Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава тридесет и четвърта
Държавна тайна

Няколко минути след като доктор Гризар излезе, пристигна повиканият свещеник.

Едва беше престъпил прага, когато францисканецът впери в него проучващия си поглед. После поклати глава и прошепна:

— Този човек е беден духом и аз се надявам, че Господ ще ми прости, ако умра, без да прибягвам до помощта на това олицетворение на простотата.

Духовникът от своя страна гледаше към умиращия с учудване, примесено с уплаха. Той никога не беше виждал готови да се склопят очи да горят с такъв огън. Никога не беше виждал готов да угасне поглед да бъде толкова страшен.

Францисканецът направи бързо и заповедническо движение с ръка:

— Седнете, отче, и ме изслушайте.

Йезуитът духовник беше добър пастир, простичък и наивен; новак в ордена, на когото от всички тайни на обществото на Исус беше известна само церемонията на посвещението, и се подчини на този странен изповядващ се.

— В тази странноприемница живеят няколко човека — продължи францисканецът.

— А аз мислех — учуди се йезуитът, — че тук съм повикан за изповед. Нима това е изповед?

— Защо е този въпрос?

— За да знам дали съм длъжен да пазя в тайна вашите думи.

— Моите думи са част от изповедта. Аз ви ги доверявам като на духовник.

— Добре — каза свещеникът, сядайки в креслото, което току-Що с голям труд беше напуснал францисканецът, премествайки се на кревата.

Францисканецът продължаваше:

— Казах ви, че в тази странноприемница има няколко души.

— Чух това.

— Всичко трябва да бъдат осем. Йезуитът кимна, че е разбрал.

— Първият, с когото искам да поговоря — разпореждаше се умиращият, — е немец от Виена, по фамилия барон фон Востпур. Направете ми услуга да отидете при него и да му кажете, че този, когото чака, е пристигнал.

Духовникът с учудване погледна каещия се. Изповедта му се стори странна.

— Подчинете се! — произнесе францисканецът с недопускащ възражение тон.

Добрият йезуит покорно стана и излезе от стаята. Веднага щом той излезе, францисканецът отново взе книжата, които беше оставил поради пристъпа на треската.

— Барон фон Востпур — забеляза той — е честолюбив, глупав и ограничен.

Прибра книжата и ги скри под възглавницата.

От коридора се чуха бързи крачки. Духовникът се върна, съпроводен от барона, който толкова високо виреше глава, сякаш искаше да пробие тавана с перото на своята шапка. При вида на францисканеца с мрачен поглед, заобиколен от тази бедна обстановка в стаята, немецът попита:

— Кой ме вика?

— Аз! — отвърна францисканецът. После се обърна към духовника и добави:

— Добри ми отче, оставете ни за няколко минути. Щом баронът излезе, вие ще се върнете.

Йезуитът излезе и беше сигурно, че ще се възползва от случая, за да разпита собственика относно тази странна изповед и този странен монах, който се държи с него, сякаш е камердинер.

Баронът се приближи до кревата и се канеше да заговори, когато монахът му направи знак да пази мълчание.

— Всяка минута е скъпоценна — бързо започна болният. — Вие сте пристигнали, за да участвате в състезанието, нали?

— Да, отче.

— И се надявате, че ще ви изберат за генерал?

— Надявам се.

— А знаете ли какви условия са необходими, за да се достигне тази висша степен, правеща човека господар на кралете, равен на папата?

— Кой сте вие — попита баронът, — за да ме подлагате на такъв разпит?

— Аз съм този, когото чакате.

— Главният избирател?

— Аз съм вече избран.

— Вие…

Францисканецът не му даде да се изкаже. Той протегна своята отслабнала ръка, върху нея блестеше пръстенът, знак за генералската степен.

Баронът се отдръпна от учудване, после се поклони с дълбока почтителност и каза:

— Как, вие сте тук, монсеньор? В тази бедна стая, върху тази изоставена постеля, и тук избирате бъдещия генерал, което ще рече — вашия приемник?

— Не се безпокойте за това, господине. Изпълнете по-бързо главното условие: да съобщите на ордена тази важна държавна тайна, благодарение на която един от първите дворове на Европа завинаги би попаднал с вашето посредничество във феодална зависимост от ордена. Кажете, притежавате ли тази тайна, както твърдите във вашата молба, подадена във Върховния съвет?

