Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (27)

Глава двадесет и седма
Кореспонденцията на Арамис

В същото време, когато работите на Дьо Гиш приеха току-що описания от нас поврат, Раул разбра, че принцесата го бе отдалечила, за да не пречи на обяснението, чиито резултати той не можеше да предвиди. Тръгна и се присъедини към придворните дами, разхождащи се из цветните алеи.

Изкачвайки се към стаята си, кавалерът Дьо Лорен с учудване четеше писмото на Дьо Вард, написано от ръката на камердинера. В него той подробно разказваше за удара с шпага, получен в Кале, и предлагаше да се съобщи за това на Дьо Гиш и на принца, което по всяка вероятност би било неприятно и на единия, и на другия. Особено цветисто Дьо Вард описваше на Лорен любовта на Бъкингам към принцесата и завършваше писмото с предположението, че тази страст е взаимна.

Протичайки тези изречения, кавалерът сви рамене. Сведенията на Дьо Вард не се отличаваха със свежест. Той нищо не беше узнал за по-нататъшния ход на събитията.

Кавалерът хвърли писмото през рамо на съседната маса и каза презрително:

— Наистина невероятно! Бедният Дьо Вард не е глупак, но изглежда в провинцията хората бързо затъпяват. Дявол да го вземе този глупак! Беше му казано да ми съобщава всички важни новини, а той пише глупости. Вместо да чета това празно писмо, аз навярно бих открил в парка интригата, която би компрометирала някоя жена и би поставила под удар с шпага някой мъж. Това би развлякло принца за три дни.

Той погледна часовника.

«Вече е много късно. Два часа, всички сигурно са се върнали при краля и довършват пира. Днес не можах да проследя никого, освен ако някоя случайност…»

С тези думи, с които сякаш призоваваше на ума си своята добра звезда, той се приближи до прозореца, откъдето се виждаше усамотената част на парка.

Начаса, сякаш някой зъл гений бе в негова услуга, той забеляза, че в замъка се завръща неизвестен мъж. Съпровождаше го някой, загърнат в копринено наметало. По фигурата Лорен позна жената, която бе изпуснал преди два часа.

— Дявол го взел! — възкликна той, пляскайки с ръце. — Да бъда проклет, както казва нашият приятел Бъкингам, ако това не е моят шанс!

Стремглаво се спусна по стълбището с надежда да завари в двора мъжа и спътничката му с тъмната пелерина. Приближавайки се до вратата на малкия двор, почти се сблъска с принцесата, чието лице се виждаше под капишона.

За нещастие, тя беше сама.

Кавалерът съобрази, че спътникът и не е успял да отиде много далеч за тези няколко минути. Затова той припряно й се поклони и я пропусна. После, когато тя направи няколко крачки с бързината на човек, който се страхува да не го познаят, кавалерът, виждайки че тя е прекалено заета със себе си, затича към градината, озъртайки се на всички страни.

Успя съвсем навреме, тъй като мъжът, съпровождащ принцесата, още се виждаше. Той се приближаваше към едно от крилата на замъка и скоро щеше да се скрие от погледа му.

Не биваше да се губи нито минута. Кавалерът затича подире му, но колкото и да бързаше, непознатият се скри зад ъгъла.

Преследваният от Дьо Лорен беше намалил крачка и очевидно беше обзет от мисли, така че скоро щеше да бъде настигнат, но завивайки зад ъгъла, кавалерът се сблъска с двама мъже.

Той се приготви да изругае, когато позна в единия суперинтенданта. Спътника на Фуке Дьо Лорен виждаше за първи път. Това беше негово преосвещенство ванският епископ.

Срещайки се с високопоставени особи, както изискваше етикетът, кавалерът трябваше да се извини и да отстъпи назад. Тъй като господин Фуке се ползваше с всеобщо уважение и дори кралят го уважаваше, макар че не го обичаше, кавалерът направи това, което би направил сам кралят. Той му се поклони, докато Фуке го поздрави, виждайки, че този придворен го е блъснал, без да има лоши намерения.

