Серия
Легендариум на Средната земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lord Of The Rings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 237 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 1. ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА. 1990. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Fellowsbip Of The Ring / J. R. R. TOLKIEN]. Предговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 392. С подвързия. Цена: 4.98 лв.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ. ТОМ 2. ДВЕТЕ КУЛИ. ЗАВРЪЩАНЕТО НА КРАЛЯ. 1991. Изд. Нардно култура, София. Роман. Превод: от англ. Любомир НИКОЛОВ [The Lord Of The Rings: The Two Towers. The Return of the King / J. R. R. TOLKIEN]. Формат: 150×220 мм. Без тираж. Страници: 600. С подвързия. Цена: 3.00 лв.


ПРОЛОГ

1. За хобитите

Тази книга се занимава преди всичко с хобитите — от нейните страници читателят може да узнае много за техния нрав и нещичко за историята им. Допълнителни сведения има и в извадките от Червената книга на Западния предел, които вече бяха публикувани под заглавието „Хобитът“. Те са извлечени от началните глави на Червената книга, съчинени от самия Билбо, първият световноизвестен хобит, и озаглавени от него „Дотам и обратно“, тъй като разказват за пътешествието му на изток и завръщането му — едно приключение, което по-късно въвлякло всички хобити в описаните тук велики събития от онази епоха.

Но навярно мнозина биха пожелали още отначало да узнаят нещо повече за този удивителен народ, други пък може да не разполагат с предишната книга. За тия читатели сме подбрали бележки по основните въпроси на хобитознанието и припомняме накратко първоначалното приключение.

Хобитите са скромен, но много древен народ, далеч по-многоброен в миналото, отколкото днес. Обичат мира, покоя и хубавата орна земя, любимите им места са спретнатите, грижливо обработени уединени краища. При все че изкусно боравят с инструменти, те нито разбират, нито ползват (пък и никога не са ползвали) каквато и да било машина, по-сложна от ковашки мех, воденица или ръчен стан. Дори в добрите стари времена те странели от „Големия народ“, както ни наричат, а днес са почти неоткриваеми, защото с ужас ни отбягват. Надарени са с остър слух и зорки очи, пъргави и ловки са, макар че имат склонност към напълняване и не обичат излишната припряност. Открай време владеят изкуството да изчезват бързо и безшумно, щом насреща им затрополят досадните едри човеци; постепенно са развили това умение дотам, че хората биха го сметнали за вълшебство. Но всъщност хобитите никога не са се отдавали на магьосничество и неуловимостта им се дължи единствено на професионално съвършенство, стигнало (чрез наследственост, практика и неразделна дружба с природа) до висота, недостъпна за по-едрите и тромави народи. Защото те са малки същества, по-дребни от джуджетата — не са тъй набити и яки, ала иначе не им отстъпват по ръст. Високи са от два до четири фута. Всъщност днес те рядко достигат три фута, ала твърдят, че са издребнели, а в древността били по-едри. Според Червената книга Бандобрас Тук (Бикогласния), син на Исенгрим Втори, бил висок четири фута и пет инча и можел да язди кон. През цялата история на хобитите само двама прочути герои от древността са го задминали, но за този любопитен случай ще стане дума в настоящата книга.

Колкото до описаните в нашия разказ хобити от Графството, през своята епоха на мир и благоденствие те били весел народ. Носели пъстри дрехи, като най-обичали жълтия и зеления цвят, но рядко надявали обувки, защото на ходилата имали дебела и жилава кожа, обрасла с гъсти и къдрави косми, наподобяващи косата им — обикновено кестенява. Тъй че обущарството, за разлика от останалите занаяти, не било на почит сред тях, но с дългите си, изкусни пръсти хобитите умеели да изработват много други полезни и хубави вещи. Лицата им обикновено не били толкова красиви, колкото добродушни — широки, яснооки, червенобузести, с уста винаги готова за смях, за ядене и пиене. А и хобитите на драго сърце се смеели, ядели и пиели, обичали да се шегуват простодушно по всяко време и се хранели по шест пъти дневно (стига да имало с какво). Били гостоприемни, обожавали забавите и подаръците, които охотно раздавали и още по-охотно получавали.