— Господине.

— Впрочем да започнем поред… Вие действително ли сте барон фон Востпур?

— Да, монсеньор.

— Това ли е вашето писмо?

Йезуитският генерал извади от връзката книжа писмото и го подаде на барона.

Баронът го погледна и направи утвърдителен знак:

— Да, монсеньор, това е моето писмо.

— Можете ли да ми покажете отговор от секретаря на Върховния съвет?

— Ето го, монсеньор.

Баронът протегна на францисканеца писмо със следващия кратък текст:

«До негово превъзходителство барон фон Востпур».

В него имаше само едно изречение:

«Между петнадесети и двадесет и втори май, във Фонтенбло, в странноприемницата «Красивия паун».

А. М. Д. Г.[1]»

— Добре — кимна францисканецът, — всичко е наред, говорете.

— Моят отред се състои от петдесет хиляди души. Всички офицери са подкупени. Разположил съм лагера си на река Дунав. За четири дни мога да сваля от престола императора, който, както знаете, се противи на разпространението на нашия орден, и да го заместя с принц от неговия род, който ми е посочен от ордена.

Францисканецът го слушаше, без да дава признаци на живот.

— Това ли е всичко?

— В моите планове влиза и европейска революция — добави баронът.

— Добре, господин Востпур. Ще получите отговор. Върнете се и след четвърт час заминавайте от Фонтенбло.

Баронът излезе, вървейки заднишком с такъв преклоняващ се вид, сякаш се кланяше на самия император, когото се канеше да предаде.

— Това не е тайна — прошепна францисканецът, — това е заговор… Впрочем — прибави той след минутка размишление — бъдещето на Европа вече не зависи от австрийския двор.

Той задраска от списъка името на барон Востпур с червения молив, който беше в ръката му.

— Сега е ред на кардинала — продължи той, — от страна на Испания имаме нещо значително по-сериозно.

Вдигайки очи, той видя духовника, който като ученик покорно чакаше нарежданията му.

— А, а! — каза той, забелязвайки тази покорност. — Говорихте ли със собственика?

— Да, монсеньор, и с лекаря.

— С Гризар?

— Да.

— Значи той се е върнал?

— Той чака с обещаното лекарство.

— Добре, ако потрябва, ще го повикам. Сега вие разбирате цялата важност на моята изповед, нали?

— Да, монсеньор.

— В такъв случай поканете испанския кардинал Хередия по-скоро. Тъй като вече знаете за какво става дума, останете тук, защото често ми става зле.

— Да извикам ли доктора?

— Не още, почакайте… Само испанския кардинал… Вървете!

След пет минути бледен и разтревожен влезе кардиналът.

— Казаха ми, монсеньор… — прошепна той.

— На работа! — с глух глас произнесе францисканецът.

Той показа написаното от кардинала писмо до Върховния съвет.

— Това вашият почерк ли е?

— Да, но…

— А вашата покана?

Кардиналът се колебаеше с отговора. Неговият пурпур беше възмутен от власеницата на бедния францисканец.

Умиращият протегна ръката си и показа пръстена. Пръстенът оказа своето въздействие, което беше толкова по-силно, колкото по-висок беше рангът на лицето, към което се обръщате францисканецът.

— Тайната, тайната, по-бързо! — изискваше болният. Казвайки това, той се подпираше на ръката на своя духовник.

— Пред него ли? — с безпокойство попита кардиналът.

— Говорете на испански.

— На вас ви е известно, монсеньор — продължи кардиналът на кастилски, — че съгласно условията на брака на инфантата с френския крал упоменатата инфанта и крал Людовик се отказаха от всякакви искания за владеене на испанската корона! Болният кимна.

— От това следва, че мирът и съюзът между двете кралства зависят от спазването на тази точка от договора.

Францисканецът отново кимна.

— Не само Франция и Испания — каза кардиналът, — но и цяла Европа ще бъде потресена, ако една от страните наруши договора.

Ново кимване откъм леглото.

— По такъв начин — заключи кардиналът — човек, способен да предвиди събитията и ясно да различава това, което като мъгляво видение се мярка в съзнанието на обикновените хора, тоест, мисълта за бъдещите блага и бедствия, такъв човек може да предпази света от велика катастрофа. Може да обърне в полза на ордена събитията, отгатнати от този човек, който ги и подготвя.

