцогът внимателно следеше тяхното движение, готов да ги подкрепи със своя резерв. До него бяха старите му капитани и адютанти. Дьо Бражелон беше получил заповед да не се отделя от негова светлост. Топовете на противника, който отначало откри огън напосоки, сега започнаха да се насочват по-точно и изстреляните гюлета убиха няколко души близо до херцога. Полковете, които вървяха в колони към укрепленията, понесоха също известни загуби. В редовете ни настъпи объркване, тъй като артилерията не поддържаше достатъчно настъпващите. Действително, батареите, които бяха разположени още в навечерието на атаката, стреляха слабо и неуверено поради лошо избраната позиция. Посоката отдолу нагоре намаляваше обсега на стрелбата и точността на огъня. Разбирайки колко несполучлива е позицията, заета от обсадната артилерия, монсеньорът заповяда корабите, които стояха на вътрешен рейд, да започнат методически обстрел по крепостта. Господин Дьо Бражелон пожела да занесе тази заповед, но монсеньорът му отказа. Монсеньорът беше прав, тъй като обичаше и пазеше този млад човек. Случилото се по-нататък показа колко основателни са били страховете му. Задачата бе възложена на един сержант, но щом той стигна до брега, два мускетни изстрела откъм крепостта го убиха на място. Сержантът падна на пясъка. Виждайки това, херцогът каза:

— Ето, мой мили виконте — аз спасих живота ви. Предайте това на графа, за да може да ми благодари.

— Вие сте прав монсеньор — виконтът се усмихна тъжно. — Ако не беше вашето благоволение, аз щях да бъда убит вместо този беден сержант и щях да се успокоя навеки.

Господин Дьо Бражелон произнесе тези думи с такъв тон, че херцогът му отвърна рязко:

— Боже мой, млади момко, човек може да си помисли, че ви текат слюнките от завист, но кълна се в душата на Анри IV, аз обещах на вашия баща да ви върна здрав и читав и ако е рекъл Бог, ще изпълня обещанието си.

— Монсеньор, простете ми, моля ви — Дьо Бражелон се изчерви. — Аз обичам риска и освен това е приятно да се отличиш пред своя командващ, особено ако това е херцог Дьо Бофор.

Херцогът омекна и обръщайки се към своите офицери, започна да им дава нови заповеди. В това време командващият флота господин Дестре, който видя опита на сержанта да се доближи до корабите, разбра, че трябва да открие огън, без да чака заповед, което и направи. Тогава арабите, обсипани с гюлета от корабите и камъни, падащи от пробитите и разрушени стени, започнаха да викат за разплата. Техните конници, наведени върху седлата, се спуснаха в галоп от височината и атакуваха нашата пехота, която се обгради с остриетата на пиките си и отблъсна този натиск. Отхвърлени от волята на батальона, арабите се устремиха яростно към щаба, който в този момент беше останал почти без охрана. Опасността беше голяма. Херцогът извади шпагата си. Неговите секретари и офицери от свитата направиха същото. Офицерите се хвърлиха в бой. Ето кога на господин Дьо Бражелон се удаде да задоволи желанието, което изпитваше от началото на сражението. Той се сражаваше редом с херцога и със смелостта на древен римлянин прободе трима араби със своята къса шпага. Виждаше се обаче, че неговата храброст не идва от стремеж да победи врага. Не, тази храброст беше малко изкуствена, почти насилена. Той се мъчеше да се опияни от бъркотията на сражението и от настъпилото кръвопролитие. Виконт Дьо Бражелон дотолкова беше загубил власт над себе си, че херцогът му заповяда да спре. Виконтът обаче не спря и продължи да препуска към вражеските укрепления. Тъй като той беше офицер във висша степен дисциплиниран, това неподчинение учуди всички щабни офицери, а господин Дьо Бофор още по настойчиво завика:

— Бражелон, стойте! Накъде препускате? Спрете! Заповядвам ви! Заклевам ви във вашия баща!

Очаквахме, че ще спре и ще обърне коня си, но Дьо Бражелон продължаваше да се отдалечава. Чувайки заклинанията, се обърна. По лицето му бе изписано страдание, но той продължи да лети напред. Тогава помислихме, че конят го е понесъл. Предполагайки, че конят е станал неуправляем, монсеньорът извика:

— Мускетари, стреляйте! Убийте коня под него! Сто пистола на този, който убие коня!

