Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава десета
Земята божия

В същото това време Бъкингам и Дьо Вард пътуваха по пътя от Париж за Кале като добри приятели.

Бъкингам толкова бързаше, че отмени голяма част от визитите си.

Той направи обща визита на принца, принцесата, вдовстващата кралица и младата кралица.

Херцогът се разцелува с Дьо Гиш и с Раул, като увери първия в пълното си уважение към него, а втория — в своята преданост и вечно приятелство, които са неподвластни на времето и разстоянията.

Фургоните с багажа тръгнаха напред. Бъкингам потегли същата вечер придружен от цялата си свита.

Дьо Вард беше обиден, че англичанинът сякаш го влачеше след себе си на буксир. Той прехвърляше в изобретателния си ум всевъзможни средства, за да избегне тези вериги, но не намираше нищо подходящо. По неволя трябваше да плаща за злия си език и лошия характер.

Накрая, след като прецени всички обстоятелства, той постави вещите си в куфар, нае два коня и в съпровод само на един лакей тръгна към станцията, където трябваше да седне в каретата на Бъкингам.

Херцогът прие неприятеля си колкото може по-добре. Той се премести, за да му даде възможност да се настани по-удобно, предложи му бонбони и покри колената му със скъпа кожа. После започнаха разговор за двора, без да споменават нито принцесата, нито принца, без да говорят за семейството му, за краля, като премълчаваха снаха му, за кралицата майка, премълчавайки дъщеря й, за английския крал, без да говорят за сестра му.

Ето защо пътуването, съпроводено с продължителни спирания, беше очарователно.

Бъкингам, който беше французин по образование и ум, остана във възторг от такъв интересен спътник.

По пътя закусваха, опитваха коне по прекрасните поляни, ходиха на лов за зайци, тъй като Бъкингам водеше със себе си своите хрътки. Времето течеше неусетно.

Напускайки Франция, херцогът тъгуваше най-много за новата французойка, която беше довел до Париж. Мислите му бяха пълни със спомени и съжаления.

Когато той ставаше замислен, Дьо Вард млъкваше и се стараеше да не му пречи.

Тази чувствителност сигурно би накарала Бъкингам да промени отношението си към Дьо Вард, ако последният не запазваше своята ехидна усмивка и зъл поглед.

Инстинктивната омраза е неунищожима. Нищо не може да я загаси. Понякога я покрива слой пепел, но под него тя тлее още по-силно.

Изчерпвайки целия си запас от попътни приключения, те стигнаха най-после до Кале.

Беше към края на шестия ден от тяхното пътуване.

Хората на херцога бяха изпратени напред, за да наемат лодка за прехвърлянето им до малката яхта, която маневрираше, разпънала белите си крила на разстояние два-три пушечни изстрела от брега.

Екипажът на части бе превозен до яхтата. На Бъкингам бе доложено, че всичко е готово и той може да се прехвърли, когато поиска, заедно със своя спътник, френския благородник.

На никого и през ум не минаваше, че те двамата са смъртни врагове. Бъкингам се разпореди да предадат на капитана на яхтата да я държи в готовност. Морето беше тихо, всичко предвещаваше великолепен залез и херцогът реши да отпътува през нощта, а вечерта искаше да се разходи по песъчливия бряг.

Той обърна внимание на прекрасната гледка: небето на хоризонта аленееше със своя пурпур, а пухкавите облаци се издигаха като амфитеатър от слънчевия диск до неговия зенит като наслагани един върху друг планински хребети.

Топлият въздух, соленият мирис на море, ласкавото подухване на ветреца, а в далечината тъмните очертания на яхтата с преплитащите се като дантела корабни въжета на фона на аленеещото небе, тук и там по хоризонта платната, които приличаха на крила на чайки, реейки се над морето, — на тази картина действително можеше да се любуваш. Тълпа зяпачи съпровождаше лакеите в позлатени ливреи, вземайки управителя и секретаря за домакина и неговия приятел.

Що се отнася до Бъкингам, той беше облечен обикновено, със сива копринена жилетка и лилав кадифен камизол, с шапка, нахлупена над очите, без ордени и отличителни знаци, така че не бяха забелязани нито той, нито Дьо Вард, който беше облечен в черно като чиновник.

