Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (74)

Глава двадесет и осма
Посланиците

След като пристигна в двореца, Д'Артанян узна почти всичко, за което току-що разказахме. Сред дворцовите служители той имаше много приятели. Те се гордееха с това, че ги поздравява капитан на мускетарите, една толкова важна личност. Независимо от тщеславието те се гордееха и с това, че представляват интерес за храбрец като Д'Артанян.

Всяка сутрин мускетарят се осведомяваше за всичко, което не е могъл да узнае или да види предната вечер, тъй като не беше вездесъщ. От това, което беше видял сам и узнал от другите, той събираше цял куп сведения, които в случай на нужда вършеха необходимото.

Затова двете очи на Д'Артанян му служеха по-добре, отколкото стоте очи на Аргос. Политически тайни, тайни от спалните, думи, които идваха от придворните, на свой ред чути от краля — всичко знаеше Д'Артанян и всичко пазеше в огромната си и непристъпна каса, каквато представляваше неговата памет, където наред с другите бяха заключени и кралските тайни, скъпо купени и добре пазени.

Затова, след като му стана известно за срещата на краля с Колбер и за определения за другия ден прием на посланиците, както и за това, че там ще стане дума за медали, Д'Артанян, като възстанови целия разговор с помощта на няколко достигнали до него думи, зае поста си в кралските покои, за да бъде на мястото си, когато кралят се събуди.

Кралят се събуди много рано, което беше доказателство, че е спал зле. В седем часа той тихо открехна вратата. Д'Артанян беше на поста си. Негово величество беше бледен и изглеждаше уморен. Тоалетът му не беше довършен.

— Разпоредете се да извикат господин Дьо Сент-Енян — каза той.

Естествено, Дьо Сент-Енян очакваше да го повикат и когато дойдоха, той беше вече облечен.

Графът побърза към краля. Няколко мига по-късно покрай Д'Артанян минаха кралят и Дьо Сент-Енян. Кралят вървеше напред. Д'Артанян стоеше до прозореца, който гледаше към двора, и можеше от мястото си да наблюдава събитията. Той се досещаше къде ще отиде кралят. Людовик тръгна към придворните дами.

Подсвирквайки си старинния марш на мускетарите, който му идваше в главата само във важни случаи, Д'Артанян с удоволствие си представяше каква буря от гневни викове ще се вдигне, когато кралят се върне.

Действително, като влезе при Ла Валиер и намери стаята й празна, а леглото недокоснато, кралят се изплаши и извика Монтале. Тя веднага дотича, но се учуди не по-малко от него.

— Как мислите, къде може да е отишла? — попита кралят.

— Господарю — отвърна Монтале, — Луиза е много сантиментална. Често съм я виждала да става на разсъмване и да излиза в градината. Може би и сега е там.

Това предположение се стори на краля правдоподобно и той веднага тръгна да търси бегълката.

Когато Д'Артанян отново го видя, Людовик беше бледен и разговаряше оживено със спътника си. Кралят тръгна към градината. Сент-Енян го следваше запъхтян.

Д'Артанян не напускаше позицията си до прозореца. Безгрижно подсвирквайки си, като че ли не забелязва нищо, а всъщност нищо не му се изплъзваше от погледа.

«Ясно! — прошепна си той, когато кралят се скри от очите му. — Страстта на негово величество е по-силна, отколкото предполагах. Той върши неща, които не би направил заради госпожица Манчини.»

След четвърт час кралят отново се появи. Беше обходил всяко ъгълче на градината. Няма защо да казваме, че търсенията му бяха напразни.

Дьо Сент-Енян вървеше след негово величество, като си вееше с шапката и с изплашен глас разпитваше за Ла Валиер всички слуги и всички срещнати. Той се сблъска с Маникан. Последният току-що беше пристигнал от Фонтенбло.

— Не сте ли виждали госпожица Дьо ла Валиер? — попита Дьо Сент-Енян.

Винаги замечтаният и разсеян Маникан си въобрази, че го питат за Дьо Гиш и отвърна:

— Благодаря ви, графът е малко по-добре.

Удари осем часът.

— Обикновено в този час кралят закусвате. Етикетът предписваше в осем часа сутринта той да бъде винаги гладен.