След като позна Дьо Лорен, той му каза няколко любезни думи, на които последният беше принуден да отговори.

Колкото и кратък да беше този диалог, интригантът с крайно съжаление констатира, че жертвата му беше успяла да изчезне.

Отказвайки се от преследването, кавалерът реши да поговори с Фуке.

— Ах, господине, колко е късно. Всички бяха учудени, особено принцът, от отсъствието ви, макар че кралят ви беше поканил.

— Не можах, господине. Едва сега се освободих.

— В Париж спокойно ли е?

— Напълно. Никой не роптае против новия данък.

— Разбирам, вие искахте първо да се уверите как го приемат, и после да дойдете на празника.

— Все пак закъснях малко. Затова се обръщам към вас с въпроса: в замъка ли е кралят и мога ли да го видя още днес или трябва да почакам до утре?

— Загубих го от поглед преди два часа.

— Да не е при принцесата?

— Не мисля, защото току-що я срещнах по стълбите, връщаше се у дома. Освен ако този придворен, с когото се сблъскахте, не е бил кралят.

Кавалерът направи пауза, като очакваше да чуе името на преследвания от него. Но Фуке отвърна:

— Не, господине, не беше кралят.

Разочарованият интригант се поклони още веднъж, огледа се и виждайки Колбер сред група хора, каза.

— Ето там под дърветата има човек, който може да ви даде по-точни сведения от мен.

— Кой е той? — попита Фуке, който поради слабото си зрение виждаше зле в тъмнината.

— Господин Колбер.

— Така ли? Този човек, който разговаря с факлоносците, самият господин Колбер ли е?

— Да, той самият. Дава разпорежданията си за утрешната илюминация.

— Благодаря ви, господине.

Фуке направи движение, с което показваше, че е узнал всичко, което му е било необходимо.

От своя страна кавалерът не беше научил нищо, поради това се оттегли недоволен с нисък поклон.

Когато той си тръгна, Фуке се намръщи и се замисли. Арамис го гледаше тъжно и със съжаление.

— Нима се вълнувате при произнасянето на името на този човек? Преди няколко минути бяхте весел и доволен и изведнъж помрачняхте само при вида на това нищожество. Нима престанахте да вярвате в щастливата си звезда?

— Престанах — печално каза Фуке.

— Защо, ако смея да попитам?

— Защото съм много щастлив в тази минута. Драги ми Дербле, вие като учен човек сигурно знаете историята на един самоски тиран. Какво да хвърля в морето, за да предотвратя надвисващото нещастие? Аз съм щастлив, много щастлив, че не желая нищо повече от това, което имам. Издигнах се толкова високо… Нали знаете девиза ми: «Куо нон асендам» — какво ли няма да достигна. Аз се издигнах толкова високо, че сега ми остава само да се спускам. Следователно не може да се вярва в подобряването на положението ми, тъй като постигнах всичко, което може да иска един смъртен.

Арамис устреми към него своя ласкав, но твърд поглед.

— Ако знаех в какво се състои щастието ви, може би щях да се опасявам от изпадането ви в немилост, но вие се отнасяте към мен като към истински приятел и смятате, че ще ви помагам в нещастието. Ценя много това. Но ми се струва, че от време на време бихте могли да споделяте с мен вашите успехи, за да мога да им се порадвам, тъй като държа на тях повече, отколкото на моите собствени.

— Драги прелате — засмя се Фуке, — моите тайни са твърде нечестиви, за да ги споделям с духовно лице, колкото и светско да е то.

— Това са глупости! А на изповед?

— Ако бяхте мой изповедник, щеше да се налага доста да се изчервявам.

Фуке отново въздъхна. Арамис го погледна с усмивка:

— Скритността също е добродетел!

— По-тихо — каза Фуке, — онази отровна твар ме е познала и идва към мен.

— Колбер?