Хората на херцога бяха получили заповед да държат лодката готова, но да не се приближават до брега, преди да ги извика херцогът или неговият приятел.

— Запазете спокойствие, каквото и да видите — каза херцогът, умишлено натъртвайки на последните думи.

Минавайки няколко крачки по брега, Бъкингам се обърна към Дьо Вард:

— Струва ми се, господине, че е време… Приливът започва и след десет минути водата така ще намокри пясъка, по който ходим, че няма да чувстваме под краката си земята.

— Милорд, аз съм на вашите услуги, но…

— Искате да кажете, че още сме на кралска земя, нали?

— Разбира се.

— В такъв случай да отидем по-далеч. Виждате ли това парче земя, което от всички страни е обкръжено с вода? Водата се качва и скоро ще залее островчето. То сигурно не принадлежи на никого, освен на Господ Бог, защото не е нанесено на картите. Виждате ли го?

— Виждам, но няма да можем да стигнем до него сега, без да си намокрим краката.

— Ще ни бъде много удобно на тази малка сцена. Как ви се струва?

— Ще се чувствам навсякъде добре, където моята шпага ще има честта да се кръстоса с вашата, милорд.

— Да отидем там тогава! Аз съм отчаян, че заради мен ще намокрите краката си, господин Дьо Вард, но пък ще можете да кажете на краля: «Господарю, не се бих върху земята на ваше величество». Може би това е прекалено, но такива сте по природа вие, господа французите. Не се обиждайте, това придава особена прелест на вашия ум, прелест, свойствена само на вашата нация. Знаете ли, трябва да побързаме, господин Дьо Вард. Водата се вдига и нощта скоро ще настъпи.

— Аз не бързам, за да не ви изпреваря. Кажете, милорд, краката ви още ли не са се намокрили?

— Засега не. Погледнете нататък. Виждате ли, моите хора ни гледат и се боят да не потънем. Вижте как забавно танцува лодката върху гребена на вълните, но от това зрелище получавам; морска болест. Разрешете ми да се обърна към тях с гръб.

— Но, милорд, тогава слънцето ще бие право в очите ви.

— Вечер лъчите му са слаби, а освен това то скоро ще залезе, така че не се безпокойте.

— Както ви е угодно, милорд.

— Разбирам ви, господин Дьо Вард, и съм ви много признателен. Желаете ли да свалите камизола си? Ще ви бъде по-удобно.

— Съгласен съм.

Бъкингам съблече камизола си и го хвърли на пясъка. Дьо Вард последва примера му.

Очертанията на двете фигури, които от брега приличаха на бели призраци, ясно се откроиха на фона на червено-виолетовата мъгла, която се спускаше от небето към земята.

— Честна дума, херцог, сега вече не можем да отстъпваме! — каза Дьо Вард. — Чувствате ли, че краката ни затъват до глезените?

— Да.

— На вашите услуги съм, херцог.

Дьо Вард и херцогът извадиха шпагите си.

— Господине — започна херцогът, — една последна дума… Бия се с вас, защото не ми харесвате, защото измъчихте сърцето ми с подигравки над моята страст, която действително изпитвам в тази минута и съм готов да дам живота си за нея. Вие сте зъл човек, господин Дьо Вард, и аз ще направя всичко възможно, за да ви убия, защото чувствам, че ако не загинете сега от моята шпага, то в бъдеще ще причините много зло на моите приятели. Ето какво исках да ви кажа, господин Дьо Вард.

Бъкингам се поклони.

— А аз, милорд, от своя страна ви отговарям така: до този момент просто не ми допадахте, но сега, когато ме демаскирахте, ви мразя и ще направя всичко възможно, за да ви убия.

Дьо Вард също се поклони.

В тази минута шпагите се кръстосаха и в тъмнината светнаха мълнии. Двамата противници владееха изкусно оръжието, така че първите атаки бяха безрезултатни. Нощта се спускаше бързо над земята, затова се налагаше да се нанасят удари слепешком.

Изведнъж Дьо Вард почувства, че шпагата му удари в нещо твърдо. Той бе попаднал в рамото на Бъкингам. Шпагата на херцога се отпусна заедно с ръката му.