— По-бързо, по-бързо — прошепна францисканецът, бледнеейки все повече.

Кардиналът се наклони над самото ухо на умиращия.

— Монсеньор — каза той, — известно ми е, че френският крал е решил при пръв удобен случай, за какъвто може да послужи например смъртта на испанския крал или на брата на инфантата, с оръжие в ръка да поиска от името на Франция наследството. В мое разпореждане има подробно разработен политически план на Людовик XIV за тази цел.

— Къде е този план?

— Ето го — отвърна кардиналът.

— Чия ръка го е писала?

— Моята.

— Това ли е всичко, което искахте да съобщите?

— Струва ми се, монсеньор, че казах достатъчно — отвърна кардиналът.

— Наистина, вие оказахте на ордена голяма услуга. Но по какъв начин сте научили тези подробности, с помощта на които сте съставили този план?

— Плащам на слугите на френския крал и те ми предават парчета от документи, оцелели в камината.

— Вие сте много изобретателен — прошепна францисканецът, опитвайки се да се усмихне. — Господин кардинал, след четвърт час ще напуснете тази странноприемница. Отговорът ще ви бъде изпратен. Вървете!

Кардиналът си тръгна.

— Извикайте Гризар и потърсете венецианеца Марини! — каза болният.

Духовникът се почини, а францисканецът през това време извади своя списък и вместо да зачеркне името на кардинала, както направи това с барона, постави до него кръстче. След това, загубил сили, падна на кревата и прошепна името на доктор Гризар. Идвайки на себе си, изпи половината от лекарството, което му даде докторът. Венецианецът и докторът стояха до вратата.

Синьор Марини изпълни същите формалности, както и двамата му конкуренти. Като тях и той прояви нерешителност, виждайки две външни лица, но успокоен от генерала, му разкри, че папата е разтревожен от могъществото на ордена и е замислил да проведе пълното изгонване на йезуитите, стараейки се за тази цел да си осигури помощта на европейските дворове. Той изброи съюзниците на папата и разказа за предвижданите мерки за изпълнението на този план. Назова също архипелага, където след ареста трябваше да се заточат двама кардинали, всички йезуити от единадесета година, следователно всички висши чинове на ордена заедно с тридесет и двама най-видни римски йезуити.

Францисканецът благодари на сеньор Марини. Разкриването на папския план правеше немалка услуга на ордена. Като всички венецианецът получи заповед да замине след четвърт час и излезе от стаята сияещ, сякаш пръстенът вече беше надянат на ръката му.

Само че когато той си тръгна, францисканецът прошепна:

— Всички тези хора са шпиони и бандити. Нито един не става за генерал. Всички откриват заговори, а никой не е научил тайни. Обществото на Исус се управлява не чрез разрушения и войни, с насилие, а по пътя на тайнственото влияние, което дава на човека моралното превъзходство. Не, моят наследник не е намерен и за завършек на всички нещастия Господ ме порази и аз умирам. Нима обществото ще се разруши заедно с моята смърт поради липса на колона, която да го поддържа? Нима дебнещата ме смърт ще сложи край на ордена? Ако имах още десет години живот, завинаги щях да затвърдя неговото съществуване, тъй като с царуването на новия крал се откриват блестящи перспективи.

Част от тези думи францисканецът произнесе мислено, част гласно и младия йезуит с ужас го слушаше, както се слуша бълнуване при треска. По-просветеният доктор Гризар жадно попиваше тези думи, сякаш пред него се беше отворил непознат свят, където може да погледне, без да има сили да го докосне.

Изведнъж францисканецът се надигна.

— Да завършим — каза той, — смъртта се приближава. Неотдавна мислех да умра спокойно и се надявах… сега съм в отчаяние, освен ако сред останалите… Гризар, Гризар, дайте ми да поживея още само час!

Гризар приближи към умиращия и му даде няколко капки, но не от лекарството, което беше останало недопито, а от течността, която беше донесъл със себе си в някакво шишенце.

— Извикайте шотландеца — поиска францисканецът, — извикайте бременския търговец. По-бързо, по-бързо! Исусе, умирам… Задушавам се!