Очевидно е, че въпреки по-сетнешното отчуждение хобитите са наши роднини — много по-близки нам от елфите и дори от джуджетата. В древността те говорели човешки езици, преиначени по тяхному, а не се отличавали от хората и по онова, което обичали или мразели. Ала вече не може да се открие каква точно е връзката ни с тях. Произходът на хобитите се крие в забравените днес Древни времена. Елфите единствени все още пазят летописи за онази изчезнала епоха, но техните легенди предават главно собствената им история, в която хората се появяват рядко, а хобитите изобщо не се споменават. И все пак ясно е, че хобитите са живеели мирно и кротко в Средната земя дълги години, преди другите народи да им обърнат внимание. В края на краищата светът бил пълен с безброй чудновати създания, та тия дребни човечета не изглеждали кой знае колко важни. Но в дните на Билбо и неговия наследник Фродо, без сами да го желаят, те изведнъж станали и важни, и прочути и неведнъж внасяли смут сред съветите на вълшебници и владетели.

Отдавна са отминали ония дни, Третата епоха на Средната земя. Очертанията на всички земи са се променили, но областите, населявани едно време от хобитите, са несъмнено същите, които те обитават и до днес — северозападният дял на Стария свят, източно от Морето. По времето на Билбо хобитите вече не помнели своята изначална родина. Любовта към науката (с изключение на генеалогията) не се ширела сред тях, но неколцина чудаци от най-старите родове все още се ровели из книгите и дори сбирали от елфи, джуджета и хора разкази за древни времена и далечни страни. Собствените им летописи започват едва след заселването на Графството, а най-древните им легенди не се връщат по-далеч от Дните на странстване. Независимо от това, преданията и очевидните особености на езика и обичаите им доказват, че както много други народи в далечното минало хобитите са се придвижили на запад. Най-ранните им легенди загатват за времената, когато са живели по горното течение на Андуин, между склоновете на Зеленогор Велики и Мъгливите планини. Вече не е ясно защо подир това са предприели трудния и опасен планински преход към Ериадор. Преданията им нашепват как хората се множали из този край, как над гората паднала сянка, та я затъмнила и я нарекли Мраколес.

Още преди да прекосят планините, хобитите вече се делели на три донякъде различни рода: Твърдоноги, Запасливци и Дъждокрийци. Твърдоногите били мургави, дребни, голобради и босоноги, имали сръчни ръце и пъргави нозе, а любимите им места били възвишенията и хълмистите склонове. Запасливците били по-едри и широкоплещести, с мощни ръце и крака. Предпочитали равнините и речните долини. Дъждокрийците били по-високи и по-стройни от останалите, имали светла кожа и коса и обичали дърветата и горите.

В древните времена Твърдоногите често общували с джуджетата и дълго живели в подножията на планините. Те рано потеглили на запад и пребродили Ериадор чак до Бурния връх, докато другите още си стояли в Дивите земи. Това бил най-нормалният, най-представителният и най-многообразният хобитов род. Имали склонност към заседнал живот и най-дълго запазили потомствения обичай да живеят в тунели и дупки.

Запасливците се задържали дълго по бреговете на Великата река Андуин и не се плашели чак толкова от хората. Подир Твърдоногите те също потеглили на запад, сетне слезли на юг по течението на Шумноструйка. Мнозина от тях се заселили между Тарбад и границите на страната Дун, преди отново да се прехвърлят на север.

Дъждокрийците, най-малобройните, били северняшки род. За разлика от останалите хобити те дружали с елфите и били по-изкусни в словата и песните, отколкото в занаятите. В древността предпочитали лова пред земеделието. Те пресекли планините северно от Ломидол и се спуснали по река Скрежноблик. В Ериадор скоро се размесили с другите родове, но бидейки малко по-смели и предприемчиви, често се издигали като предводители и вождове на кланове сред Твърдоногите и Запасливците. Дори по времето на Билбо яката дъждокрийска жилка все още си личала сред най-почитаните родове, например Туковци или Господарите на Фуков край.

В западните области на Ериадор, между Мъгливите и Лунните планини, хобитите заварили хора и елфи. Там още живеели последните Дунеданци, потомци на кралете, които някога доплавали от Задмория, ала редиците им бързо се топели и земите на Северното кралство запустели надлъж и нашир. За пришълците имало място в изобилие и не след дълго хобитите започнали да създават спретнати общини. По времето на Билбо повечето ранни поселения отдавна били изчезнали и забравени, но едно от първите значителни селища, макар и позападнало, все още съществувало — Брее, сред гората Кестенака, на около четиридесет мили източно от Графството.

Няма съмнение, че тъкмо в ония ранни дни хобитите се научили на четмо и започнали да пишат буквите на Дунеданците, които от своя страна отдавна били заимствали това изкуство от елфите. Пак по онова време те забравили прежните си наречия и оттогава насетне заговорили на Общия език, наричан Западняшки и общоприет из всички земи на кралете от Арнор до Гондор, по цялото Морско крайбрежие от залива Белфалас до Лунния залив. От миналото все пак запазили някои свои думи, названията на месеците и дните, както и множество лични имена.

