Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (51)

Глава пета
Имението на Планше

Конниците вдигнаха глави и се убедиха, че Планше казва истината. След десетина минути те се озоваха на улица Лионска, срещу странноприемница «Красивия фазан». Висок плет от хмел, бодливи храсти и бръшлян образуваше непреодолима черна преграда, зад която се виждаше бяла къща с керемиден покрив. Два от прозорците на този дом гледаха към улицата. Те не светеха. Между тях се виждаше малка врата, под козирка с колони.

Планше скочи от коня, сякаш се канеше да почука, после размисли, взе коня си за юздата и измина още тридесетина крачки. Спътниците му го следваха. Като се приближи до вратата, Планше вдигна дървеното резе, което беше единствената преграда, и бутна едно от крилата. После той стъпи в малък двор и поведе коня след себе си. Острият мирис на тор показваше, че наблизо има обор.

— Добре мирише — звучно каза Портос, — който на свой ред скочи от коня. — Готов съм да помисля, че съм попаднал в моя пиерфонски краварник.

— Имам само една крава — скромно каза Планше.

— А пък аз имам около тридесет, но не съм ги броил напоследък.

Планше затвори вратата след двамата конници. Скачайки от седлото с обичайната си ловкост, Д'Артанян жадно вдишваше селския въздух и като парижанин късаше клончета от храстите. Портос започна да бере шушулки от увития по коловете грах и усърдно да унищожава зърната заедно с люспите.

Планше разбуди някакъв стар инвалид, който спеше върху купчина мъх. Като позна Планше, старецът започна да го нарича «нашия господар», доставяйки голямо задоволство на бакалина.

— Заведи конете в конюшнята, старче, и хубаво ги нахрани — каза Планше.

— Да, това са чудо коне — каза старецът, — трябва да се наядат до насита.

— Не се престаравай, приятелю — подхвърли му Д'Артанян, — ще им стигне стиска слама и малко овес.

— За моя жребец е нужна студена вода — добави Портос, — струва ми се, че му е горещо.

— Не се безпокойте, господа — заяви Планше, — татко Селестен е бивш кавалерист. Той разбира от коне. Заповядайте в стаите си, господа.

Поведе своите приятели по сенчеста алея, която пресичаше градината, след това те прекосиха едно езерце и стигнаха до къщата, чиято фасада гледаше към улицата. Приближавайки се до нея, през отворените прозорци на долния етаж човек можеше да види вътрешността на стаята, да я наречем приемната на Планше. Тя меко се осветяваше от лампа, поставена върху масата, и погледната отдалеч, изглеждаше като олицетворение на приветливостта, спокойствието, уюта и щастието. Независимо от това върху какво падаше светлината на лампата — върху старинния фаянс, върху мебелите, светещи от чистота, или закаченото върху килим оръжие — навсякъде играеха бляскави точки.

През прозореца надничаха жасминови клони, а масата беше покрита с ослепително бяла покривка. Върху нея имаше прибори за двама души. Жълтеникавото вино се отразяваше като кехлибар от кристалната гарафа, а голямата синя порцеланова кана със сребърен капак беше пълна с пенлив сидер. До масата, в кресло с широка облегалка, сякаш дремеше млада жена. Нейното цветущо лице сияеше от здраве и свежест. На коленете й лежеше кълбо прежда. Всичко в нея сякаш говореше: «Ето ме, аз съм щастието.»

От изненада приятелите се спряха пред прозореца. Виждайки израза на лицата им, Планше се почувства много доволен.

— Ах, измамнико Планше — засмя се Д'Артанян, — сега разбирам причината за твоите отсъствия!

— Охо, каква бяла покривка — изгърмя гласът на Портос.

При звука на този глас котката, която лежеше до домакинята, избяга. Жената моментално се събуди, след което Планше любезно покани гостите в стаята със сервираната маса.

— Позволете ми, скъпа — каза той, — да ви представя кавалера Д'Артанян, моя покровител.

Д'Артанян взе ръката на дамата с галантност на придворен кавалер, представян на принцеса.

— Господин барон Дьо Валон дьо Брасие дьо Пиерфон! — продължи Планше.

Портос на свой ред се поклони така, че от поклона му би останала доволна самата Ана Австрийска.

Дойде ред и на Планше. Той, без да се стеснява, целуна тъй свежата дама, като предварително поиска с очи разрешение за това от Д'Артанян и Портос. Естествено, беше му разрешено.

Д'Артанян се усмихна на Планше:

— Ето един човек, който знае да живее.

— Господине — със смях отвърна Планше, — животът е капитал и човек трябва да го влага възможно най-изгодно!

— А ти получаваш от него огромни проценти! — засмя се Портос така, че стените затрепериха.

