Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава осемнадесета
Лов на пеперуди

Кралят, след като се прибра, даде някакви разпореждания и тъкмо се канеше да събере мислите си, когато откри върху тоалетната масичка бележка, написана очевидно с променен почерк. Отвори я и прочете:

«Елате по-бързо, имам да ви казвам много неща.»

Кралят и принцесата се бяха разделили толкова скоро, че трудно беше да се разбере как това «ново» беше успяло да се събере след другото «много», което те си бяха казали по пътя от Валвен до Фонтенбло.

Нечетливият почерк на записката накара краля да се замисли. Той леко оправи костюма си и тръгна към нея.

Принцесата искаше да покаже, че го чака, и затова излезе със своите дами в градината.

След като узна, че тя е тръгнала на разходка, кралят повика намиращите се наблизо придворни и ги покани със себе си.

Принцесата беше устроила лов на пеперуди на просторната, осеяна с хелиотроп и маргарити ливада. Тя гледаше как тичат младите и бързоноги придворни дами, а сама с нетърпение чакаше краля.

Скърцането на стъпки по пясъка я накара да се обърне. Людовик XIV беше без шапка. С едно замахване на пръчката той свали една пеперуда, която вдигна от тревата вървящият след него Дьо Сент-Енян.

— Виждате ли, принцесо, аз също ловя пеперуди — каза той, приближавайки се. — Господа — добави, обръщайки се към свитата си, — заемете се с лова и занесете плячката на своите дами.

Това означаваше — отдалечете се от нас.

Беше забавно да се гледа как стари, почтени благородници, отдавна забравили стройност и изящество, започнаха да тичат след пеперудите, губейки шапките си и удряйки с пръчки по храстите, сякаш се сражаваха с испанците.

Кралят подаде ръка на принцесата и я придружи до открита беседка, нещо като хижа, замислена от плахия гений на някакъв неизвестен майстор, който беше положил началото на причудливия и фантастичен стил на тогавашното градинарско изкуство.

Този навес, украсен с рози и виещи се лиани, се издигаше над скамейка без облегало и беше поставен така, че седящите под него можеха да виждат всичко наоколо, без самите те да могат да бъдат подслушвани и наблюдавани. Всеки неканен свидетел, приближил се да подслушва разговора, щеше веднага да бъде забелязан.

Кралят оттук приветстваше и насърчаваше ловците със знаци. Той набоде пеперудата върху златна карфица и давайки си вид, че разговаря за своята плячка, започна:

— Струва ми се, че тук можем да говорим спокойно.

— Господарю, трябва да говоря на четири очи с вас, но не пред всички.

— Аз също — каза Людовик.

— Учуди ли ви моята бележка?

— Тя ме уплаши. Но това, което искам да ви кажа, е много по-важно.

— Едва ли. Знаете ли, че принцът затвори вратата пред мен?

— Пред вас! Но защо?

— Не се ли досещате?

— Принцесо, мисля, че това, което ще си кажем, е едно и също.

— Какво се случи с вас?

— Като се прибрах, срещнах майка си и тя ме заведе в покоите си.

— Кралицата майка! Тогава е съвсем сериозно!

— И аз мисля така. Ето какво ми каза… Ще позволите ли без предисловие?

— Слушам ви, господарю.

— Принцът говори ли с вас често за мен?

— Доста често.

— А за своята ревност?

— О, още по-често.

— За ревността си от мен?

— Не, не от вас, а от…

— Да, знам. От Бъкингам и Гиш, това е така. Но представете си, сега е намислил да ви ревнува от мен…

— Така ли? — лукаво се усмихна принцесата.

— Струва ми се, че не сме давали никакъв повод…

— Поне аз… но как узнахте за ревността на принца?

— Моята майка ми съобщи, че принцът влязъл при нея като безумец и изсипал цял поток оплаквания от вашето… ще ме извините, нали…

— Говорете, говорете.

— От вашето кокетство. Майка ми се стараела да го разубеди, но той й отвърнал, че не иска да чуе нищо.

— Хората са много лоши, господарю. На какво прилича това! Брат и сестра не могат да разменят й две приказки, без да започнат подозрения и клюки! Ние не правим нищо лошо, господарю. Дори в мислите ни няма нищо лошо.

Тя хвърли към краля горд, предизвикателен поглед, който разгаря пламъка на желанието и при най-студените и благоразумни хора.

— Разбира се — въздъхна Людовик.

— Знаете ли, господарю, ако продължава така, аз няма да издържа. Оценете справедливо нашето поведение. Нима не е порядъчно?

— Да, много.

— Наистина, ние често сме заедно, защото имаме еднакви вкусове и мисли. Може да възникне някаква съблазън, но тя не се е появила!… За мен вие сте само брат и нищо повече.

Кралят се намръщи, но тя продължи:

— Когато вашата ръка се срещна с моята, тя не предизвика у мен това вълнение, този трепет… като при влюбените…

— Достатъчно, достатъчно, умолявам ви! — прекъсна я измъченият крал. — Вие нямате милост и искате да ме убиете.

— Какво означава това?

— Но вие… вие направо ми казвате, че нищо не чувствате към мен.

— О, господарю… не съм казвала това… моите чувства…

— Хенриета… достатъчно… още веднъж ви моля… ако си въобразявате, че аз съм от мрамор като вас, то грешите.

— Не ви разбирам.

— Добре, добре — въздъхна кралят, навеждайки очи. — Значи нашите срещи… и ръкостискания… и вашите погледи… Аз съм виновен… да, вие сте права… разбирам какво искате да кажете.

Той наведе глава и закри лицето си с ръце.

— Бъдете по-сдържан, господарю — живо каза принцесата, — гледа ви господин Дьо Сент-Енян.

— Да, действително — гневно възкликна Людовик. — Нямам и сянка от свобода. Не мога да имам прости и искрени отношения с хората. Мислиш, че си намерил приятел, а всъщност намираш шпионин. Мислиш, че си намерил приятелка, а намираш… сестра.

Принцесата млъкна и се нацупи.

— Принцът е ревнив! — каза тихо тя с особен тон, чиято омагьосваща прелест е невъзможно да бъде повторена.

— Вие сте права! — възкликна кралят.

— Да — продължи принцесата, гледайки към Людовик така, че изгаряше сърцето му. Вие сте свободен, вас не ви подозират и не тровят домашния ви живот.

— Уви, още нищо не знаете. Кралицата също ревнува.

— Мария-Терезия?

— До полуда. Ревността на брат ми е следствие от нейната ревност. Тя е плакала и се е оплаквала на моята майка ядосана от това къпане, което за мен беше такова наслаждение.

«И за мен» — казваше погледът на принцесата.

— Принцът ги подслушал и доловил думата «баньос», която кралицата произнесла с особена тъга. Това го накарало да се вмъкне при тях, да се намеси в разговора им и да наговори на майка ми такива неща, че тя била принудена да си тръгне. Вие сте имали работа с ревнив мъж, а пред мен винаги ще стои призракът на същата ревност — с подпухнали очи, хлътнали бузи и кривещи се устни.

— Бедният крал! — прошепна принцесата, докосвайки леко ръката на Людовик.

Той задържа тази ръка, за да я притисне тайно от зрителите, които не преследваха толкова пеперуди, колкото клюки, и протегна към принцесата умиращата пеперуда. Двамата се наклониха над нея, сякаш брояха петънцата или зрънцата златен прах върху нейните криле. Настъпи мълчание. Косите им се докосваха, дъхът им се смеси, а ръцете горяха. Така изминаха пет минути.