По онова време хобитовите легенди за пръв път се превръщат в история с точно летоброене. През 1601 година на Третата епоха братята Дъждокрийци Марчо и Бланко потеглили от Брее и като получили разрешение от Великия крал във Форност[1], пресекли мътната река Барандуин, последвани от безчет хобити. Те минали по Сводокаменния мост, съграден в славните времена на Северното кралство, и взели за своя родина цялата земя отвъд реката, чак до Далечните ридове. От тях се изисквало само да поддържат в изправност Големия мост и всички останали мостове и пътища, да помагат на кралските вестоносци и да признават владетеля.

Така започва Летоброенето на Графството, защото годината на преминаването през Брендивин (както хобитите преиначили името на реката) станала Година първа на Графството и всички по-късни дати се отчитали от нея[2]. Западните хобити тутакси обикнали своята нова страна, останали там и скоро отново изчезнали от историята на хората и елфите. Докато все още имало крал, те официално се числели за негови поданици, но на дело се подчинявали на собствените си вождове и изобщо не се месели в събитията на външния свят. По време на сетното сражение край Форност против Ангмарския крал-чародей те пратили няколко стрелци на помощ на своя крал, макар никоя от легендите на хората да не го споменава. Ала тази война донесла гибелта на Северното кралство; тогава хобитите обявили страната за своя и избрали измежду вождовете си Тан, който да поеме властта на загиналия крал. Цяло хилядолетие войните почти не ги засягали и подир Черната чума (37 г. от Л. Г.) те добрували и се множали чак до злощастната Дълга зима и последвалия Велик глад. Хиляди измрели тогава, но по времето, когато започва нашата история, Сиромашките години (1158–1160) били далечно минало и хобитите отново се радвали на изобилие. Страната била богата и плодородна — вярно, на идване я заварили отдавна запустяла, но още личало, че е била обработвана добре в древни времена, когато кралят владеел там много ферми, житници, лозя и гори.

Земите им се простирали на четиридесет левги от Далечните ридове до Моста на Брендивин и на петдесет левги от северните пущинаци до блатата на юг. Хобитите ги нарекли Графство, като територия под властта на техния Тан и като добропорядъчна област. Заживели наистина добропорядъчно в това приятно затънтено кътче и все по-рядко се интересували от мрачните събития на далечния свят, докато повярвали, че в Средната земя мирът и изобилието са законно право на всички здравомислещи. Те забравяли или пренебрегвали малкото, което знаели за Пазителите и за делата на ония, които охранявали дългия покой на Графството. Намирали се под закрила, ала вече не си спомняли за това.

Хобитите не са войнствени и никога не са се сражавали помежду си. Разбира се, в древността често им се налагало да воюват, за да оцелеят в един суров свят, ала по времето на Билбо това било отдавна отминала история. Последното сражение преди началото на нашия разказ и единственото в границите на Графството било още в незапомнени времена — Битката на Зелените поля, 1147 г. от Л. Г., когато Бандорбас Тук отблъснал нашествието на орките. Дори климатът се смекчил и само в бабините приказки все още се мяркали вълците, които идели от север да плячкосват в някогашните мразовити зими. Макар че в Графството все още имало известни запаси от оръжие, те най-често висели като трофеи над камините или се трупали накуп в музея в Голям Дълбалник, наричан Дом на матомите. С думата матом хобитите означавали всеки безполезен предмет, който не желаели да изхвърлят. Жилищата им честичко се задръствали с матоми, каквито били и многото подаръци, минаващи от ръка на ръка.

Въпреки мира и охолството този народ си останал удивително як. Стигнело ли се до бой, врагът осъзнавал, че трудно ще ги изплаши или затрие. И може би неизчерпаемата им любов към хубавите неща се дължала тъкмо на това, че в тежък час можели да се лишат от тях и със своята издръжливост пред ударите на скръб, враг или буря да смаят ония, които не ги познавали добре и съдели за тях само по коремчетата и закръглените им лица. Макар че трудно се разгневявали и не посягали за развлечение на нищо живо, те ставали храбри в безизходица и още умеели да въртят оръжие. Добре стреляли с лък, защото имали зорко око и точна ръка. А можели да се справят и без лък. Влезело ли животно в нивите им, запомняло завинаги, че ще е добре бързо да се скрие, щом някой хобит посегне за камък.