— Да, отидете настрана, драги Дербле, не искам този мръсник да ни вижда заедно, защото ще намрази и вас.

Арамис стисна ръката му.

— За какъв дявол ми е дружбата му? Нима вашата не ми стига?

— Може би, когато вече няма да ме има… — тъжно каза Фуке.

— Е, ако такова време настъпи, ще се постараем да минем и без приятелството на господин Колбер. Просто няма да обръщаме внимание на омразата му. Но кажете ми, драги Фуке, защо, вместо да разговаряте с този подмазвач, както го нарекохте, и от когото не виждам никаква полза, защо не отидете направо при краля или в краен случай при принцесата?

— При принцесата? — разсеяно каза суперинтендантът, потънал в спомени. — Да, разбира се, при принцесата.

— Спомнете си — продължи Арамис, — получената новина за голямото благоволение, с което е започнала да се ползва принцесата в последните два-три дни. Струва ми се, във вашите планове и за нашите общи интереси трябва да поухажвате приятелките на негово величество. Това е единственото средство да се разклати укрепващият авторитет на господин Колбер. Идете колкото може по-скоро при нея и си осигурете поддръжката й.

— А вие напълно ли сте уверен, че сега кралят е увлечен именно по нея?

— Ако стрелката се е завъртяла, то това е от днес сутринта! Нали знаете, че имам своя полиция.

— Прекрасно. Отива веднага и за всеки случай ще прибегна до моето изпитано средство: ето този чифт великолепни старинни камеи върху основа от брилянти.

— Видях ги: прекрасна, рядка и красива вещ!

Беседата им беше прекъсната от лакей, който водеше след себе си куриер.

— За господин суперинтенданта — гръмко обяви куриерът, подавайки на Фуке писмото.

— За негово преосвещенство ванския епископ — каза тихо лакеят, подавайки писмото на Арамис.

Тъй като лакеят имаше факел, той застана между двамата, за да може да четат едновременно.

Като видя ситния, четлив почерк върху плика, Фуке трепна радостно. Само този, който е обичал или е обичан, ще разбере неговото безпокойство, заменено от радост. Той бързо разпечата писмото, в което имаше само няколко думи.

«Само един час, откакто се разделихме, и вече цяла вечност не съм ти казвала: обичам те.»

Това беше всичко.

Действително госпожа Дьо Белиер се бе разделила с Фуке само преди час. Прекарала с него два дни и опасявайки се да не би споменът за нея да се изглади в сърцето, което й беше толкова скъпо, тя бе изпратила при него куриер с това важно съобщение. Фуке целуна писмото и даде на пратеника малко злато.

Що се касае до Арамис, той беше зает с четене на писмо със съвсем различно съдържание. То гласеше:

«Днес вечерта кралят е бил зашеметен от научената новина. Една жена го обича. Той е узнал за това съвсем случайно, подслушвайки разговора на тази млада девойка с приятелките й. Сега кралят е изцяло във властта на новата си придобивка. Девойката се казва Дьо ла Валиер и тя далеч не е толкова красива, за да може този каприз да се превърне в бурна страст. Пазете се от госпожица Дьо ла Валиер.»

Нито дума за принцесата.

Арамис бавно сгъна писмото и го прибра в джоба си. Що се касае до Фуке, той през цялото време притискаше до устните си писмото на госпожа Дьо Белиер.

— Слушайте — каза Арамис, докосвайки ръката на Фуке.

— Какво? — отзова се Фуке.

— Дойде ми една мисъл. Знаете ли придворна дама на име Ла Валиер?

— Не, не зная.

— Спомнете си добре!

— Мисля, че е една от придворните дами на принцесата.

— Сигурно е тя.

— Какво искате да кажете?

— Това, че още днес трябва да посетите особата.

— Така ли! А защо?

— Нещо повече. Именно на нея трябва да занесете накита.

— Откъде го измислихте?

— Вие знаете, господине, че аз давам добри съвети.