— Ох! — изстена той.

— Засегнах ви, нали, милорд? — попита дьо Вард, отстъпвайки две крачки назад.

— Да, господине. Но леко.

— Но вие свалихте шпагата си.

— Това стана неволно, от допира със студената стомана. Вече съм добре. Да започнем отново, ако ви е удобно, уважаеми господине.

Той направи отчаяна атака напред и рани маркиза в гърдите.

— Аз също ви засегнах.

— Не — каза Дьо Вард, без да се помръдне.

— Но виждам, че ризата ви е в кръв.

— Добре тогава — викна побеснелият Дьо Вард. — Ето ви… Напрягайки силите си, той прониза ръката на Бъкингам при лакътя. Шпагата мина между две кости. Бъкингам почувства, че дясната му ръка се обезсилва напълно. Той премести шпагата в лявата и преди Дьо Вард да успее да заеме отбранителна позиция, го прободе в гърдите.

Той се залюля, краката му се подкосиха и без да успее да измъкне шпагата си, която беше заседнала в ръката на херцога, се строполи в червената от светлината вода, която вече се оцвети в истински червен цвят.

Дьо Вард беше още жив. Той съзнаваше, че се приближава към него смъртна опасност. Водата се изкачваше бързо. Херцогът също видя това. Той събра всичките си сили и измъкна шпагата от рамото си, след което се обърна към Дьо Вард:

— Жив ли сте, маркизе?

— Да — отвърна Дьо Вард едва чуто, той се задавяше от кръвта, която заливаше гърлото му, — но силите ми отслабват.

— Какво да правим? Можете ли да ходите? Бъкингам го повдигна на коляно.

— С мен е свършено — изстена Дьо Вард и падна отново. — Повикайте хората си — помоли той, — иначе ще се удавя.

— Ей, вие! — викна Бъкингам. — Лодката насам! По-живо, елате!

Моряците веднага заработиха с веслата. Но водата се качваше по-бързо, отколкото се движеше лодката.

Бъкингам видя, че водата всеки момент ще покрие Дьо Вард, тогава с лявата си, здрава ръка хвана противника през кръста и го повдигна. Вълната заля херцога до пояса, но той не се помръдна. После тръгна към брега. Но едва беше направил и десет крачки, когато нова вълна, по-висока и по-яростна, го заля до гърдите, събори го и едва не го удави.

След като тя премина, на пясъка останаха херцогът и загубилият съзнание Дьо Вард.

В същата минута четирима моряци, виждайки опасността, се хвърлиха от лодката в морето и за секунди се оказаха до херцога. Техният ужас бе неописуем, когато видяха, че господарят им е целият в кръв. Поискаха да го отнесат.

— Не, не! — протестираше херцогът. — Първо занесете маркиза на брега!

— Смърт, смърт на французина! — раздаде се глухият протест на англичаните.

— Назад! — извика херцогът, гордо изправяйки се на крака. — Веднага изпълнете заповедта ми. Веднага закарайте господин Дьо Вард на брега или всички ви ще обеся.

В същото време лодката пристигна. Управителят и секретарят скочиха и се приближиха до маркиза. Той не проявяваше никакви признаци на живот.

— Поверявам ви този човек — каза херцогът, — отговаряте за него с главите си. Към брега! Закарайте господин Дьо Вард на брега!

Те взеха внимателно тежко ранения на ръце, пренесоха го върху сухия пясък, докъдето не стигаше морският прилив. Няколко любопитни и десетина рибари се бяха събрали на брега, привлечени от необичайното зрелище: двама мъже до пояс във вода се бяха дуелирали.

Англичаните им предадоха ранения в минутата, в която той дойде на себе си и отвори очи. Секретарят на херцога извади от джоба си добре натъпкана кесия и я подаде на най-почтения на вид рибар.

— Това е от моя господар, херцог Бъкингам — добави той, — грижете се внимателно за маркиз Дьо Вард.

Той се върна, съпроводен от хората си, в лодката, в която трудно се прехвърли Бъкингам, убеден предварително, че господин Дьо Вард е вън от опасност. На Дьо Вард сложиха камизола на херцога и го понесоха на ръце към града.