Духовникът се затича за помощ, сякаш можеше да съществува човешка сила, която да предотврати смъртта, надвиснала над болния, но на прага на стаята той срещна Арамис. Последният сложи на устните си пръст и с поглед ги застави да отстъпят навътре в стаята.

Докторът и духовникът се спогледаха и по всичко личеше, че се канят да отстранят Арамис. С две кръстни знамения, всяко по свой начин, той ги закова на място.

— Началник! — прошепнаха те.

Арамис бавно влезе в стаята където умиращият се бореше с първите признаци на агонията.

Дали еликсирът му беше подействал, или появата на Арамис му беше придала сили, но францисканецът се напрегна и се повдигна на леглото с горящи очи, полуотворена уста и влажни от пот коси.

В стаята се чувстваше тежък въздух. Прозорците бяха затворени, камината гореше, а две жълти восъчни свещи се стопяваха в медните свещници и още повече нагряваха въздуха.

Арамис отвори прозореца и устреми към умиращия поглед, пълен с внимание и уважение.

— Монсеньор, моля за прошка, че влязох, без да ме повикате, но вашето състояние ме тревожи и аз се боя, че вие ще си отидете от този свят, без да се видите с мен, тъй като във вашия списък аз съм шести поред.

Умиращият трепна и погледна списъка.

— Значи вие сте този, когото някога наричаха Арамис, а после кавалера Дербле? Значи вие сте ванският епископ?

— Да, монсеньор.

— Познавам ви, виждал съм ви.

— На последния юбилей се срещнахме при светия отец.

— Спомних си. Вие също сте в числото на кандидатите.

— Монсеньор, чух, че на ордена е необходимо да държи в своите ръце важна държавна тайна, и знаейки, че от скромност вие сте решили да предадете своите задължения в полза на този, който притежава такава тайна, аз написах за своята готовност да кандидатствам, тъй като само на мен е известна много важна тайна.

— Говорете — каза францисканецът, — готов съм да ви изслушам и да отсъдя колко е важна вашата тайна.

— Монсеньор, тайната, която ще имам честта да ви доверя, не може да бъде казана на глас. Всяка мисъл, която излиза извън пределите на нашето съзнание и получава този или онзи израз, вече не принадлежи на нейния родител. Думата може да бъде доловена от внимателно и враждебно ухо, затова не трябва да я подхвърляме случайно, иначе тайната престава да бъде тайна.

— Как в такъв случай ще ми съобщите вашата тайна? Арамис помоли доктора и духовника да излязат и подаде на францисканеца двоен запечатан плик.

— Но написаните думи могат да бъдат по-опасни от думите, казани на глас, не мислите ли?

— Не, монсеньор — отвърна Арамис, — защото в този плик ще видите знаци, които са достъпни само за вас и за мен.

Францисканецът гледаше Арамис с нарастващо изумление.

— Това — продължи Арамис — е същият шифър, който сте използвали през 1655 година и който можеше да бъде разшифрован само от вашия покоен секретар Жоан Жужан, ако се върнеше от онзи свят.

— Значи познавате този шифър?

— Аз го дадох на Жужан.

Арамис почтително се поклони и тръгна към вратата. Жестът на монаха го спря.

— Исусе, това е човекът.

После прочете повторно документа и запита:

— Ще се приближите ли?

Арамис се приближи със същия спокоен и почтителен вид. Генералът на ордена го привлече към себе си.

— Как и от кого бихте могли да получите подобна тайна?

— От госпожа Дьо Шеврьоз, близка приятелка и доверено лице на кралицата.

— Какво стана с нея?

— Умря.

— Кой друг знае?

— Двама прости хорица, мъж и жена.

— Кои са те?

— Те са го възпитавали.

— Какво е станало с тях?

— Те също са мъртви… Тайната изпепелява като огън…

— Но вие сте жив?

— Никой не знае, че тайната е в мои ръце.

— Отдавна ли?

— Петнадесет години.

— И вие сте я запазили?

— Аз исках да живея.

— А сега я подарявате на ордена без честолюбие, без да искате възнаграждение?

— Дарявам я на ордена, изпитвайки честолюбиви помисли и не безкористно — отвърна Арамис. — Тъй като вече ме познавате, ако останете жив, ще направите от мен това, което трябва да бъда.