Отначало всички хобити живеели в подземни дупки, поне така смятат те. И до днес им е най-уютно в подобни жилища, но постепенно им се наложило да привикнат към по-други домове. По времето на Билбо само най-богатите и най-бедните хобити от Графството се придържали към стария обичай. Сиромасите продължавали да живеят в най-примитивни бърлоги — просто дупки с по едно прозорче, а понякога и без него; заможните пък изграждали по-луксозни подобия на някогашните скромни леговища. Но не навсякъде се намирали подходящи места за тия просторни и разклонени тунели (наричани смялове). Хобитите се множали и в ниските и равнинни области започнали да строят домове над земята. Дори в хълмистите райони и в най-старите села като Хобитово, Скътана паланка или в главната община на Графството, Голям Дълбалник на Белите ридове, вече имало много дървени, тухлени и каменни къщи. Особено ги харесвали мелничарите, ковачите, въжарите, коларите и други занаятчии, защото дори когато имали дупки на разположение, хобитите били свикнали да строят сайванти и работилници.

Казват, че обичаят да се строят големи къщи и хамбари тръгнал от жителите на Мочурището край бреговете на Брендивин. Хобитите от този край, Източната околия, били сравнително едри и тежконоги, а в дъждовно време обували ботуши като джуджетата. Но не било тайна, че в жилите им тече запасливска кръв, както личало и от мъха по брадите на мнозина от тях. Подобна растителност не се срещала нито у Твърдоногите, нито у Дъждокрийците. Всъщност повечето жители на Мочурището (и на зеления по-късно Фуков край, източно от Реката) пристигнали в Графството от далечния юг; те запазили множество чудновати имена и странни думи, каквито не се срещали другаде из Графството.

Както много други занаяти, вероятно и умението да градят произхождало от Дунеданците. Но не е изключено хобитите да са го възприели направо от елфите, учители на хората в ранните години на тяхната история. Защото по онова време Върховните елфи не били напуснали Средната земя и все още живеели край Сивите заливи, далеч на запад, а се срещали и в по-близки до Графството области. От незапомнени времена три елфически кули се издигали на Стражевите хълмове, отвъд западната граница. В лунни нощи сиянието им се виждало отдалеч. Най-високата и най-далечната се реела самотно над зелена могила. Хобитите от Западната околия разказвали, че от нейния връх се вижда Морето, но не помнели някой хобит да се е изкачил дотам. Малцина били виждали морето, малцина плавали по него и почти никой не се завръщал да разкаже за това. Повечето хобити изпитвали боязън дори от реките и лодките; само единици знаели да плуват. Година подир година те все по-рядко общували с елфите, докато започнали да се плашат и от тях и да гледат с недоверие на техните приятели. А морето се превръщало в страшна дума, в гибелен символ, и те отвърнали лица от Западните хълмове.

Независимо дали е усвоено от елфите или от хората, изкуството им да градят било своеобразно. Хобитите не издигали кули. Обикновено къщите им били дълги, ниски и удобни. Най-старите сгради просто имитирали смялове, с покриви от суха трева, слама или чимове и с леко изпъкнали стени. Този етап обаче бил отдавна отминал, строителството на хобитите се усъвършенствало чрез самостоятелно открити или заимствани от джуджетата похвати. Като главна архитектурна особеност им останало само предпочитанието към кръглите прозорци и дори кръгли врати.

Хобитите от Графството имали големи домове, изпълнени с многобройна челяд. (Ергените Билбо и Фродо Торбинс били изключително явление, но те изобщо си били особняци и дори дружели с елфите.) Понякога, какъвто е случаят с Туковци от Големите Смялове или Брендифуковци от Бренди-палат, няколко роднински поколения съжителствали (относително) мирно в безбройните тунели на своя родов замък. Всички хобити без изключение се делели на кланове и много грижливо пресмятали роднинските си връзки. За целта чертаели дълги и обстойни родословни дървета с безброй разклонения. Когато човек има работа с хобити, важно е да помни кой кому е роднина и в каква степен. Невъзможно би било да изложим в тази книга родословно дърво, включващо поне основните членове на най-значителните родове по времето, от което започва нашият разказ. Генеалогичните дървета, приложени към Червената книга на Западния предел, заемат цяло отделно томче и всички освен хобитите биха ги сметнали за извънредно скучни. Ала хобитите обожавали подобни неща, стига да са точни. Такива книги обичали — пълни с вече известни неща, изложени просто и ясно, без противоречия.

Бележки

[1] Според летописите на Гондор това е бил Аргелеб II, двадесетият крал от Северната династия, прекъсваща триста години по-късно при владичеството на Арведуи. — Б.а.

[2] Така че, прибавяйки към датите на Летоброенето на Графството 1600, можем да ги приведем към годините на Третата епоха по летописите на елфите и Дунедаиците. — Б.а.