— Но така неочаквано…

— Другото е моя работа. Започнете да ухажвате Ла Валиер, господин суперинтендант. А аз ще убедя госпожа Дьо Белиер, че това ухажване е чисто дипломатическо.

— Какво говорите, приятелю — възкликна Фуке, — кое име произнесохте?

— Името, което трябва да ви убеди, господин суперинтендант, че както съм добре осведомен за вашите работи, също така съм осведомен за работите на другите лица. Казвам ви, ухажвайте госпожица Дьо ла Валиер.

— Ще ухажвам когото кажете — отвърна щастливият Фуке.

— Хайде, хайде, слезте по-скоро на земята от вашето седмо небе. Ето го господин Колбер. Охо, докато ние четяхме, той е събрал около себе си цяла тълпа. След като толкова се въртят около него и го хвалят, значи се превръща в сила!

Действително Колбер беше заобиколен от всички останали в градината придворни, които, надпреварвайки се, му подхвърляха комплименти за успешно организирания празник и приятно гъделичкаха самолюбието му.

— Ако Лафонтен беше тук — каза, усмихвайки се Фуке, — какъв прекрасен случай щеше да има да издекламира баснята: «Жабата, която искаше да стане вол».

Колбер излезе на ярко осветено място. Фуке го чакаше с неутрална и леко насмешлива усмивка. Интендантът също му се усмихваше. Той забеляза своя враг още преди четвърт час и се приближаваше към него на зигзаг.

Усмивката на Колбер не предвещаваше нищо добро.

— Дръжте се — прошепна Арамис на суперинтенданта, — този мошеник се кани да поиска от вас още няколко милиона за своите цветни стъкла и фойерверки.

Колбер се поклони пръв, стараейки се да си придаде колкото може по-почтителен вид. Фуке едва кимна с глава.

— Е, как, ваше превъзходителство — попита Колбер, — как ви хареса празникът? Проявихме ли добър вкус?

— Превъзходен — отвърна Фуке така, че в думите му беше невъзможно да се долови някаква ирония.

— Благодаря ви — злобно процеди през зъби Колбер. — Вие сте много снизходителен… Ние, слугите на краля, сме бедни хора и Фонтенбло не може да се сравни с Во.

— Това е вярно — флегматично отвърна Фуке.

— Какво да се прави, ваше превъзходителство — изкикоти се Колбер, — нашите средства са скромни.

Фуке направи жест, който изразяваше съгласие.

— Обаче — продължи Колбер — вие бихте могли с присъщия ви размах да устроите за негово величество празник във вашите чудесни градини… Тези градини, които ви струваха шестдесет милиона.

— Седемдесет и два — поправи го Фуке.

— Още по-добре — опита се да се усмихне Колбер, — това ще бъде наистина великолепно.

— Но нима вие мислите, господине, че негово величество ще благоволи да приеме поканата ми?

— О, не се съмнявам — живо възкликна Колбер, — дори съм готов да гарантирам за това.

— Много сте любезен — каза Фуке. — Значи мога да разчитам на вас?

— Да, да, ваше превъзходителство, напълно.

— Тогава ще помисля над това…

— Съгласете се, съгласете се — бързо прошепна Арамис.

— Вие ще помислите? — запита отново Колбер.

— Да — отвърна Фуке, — трябва да избера деня, когато ще мога да се обърна с покана към краля.

— Ако искате, още тази вечер, ваше превъзходителство.

— Съгласен съм — отвърна суперинтендантът. — Господа, бих искал да поканя и всички вас, но вие знаете, че където и да отиде кралят, той е у дома си, следователно трябва да получите покана от негово величество.

Тълпата зашумя радостно. Фуке се поклони и си тръгна.

— Проклет горделивец — изсъска Колбер, — съгласява се, а прекрасно знае, че това ще му струва десет милиона.

— Вие ме разорихте — прошепна Фуке на Арамис.

— Аз ви спасих — възрази последният, докато Фуке се изкачваше по стълбата и молеше да доложат на краля, че желае да го приемат.