Планше отново се приближи до домакинята:

— Скъпа, това са хората, които дълго ръководиха моя живот. Аз неведнъж съм ви говорил за тях.

— Вие споменавахте още две имена — каза жената с едва забележим фламандски акцент.

— Госпожата холандка ли е? — попита Д'Артанян.

— Аз съм от Антверпен.

— Тя се казва госпожа Хехтер — добави Планше.

— Не наричайте така госпожата — каза Д'Артанян. — Това име я състарява.

— Аз я наричам Трюшен.

— Очарователно! — въздъхна Портос.

— Трюшен — продължи Планше — пристигна при мен от Фландрия със своите добродетели и две хиляди флорина. Тя бягаше от непоносимия си мъж, който често я е биел. Тъй като аз съм от Пикардия, винаги съм харесвал жените от Артоа. Артоа е на една крачка от Фландрия. Тя дойде да се оплаче на своя кръстник, бакалин на улица Ломбард, където аз сега търгувам. Вложи в моята търговия две хиляди флорина, аз ги умножих и ето сега тя получава десет хиляди.

— Браво, Планше!

— Тя е свободна, богата, има си крава и командва слугинята и татко Селестен. Всичките ми ризи са изтъкани от нея, а зиме ми плете чорапи, сега, като влязохте, също ми плетеше… Срещаме се всеки две седмици и тя се чувства щастлива.

— Аз действително съм щастлива… — кимна Трюшен. Портос започна да суче мустаци.

«Този дявол — помисли си Д'Артанян — какво ли има наум?» Междувременно Трюшен съобрази веднага каква е работата, отиде в кухнята, за да накара слугинята да побърза, след това донесе още два комплекта прибори и отрупа масата с изискани ястия, които превърнаха вечерята в пир. Краве масло, сланина, аншоа, риба тон, следвани от цялото разнообразие на стоките от бакалницата на Планше. Пилета, зеленчуци, прясна риба, дивеч, с една дума — всичко, което можеше да даде селото. В добавка на това Планше се върна от избата с десет бутилки, покрити с гъст слой прах. Техният вид зарадва сърцето на Портос.

— Аз съм гладен — заяви той.

После седна до госпожа Трюшен, хвърляйки й смъртоносни погледи. Д'Артанян седна от другата й страна. Щастливият Планше скромно седна срещу тях.

— Не се сърдете — каза той, — ако по време на вечерята Трюшен често става от масата. Тя желае да се увери, че леглата ви са приготвени както трябва.

Действително, домакинята много пъти се качва горе и от втория етаж се чуваше скърцане и местене на легла.

В това време тримата мъже ядяха и пиеха. Особено усърден беше Портос. Удоволствие беше да ги гледа човек. Въпреки изпитото вино Д'Артанян беше запазил цялата си въздържаност. Портос пък я беше загубил в значителна степен. Д'Артанян посъветва Планше да извърши отново пътешествие до избата. Тъй като бакалинът беше загубил способността да марширува като пехотинец, капитанът на мускетарите предложи да го придружи. Така те тръгнаха, пеейки с такива гласове, че сам дяволът би се изплашил. Портос и Трюшен останаха на масата.

Докато двамата любители на виното се движеха из тъмната изба, избирайки най-добрите бутилки, до тях достигна звънка целувка. «Портос си е въобразил, че се намира в Ла-Рошел», помисли си Д'Артанян.

Върнаха се натоварени с бутилки. Планше беше толкова увлечен от песента, че не виждаше и не чуваше нищо. Д'Артанян обаче беше запазил острото си око и ясно забеляза, че лявата буза на Трюшен е доста по-червена от дясната. Портос храбро се усмихваше и с две ръце сучеше мустаци. Трюшен също се усмихваше на великолепния господин.

Пенливото анжуйско вино превърна отначало тримата сътрапезници в трима дяволи, а после в три дръвника. На Д'Артанян едва му стигнаха силите да вземе свещта и да освети собствената стълба на Планше. В това време Планше теглеше Портос, когото развеселената Трюшен буташе отзад.

На Д'Артанян принадлежеше честта да открие стаята и леглата. Портос се строполи на постелята и приятелят му с труд го разсъблече. След като легна, Д'Артанян си каза: «Дявол да го вземе, а се бях заклел никога повече да не пия жълто вино, което мирише на оръжейно масло. Ха! Какво биха казали моите мускетари, ако видеха своя капитан в това състояние?» Дърпайки завесата, той добави: «За мое щастие, нищо няма да видят.»

Трюшен занесе почти на ръце Планше, сложи го на кревата, дръпна завесата и затвори вратата на спалнята.

— Весело нещо е селото — промърмори Портос, протягайки краката си така, че таблата на леглото се откачи с трясък, но никой не обърна внимание на това, толкова беше весело в имението на Планше.

В два часа през нощта всички в къщата вече спяха.