Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава шеста
Кошери, пчели и мед

Банският епископ, доста недоволен от срещата си с Д'Артанян у Персерен, се върна в Сен-Манде в твърде лошо настроение. Молиер, напротив, беше възхитен от това, че му се бе удало да направи превъзходна скица, която винаги ще може да превърне в картина. Той се върна в най-радостно разположение на духа.

Цялата лява страна на първия етаж на къщата беше пълна с епикурейци. Тук се бяха събрали всички знаменитости, с които Фуке беше близък. Усамотили се всеки в своя ъгъл, те се занимаваха като пчели в килийките си с приготвяне на меда за кралската баница, с която Фуке се канеше да угости Людовик XIV на предстоящото празненство във Во.

Пелисон беше подпрял глава на ръката си и нахвърляше пролога към «Непоносимите» — приятна комедия, която предстоеше да представи Поклен дьо Молиер, както казваше Д'Артанян, или Поклен дьо Волиер, както казваше Портос. Лоре с цялото си простодушие, присъщо на занаята на журналиста, (журналистите винаги са били простодушни), съчиняваше описание на още несъстоялото се празненство във Во. Лафонтен преминаваше от едни към други като загубена, разсеяна, нахална и непоносима сянка, която шуми и нашепва на всеки на ухото всякакви поетически щуротии. Той толкова пъти попречи на Пелисон да се съсредоточи, че последният накрая вдигна глава и недоволно помоли:

— По-добре, Лафонтен, да бяхте ми намерили добра рима, нали твърдите, че се разхождате в горите на Парнас.

— Каква рима ви е нужна? — попита баснописецът, наречен така от госпожа Дьо Севийе.

— Трябва ми рима за свети.

— Клети — отвърна Лафонтен.

— Но, драги мой, къде се пъхате с вашето «клети», когато става въпрос за прелестите на Во? — намеси се Лоре.

— Освен това — каза Пелисон — то не е рима. Вие имате един отвратителен навик, който ще ви попречи да станете първокласен поет. Римувате небрежно. Знайте, че всяка рима е лоша, щом може да се намери по-добра.

— В такъв случай от днес ще пиша само проза — каза Лафонтен, който възприе упрека на Пелисон сериозно. — Аз и без това неведнъж съм си мислил, че съм шарлатанин, а не поет, ето какво съм аз! Да, да, да, това е чистата истина! За начало ще изгоря стотина стихове, които току-що съчиних. И са още в главата ми.

— И как ще ги изгорите, след като са в главата ви?

— Първо ще ги запише на хартия — каза влизащият в стаята Молиер, — после ще ги изгори.

— Колко просто! Никога не бих се сетил за това! Какъв дявол е този Молиер! — каза Лафонтен. След като се удари по челото и добави: — Ти завинаги ще си останеш магаре, Жан дьо Лафонтен.

— Какво казвате, приятелю мой? — попита Молиер.

— Казвам, че завинаги ще си остана магаре, драги събрате — отвърна Лафонтен. — Оказва се, че римувам лошо, че съм негодник.

— Кой каза това?

— Пелисон. Не е ли така, Пелисон?

Пелисон, погълнат от заниманието си, не отговори.

— Но ако Пелисон е казал, че сте негодник — възкликна Молиер, — излиза, че ви е оскърбил! Драги мой, съветвам ви, след като сте благородник, да не оставяте такова оскърбление ненаказано. Вие някога излизали ли сте на дуел?

— Един-единствен път, мой противник беше един лейтенант от леката кавалерия. Мисля, че беше съблазнил жена ми.

— А! И какво излезе от този дуел? — Молиер пребледня леко.

— Излезе, че противникът изби оръжието от ръцете ми, след което ми се извини и каза, че кракът му няма да стъпи у дома. Вдигнах шпагата и казах твърдо: «Чуйте, господине, аз се дуелирах с вас не защото сте любовник на моята жена, а защото ми казаха, че трябва да се дуелирам. Тъй като никога не съм бил толкова щастлив, както от момента, когато станахте неин любовник, бъдете любезен както преди да идвате у нас или, дявол да го вземе, да възобновим дуела.» Така на него му се наложи да остане любовник на моята скъпа съпруга, а аз продължавам да бъда най-щастливият човек на земята.

Всички се засмяха гръмогласно. Само Молиер прекара ръка по очите си. Може би за да изтрие сълза или да сподави въздишка. Уви, всички знаеха, че беше моралист, но не и философ.

— Все едно — каза той, — Пелисон ви е оскърбил.

— Ах, да! Забравих го вече, а и Пелисон е хиляди пъти прав. Не това ме огорчава истински, скъпи мой. Сигурен съм, че нашите епикурейски костюми няма да бъдат готови.

— С вашия костюм ли разчитахте да бъдете на празненството?

— И на празненството, и след празненството. Моята прислужничка ме осведоми, че костюмът ми вече не изглежда както преди. Виждате ли, аз го оставих на пода в кабинета си и моята котка… да, моята котка се е окотила върху него…

Молиер се разсмя гръмко. Пелисон и Лоре го последваха.