Людовик разпореди да му дадат закуската върху масичка в спалнята, където хапна надве-натри. Дьо Сент-Енян, с когото той не се разделяше, му прислужваше на масата. След закуска кралят даде няколко аудиенции на военни, изпращайки в същото време Дьо Сент-Енян на разузнаване.

След като свърши с аудиенциите, Людовик нетърпеливо започна да чака завръщането на Сент-Енян, който беше вдигнал на крак всички свои слуги. Така мина времето до девет часа.

Когато удари девет, кралят премина в кабинета си. Посланиците влязоха при първия удар на часовника, а при последния се появиха кралиците и принцесата.

Холандия се представяше от трима дипломати, а Испания от двама.

Кралят кимна за поздрав.

В тази минута влезе Дьо Сент-Енян. Неговата поява беше за краля по-важна от разговора с посланиците, колкото и да бяха те на брой и каквито и държави да представляваха.

Затова първо погледна въпросително към Сент-Енян, но той отрицателно поклати глава. Кралят едва не загуби самообладание, но тъй като очите на кралиците, придворните и посланиците бяха обърнати към него, направи усилие и предложи на посланиците да се изкажат.

Един от испанските представители започна дълга реч, в която прославяше изгодата от съюза с Испания.

Кралят го прекъсна:

— Господине, всичко, което е добро за Франция, трябва да бъде превъзходно за Испания.

Тези думи и особено категоричният тон, с които бяха казани, подействаха на посланика като студен душ и накараха кралиците да се изчервят. Тяхната национална испанска гордост беше засегната.

След това думата взе холандският посланик и започна да се оплаква от предубеждението на краля към правителството на неговата страна.

Кралят го прекъсна:

— Господине, странно е да се слушат вашите оплаквания, след като аз самият би трябвало да се оплаквам. А вие виждате, че аз не го правя.

— От какво можете да се оплачете, ваше величество? Кралят се усмихна горчиво.

— Нима, господине, ще ме укорите, че имам предубеждение към правителство, което си позволява да ми нанася публично оскърбление и което поощрява оскърбителите?

— Господарю!…

— Повтарям — продължи кралят, ядосан от своите лични огорчения повече, отколкото от политическите проблеми, — повтарям ви, че Холандия е пристанище за всички, които ме мразят, и особено за онези, които ме оскърбяват.

— Смилете се, господарю!…

— Трябват ли ви доказателства? Те лесно могат да бъдат представени. Къде се пишат дръзките памфлети, които ме показват като жалък и нищожен монарх? Вашите печатници са задръстени от тях. Ако тук бяха моите секретари, аз щях да ви цитирам заглавията и имената на печатарите.

— Господарю — отвърна посланикът, — памфлетът не е произведение на нацията. Справедливо ли е такъв могъщ крал като ваше величество да търси от цял народ отговорност за престъплението на няколко луди, умиращи от глад поети?

— С това съм склонен да се съглася, господине. Но когато амстердамският монетен двор сече позорящи ме медали, нима и за това са виновни неколцина луди?

— Медали? — промълви посланикът.

— Медали — повтори кралят, гледайки към Колбер.

— Ваше величество е напълно уверен… — осмели се да подхване холандецът.

Кралят не сваляше очи от Колбер, но той се правеше, че не разбира, и мълчеше.

Тогава Д'Артанян направи две крачки напред и като извади от джоба си медал, го подаде на краля.

— Ето медала, за който говори ваше величество.

Кралят го взе. Със собствените си очи, които, откак бе взел властта, гледаха на всичко отвисоко, той видя оскърбяващото изображение, върху което Холандия като Исус Навин спира слънцето, и следния надпис: «Ин консекцио мео стетит сол».

— «В мое присъствие е спряно слънцето»! — гневно възкликна кралят. — Надявам се, че вече няма да отричате?

— Ето това слънце — каза Д'Артанян.

Той показа нарисуваното на всички знамена слънце с повтарящата се пищна емблема навсякъде, придружена от гордия девиз на латински: «Нек блурибус импар» — «не е равен на мнозина».