Но как да се убие конят, без да се улучи конникът? Никой не се решаваше. Най-после от редиците излезе най-добрият стрелец в целия пикардийски полк на име Люцерн. Той взе на мушка животното, стреля и очевидно го беше улучил, тъй като белите хълбоци на коня се обагриха в кръв. Само че вместо да падне на място, този проклет кон препусна още по-яростно. Виконтът се приближи до укрепленията на разстояние един пистолетен изстрел. Раздаде си залп и той изчезна сред облаци огън и дим. Когато димът се разсея, го видяхме, че стои на крака. Конят му беше убит. Арабите предложиха на виконта да се предаде, но той поклати глава отрицателно и продължи упорито да върви към укрепленията. Това беше безумие, но цялата армия го одобряваше: той не бягаше от опасността, нито пък се криеше от нея. Виконтът направи няколко крачки напред и двата наши полка го поздравиха възторжено. В същия момент се разнесе втори залп и господин Дьо Бражелон отново изчезна сред огъня и дима. Когато димът се разсея отново, той лежеше върху склона на хълма така, че главата беше на по-ниско от краката. Арабите започнаха да изпълзяват от укрепленията си, за да му отсекат главата и да я вземат, какъвто е обичаят на неверните. Херцог Дьо Бофор следеше непрекъснато всичко ставащо пред очите ни и виждайки арабите да пробягват сред дърветата като бели призраци, започна да вика:

— Гренадири мои, нима ще позволите?…

Той размаха над главата си шпагата и сам препусна към врага. Полковете се устремиха с яростен вик след него, но дивите викове на противника го заглушаваха. Над тялото на господин Дьо Бражелон се завърза упорит бой. Той беше толкова жесток, че сто и шестдесет араби паднаха заедно с петдесет наши. Един лейтенант от нормандския полк вдигна на раменете си тялото на виконта и го донесе до нашите позиции. А междувременно успехът на нашите войски се развиваше по-нататък. Полковете увлякоха след себе си резервите и укрепленията на противника бяха завзети. Към три часа стрелбата на арабите утихна. Ръкопашният бой обаче продължаваше. Към пет часа победата навсякъде беше наша. На върха на хълма бе забито бялото кралско знаме. Едва тогава можеше наистина да се прояви грижа към господин Дьо Бражелон, върху тялото на когото се наброяваха осем дълбоки рани. Той все още продължаваше да диша и това достави голяма радост на херцога, който пожела да присъства на първата превръзка и огледа на хирурзите. Двама от тях казаха, че виконтът ще оживее. Херцог Дьо Бофор ги прегърна и обеща на всеки по хиляда луидора, ако спасят младия човек. Виконтът чу тези възторжени възклицания на херцога и дали от отчаяние, че е останал жив, или от страдание от раните си, но на лицето му се изписа отчаяние, което накара един от секретарите на херцога да се замисли, особено когато чу това, което ще последва в нашия разказ по-нататък… Третият посетил ранения беше брат Силван от манастира Свети Козма. Той също прегледа раните на виконта, но не каза нищо. Господин Дьо Бражелон внимателно го наблюдаваше и следеше всяко движение на този отличен хирург, който в отговор на въпросите на херцога каза, че от осемте рани според него поне три са смъртоносни. Но раненият е толкова здрав, неговата младост е толкова всепобеждаваща и Божието милосърдие толкова неизповедимо, че може би господин Дьо Бражелон ще се оправи. Само в случай обаче, че остане в пълна неподвижност. Обръщайки се към своите помощници, брат Силван строго добави: «Само с пръст да го пипнете, ще го убиете». Излязохме от палатката с известна надежда. На секретаря, за когото споменах по-горе, му се сторило, че върху устните на господин Дьо Бражелон, когато херцогът каза: «О, виконт, ние ще те спасим», се мярнала едва забележима тъжна усмивка. Вечерта, след като реши, че болният вече е отпочинал, един от лекарските помощници влезе в палатката му, но веднага изскочи с викове.

Втурнахме се разтревожени в палатката с херцога. Помощник-хирургът ни показа господин Дьо Бражелон проснат на земята, близо до леглото. Лежеше в кърви. Явно болният беше получил конвулсии или се е мятал в треска, затова бе паднал. Това падане беше непосредствена причина за смъртта, както и предположи брат Силван. Виконтът беше вдигнат, но изстинал, мъртъв. Дясната му ръка държеше рус кичур коса, притиснат до сърцето.»

По-нататък следваха подробности за експедицията и победата над арабите.

Д'Артанян спря да чете.

— О, нещастно дете — прошепна той, — беден самоубиец!

Като обърна поглед към онази част на замъка, където беше стаята на граф Дьо ла Фер, той си каза тихо:

— Те удържаха дадената един другиму дума. Сега мисля, че са щастливи. Завинаги заедно!