В този момент се появи ванският епископ със свитък чертежи и листове пергамент и сякаш ангелът на смъртта повя с леден хлад и смрази непринуденото и игриво въображение. Бледото му лице изплаши грациите, на които принасяше жертвени дарове Ксенократ. В стаята се възцари мъртва тишина.

Арамис раздаде на всички присъстващи покани за предстоящото празненство и им предаде благодарност от името на Фуке. Суперинтендантът, каза той, е зает с работа в кабинета си, лишен от възможност да се види с вас, но той моли да му изпратите плодовете на дневния си труд и по такъв начин да го разтушите след неговите тежки нощни занимания.

При тези думи всички наведоха глави. Дори Лафонтен седна и започна да пише върху лист тънка хартия. Пелисон окончателно оправи епилога си. Молиер съчини петдесет нови стиха, за които го беше вдъхновило посещението при Персерен. Лоре написа статия-пророчество за изумителното празненство и Арамис, натоварен с плячка като господаря на пчелите, като голям черен стършел, украсен с пурпур и злато, мълчалив и загрижен, се отправи към определените му стаи. Но преди да си тръгне, той се обърна към всички:

— Ще дойде ли някой с мен? Аз поемам за Париж след четвърт час след като говоря с господин Фуке. Предлагам своята карета.

— Отлично — обади се Молиер. — Приемам предложението ви и идвам веднага.

Смехът на епикурейците долетя до кабинета на Фуке в момента, когато Арамис влизаше в него.

Що се отнася до Молиер, Арамис го прати при каретата, докато той размени няколко думи със суперинтенданта.

— О, как се смеят там! — въздъхна Фуке.

— А вие, монсеньор, не се ли смеете вече?

— Загубих тази способност, господин Дербле.

— Денят на празненството наближава.

— А парите си отиват.

— Не ви ли казах, че това е моя грижа?

— Вие ми обещавахте милиони.

— Ще ги получите на следващия ден след пристигането на краля.

Фуке обърна към Арамис проницателния си поглед и прекара ледената си ръка по влажното чело. Арамис разбра, че суперинтендантът се съмнява в него или мисли, че не е по силите му да добие обещаните пари. Можеше ли Фуке да повярва, че един беден епископ, бивш абат, бивш мускетар, ще може да намери подобна сума?

— Драги Дербле — каза Фуке, — ако падна, то ще бъде от такава височина, че ще стана на парчета. — После тръсна глава, сякаш искаше да прогони тези мисли, и попита: — Откъде идвате сега, приятелю мой?

— От Париж. Направо от Персерен.

— Защо сам ходите при Персерен? Не мисля, че придавате такова голямо значение на костюмите на нашите поети.

— Не, но готвя изненада, която да поднесете на негово величество краля.

— Скъпо ли ще струва?

— Някакви си сто пистола, които ще дадете на Льобрен.

— А, значи това е картина! Толкова по-добре! А какво ще изобразява тя?

— Ще ви кажа по-късно. Освен това използвах случая, за да разгледам костюмите на нашите поети. Те са възхитителни. Малко от благородниците имат костюми като техните. Всички ще видят разликата между придворните, които дължат своя блясък на богатството, и тези, които са обвързани само с приятелство.

— Вие както винаги сте остроумен и благороден, скъпи мой прелате.

— Вашата школа! — отвърна ванският епископ. Фуке му стисна ръката.

— Къде отивате сега?

— В Париж, веднага след като ми дадете писмо до господин Лион. Искам да подпише заповед.

— Заповед за арест ли? Искате да затворите някого в Бастилията?

— Напротив, искам да освободя едно бедно момче, млад човек, почти дете, който седи затворен почти десет години само заради два стиха на латински, които съчинил против йезуитите.

— За два стиха на латински! За два стиха на латински да лежиш в затвора десет години? О, нещастният! Как се казва?

— Селдон.

— Не, това е ужасно! Вие сте знаели и нищо не сте ми казали.

— Майка му се обърна към мен едва вчера, монсеньор. Изпаднала е в крайна нищета.

— Господи Боже, ти допускаш понякога такива несправедливости и аз разбирам защо има нещастници, които се съмняват в твоето съществуване! — Фуке взе перо и написа бързо няколко изречения.

Арамис пое от ръцете му писмото.

— Почакайте — спря го суперинтендантът, отвори чекмеджето и извади от него десет банкноти, които връчи на Арамис. Всяка беше по хиляда ливри. — Вземете. Върнете свободата на сина, а на майката дайте това, само не й казвайте, че е с десет хиляди ливри по-богата от мен. Иначе ще каже, че нищо не струвам като суперинтендант. Вървете! Надявам се, че Господ ще благослови тези, които не забравят бедните!

— Аз също се надявам на това — Арамис стисна с чувство ръката на Фуке.

Излезе бързо, носейки писмото за Лион и банкнотите за майката на бедния Селдон. Вземайки със себе си Молиер, който беше започнал да губи търпение, той отново забърза към Париж.