— Тъй като умирам — отвърна францисканецът, — то аз те правя свой наследник… Вземи!

Той свали пръстена и го сложи на пръста на Арамис. После се обърна към свидетелите на тази сцена:

— Ще потвърдите, когато стане необходимо, че аз с болно тяло, но здрав разум, свободно и доброволно предавам този пръстен — знак на могъщество — на монсеньор Дербле, вански епископ, и го назначавам за свой приемник. Аз, смиреният грешник, готов да се представи пред Бога, се прекланям пред него първи, за да дам пример на всички.

Действително францисканецът се поклони, а докторът и йезуитът паднаха на колене. Арамис, побледнял не по-малко от болния, обгърна с поглед участниците в тази сцена. Удовлетвореното честолюбие нахлуваше заедно с кръвта в сърцето му.

— Да побързаме — помоли францисканецът, — не ми дава покой и ме гнети това, което трябва да направя още. Няма да успея да свърша замисленото.

— Аз ще изпълня всичко — обеща Арамис. — Добре.

После умиращият се обърна към доктора и йезуита и добави:

— Оставете ни сами. Те се подчиниха.

— С този знак — каза той — вие можете да преместите земята, ако е нужно, с този знак ще разрушавате, с този знак ще градите. Ин хоч синио винсес — в името на това знаме ще победиш! Затворете вратата! — завърши францисканецът, обръщайки се към Арамис.

Епископът затвори вратата и се върна.

— Папата е направил заговор против ордена, той трябва да умре.

— Той ще умре — спокойно каза Арамис.

— Орденът дължи седемстотин хиляди ливри на един бременски търговец на име Бонщет, който е пристигнал тук, за да иска като гаранция моя подпис.

— Ще му бъде заплатено.

— Шестима малтийски рицари, ето имената им, благодарение на бъбривостта на един йезуит от единадесета година, са узнали тайната, доверявана само на членовете на ордена, посветени в трета степен. Трябва да се узнае как са постъпили тези хора с довереното им, и да не се допусне по-нататъшно разгласяване.

— Ще бъде направено.

— И накрая: в Антверпен живее една дама, далечна внучка на Раваляк. Тя има документи, компрометиращи ордена. През цялата петдесет и първа година семейството й е получавало петдесет хиляди ливри пенсия. Пенсията е тежко бреме… а орденът не е богат… Изкупете документите за определена сума, а в случай на отказ спрете пенсията. Без да подхвърляте ордена на опасност.

— Ще обмисля.

— Миналата седмица в лисабонското пристанище е трябвало да пристигне кораб от Лима. Официално той трябва да превозва шоколад, но в действителност товарът му е от златни слитъци. Всеки от тях е покрит със слой шоколад. Този кораб принадлежи на ордена. Всичко е на стойност седемнадесет милиона ливри. Вземете го. Ето документите.

— В кое пристанище ще влезе?

— В Байона. Ако не попречи времето, ще пристигне след три седмици.

— Това ли е всичко?

Францисканецът кимна с глава, защото не можеше да говори повече. Кръвта му беше нахлула в гърлото и започваше да капе от устата, ноздрите и ушите. Нещастникът успя да стисне ръката на Арамис и падна на пода.

Арамис сложи ръка на сърцето му. То не биеше. Като се наведе, Арамис видя, че парче книга е оцеляло от огъня, той го взе и го изгори. После повика доктора и духовника.

— Вашият каещ се се представи пред Бога — обърна се към духовника. — Сега се нуждае само от молитви и погребение. Идете и пригответе всичко необходимо за скромното погребение на един беден монах… Вървете!

Йезуитът излезе. Обръщайки се към лекаря, който имаше бледо и разтревожено лице, Арамис каза тихо:

— Господин Гризар, излейте от тази чаша всичко, което е останало в нея. В него има още твърде много от това, което Върховният съвет ви заповяда да добавите в лекарството.

Зашеметеният, изплашен, смазан, Гризар едва не се строполи. Арамис милостиво сви рамене, взе чашата и изля съдържанието в камината. После си тръгна, отнасяйки със себе си книжата на покойника.

Бележки

[1] Ад Майорем Деи Глориам (лат.) — на висшата слава господня. — Б.пр.