Гневът на Людовик, и без това подхранен от личните неприятности, не се нуждаеше от тази нова храна. По святкащите му очи се виждаше, че ще се разрази буря.

Погледът на Колбер обузда гнева на краля.

Посланикът събра храброст и започна да се извинява. Той каза, че не трябва да се придава голямо значение на националното тщеславие, че Холандия се гордее с положението на велика държава, което тя е постигнала въпреки малките си сили, и ако успехите й донякъде са опиянили неговите съотечественици, той моли краля да прояви снизходителност.

Търсейки съвет, кралят погледна към Колбер, но той не се помръдна.

После погледна към Д'Артанян. Мускетарят сви рамене.

Това движение сякаш вдигна шлюза, за да отприщи дълго сдържания гняв на краля. Никой не знаеше накъде ще се устреми потокът, и затова се възцари тягостно мълчание.

От него се възползва вторият посланик и също започна да се извинява. По време на неговата реч кралят отново потъна в размисъл, като слушаше развълнувания глас на холандеца, както разсеян човек слуша ромоленето на фонтана. Забелязал това, Д'Артанян се наклони към Сент-Енян и му каза, премервайки гласа си така, че да го чуе кралят:

— Знаете ли новината, графе?

— Каква новина?

— За Ла Валиер.

Кралят трепна и неволно направи крачка към двамата събеседници.

— Какво се е случило с нея? — попита Дьо Сент-Енян с тон, които лесно можем да си представим.

— Бедното момиче отишло в манастир — отвърна Д'Артанян.

— В манастир? — възкликна Дьо Сент-Енян.

— В манастир! — възкликна след него кралят насред речта на посланика.

Подчинявайки се на изискванията на етикета, той скоро се овладя, но продължаваше да подслушва разговора.

— В кой манастир? — попита Дьо Сент-Енян.

— В манастира на кармелитките в Шайо.

— Откъде знаете?

— От нея самата.

— Нима сте я видели?

— Аз сам я изпратих до манастира.

Кралят улавяше всяка дума. Всичко в него вреше и кипеше.

— Защо е избягала? — попита Сент-Енян.

— Защото вчера изгонили от двореца бедното момиче — отвърна Д'Артанян.

Едва беше казал тези думи, когато кралят спря посланика със заповеднически жест.

— Достатъчно, господине! Стига толкова! После се приближи до мускетаря и запита:

— Кой тук говори, че Ла Валиер е в манастир?

— Господин Д'Артанян — отвърна фаворитът.

— Истина ли е? — попита кралят, гледайки към мускетаря.

— Самата истина. Кралят побледня.

— Струва ми се, че казахте още нещо, господин Д'Артанян?

— Не си спомням, господарю.

— Казахте, че госпожица Дьо ла Валиер е била изгонена от двореца.

— Да, господарю.

— Това също ли е истина?

— Разберете сам, господарю.

— От кого?

— О! — произнесе Д'Артанян, показвайки с вида си, че не може да отговори на този въпрос.

Кралят рязко се отдръпна, оставяйки посланиците, министрите и придворните. Кралицата майка стана. Тя беше чула всичко, а за останалото се досещаше. Принцесата едва не припадна от гняв и страх. Тя също се опита да стане, но краката не я държаха и тя отново падна в креслото.

— Господа — каза кралят, — аудиенцията свърши. Утре ще ви дам отговор, или по-точно, ще обявя волята си на Испания и Холандия.

С повелителен тон той освободи посланиците.

— Пазете се, сине мой! — негодуващо каза кралицата майка. — Струва ми се, че лошо се владеете.

— Ако аз не съм способен да се владея — изръмжа заплашително младият лъв, — то мога да ви гарантирам, ваше величество, че ще съумея да се справя с онези, които ме оскърбяват. Елате с мен, господин Д'Артанян!

Насред всеобщото учудване и ужас кралят излезе от кабинета си. Той изтича по стълбата и тръгна през двора.

— Господарю — каза Д'Артанян, — ваше величество не отива накъдето трябва.

— Отивам към конюшнята.

— Не е нужно, господарю. Конете за ваше величество са приготвени.

Кралят само погледна своя слуга, но този поглед обещаваше повече, отколкото можеше да желае честолюбието на трима дартаняновци.