Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава тридесет и втора
Какво в действителност се случи в странноприемницата «Красивия паун»

Преди всичко да съобщим на читателя някои подробности за странноприемницата «Красивия паун», след което да преминем към описание на наемателите, които я заемаха.

Странноприемницата «Красивия паун», както всяка друга странноприемница, дължеше своето название на табелата. На нея беше нарисуван паун с разперена опашка. Само че по примера на някои художници, които придаваха на змията, съблазнила Ева, лице на красив юноша, творецът на табелата беше нарисувал на красивия паун лице на жена.

Странноприемницата беше жива епиграма на онази половина от човешкия род, която по думите на Легуве олицетворява красотата на живота. Тя се намираше във Фонтенбло, на първата странична улица вляво, пресичаща главната артерия — Парижката улица, която всъщност представляваше цялото градче.

В тези времена страничната улица се казваше Лионска, може би защото водеше в посоката на тази втора столица на кралството. Тя се състоеше от две къщи на заможни граждани, отделени една от друга с големи градини с жив плет. Изглеждаше обаче, че на тази улица има три къщи. Ще обясним защо всъщност те бяха само две.

Странноприемницата «Красивия паун» гледаше към главната улица. Към улица Лионска гледаха два еркера, разделени с дворове. В тях имаше просторни помещения за всички пътешественици независимо дали са пеш, на кон или с карета. Тук пътниците намираха не само подслон и храна. Веселията не стихваха, виното се лееше, слугите чупеха гърбове пред богатите благородници, които имаха и място за уединение и разходки, когато, изпаднали в немилост, обмисляха планове за реванш и отмъщение.

От прозорците на тези крила се виждаше цялата улица, обрасла с поникнала между паветата трева. По-нататък имаше жива ограда от цветя и бодливи храсти, които като с ръце обгръщаха споменатите две крила. Още по-нататък, в празното място между къщите, се виждаше верига от гъсти дървета, стоящи като часовои пред голямата гора, която започваше от Фонтенбло.

Наемателят, който заемаше ъгловото помещение, можеше да види през прозореца минувачите, да чуе стъпките им, да се любува на уличните увеселения, на влизащите в странноприемницата, а поглеждайки към Лионската улица, да се отдаде на селската тишина и покой. Освен това в случай на необходимост, чувайки някакво тропане по главната врата, той можеше да се измъкне през черния вход на Лионската улица и покрай градините да стигне до гората.

Както си спомня читателят, Маликорн за първи път ни разказа за тази странноприемница. С цел да се оплаче за своето изгонване, той каза на Монтале далеч не всичко за тази тъй интересна къща.

Ще се постараем да запълним този пропуск в разказа на Маликорн.

Той пропусна да ни каже по какъв начин бе попаднал там. Освен това той спомена само за францисканеца, без да ни осветли относно другите личности, населяващи странноприемницата.

Начинът, по който проникнаха там, държането им, трудността за всеки външен човек да получи легло там, освен ако не е приносител на тайна парола, всичко това трябваше да учуди Маликорн и действително така стана. Но той беше прекалено погълнат от собствените си работи и не беше забелязал много от това, което ставаше тук.

В действителност всички помещения на странноприемницата се заемаха от постоянни хора, спокойни, с приветливи лица, нито едно от които не му беше познато. Всички те пристигнаха след неговото идване. Всеки, влизайки, произнасяше парола, която отначало му правеше впечатление. След като разпита, Маликорн разбра, че това е предпазна мярка, тъй като тук отсядаха много богати благородници, а градът гъмжеше от мошеници и крадци.

Пазейки добрата слава на странноприемницата, нейният собственик се грижеше гостите му да не бъдат ограбени.

Стараейки се да изясни положението в странноприемницата, Маликорн си задаваше понякога въпроса — защо него го пуснаха безпрепятствено, когато пред очите му много желаещи получаваха отказ. Порази го и това, че Маникан, такъв знатен велможа, който трябваше според него да бъде уважаван от всички, беше изпроводен с думите «несио вос» — не ви познаваме, когато искаше да нахрани коня си в «Красивия паун».

Всичко това беше загадка за Маликорн, над която той не си блъска много главата, тъй като беше зает със своите любовни и честолюбиви замисли. Но дори да беше пожелал да научи нещо, неуспехът му бе сигурен, независимо от целия му ум.

С няколко думи ще покажем на читателя, че за разрешението на подобни загадки трябва да си най-малко Едип.

Вече цяла седмица в странноприемницата живееха седем пътешественици, които бяха пристигнали един ден след като Маликорн се бе настанил там.

Тези седем пътешественици бяха пристигнали с многочислена свита. Имаше един немски генерал със секретар, лекар, трима лакеи и седем коня. Казваше се Востпур. Испански кардинал с двама секретари, две племенници, родственик офицер и дванадесет коня. Казваше се монсеньор Хередия. Богат търговец от Бремен с лакей и два коня — казваше се Бонщет. Венециански сенатор с жена и дъщеря — красавици, на име синьор Марини. Шотландски земевладелец със седем планинци от своя клан; наричаше се Маккамнър. Австриец от Виена без свита, титла и герб, който пристигна с карета, по-скоро войник, отколкото свещеник, но го наричаха съветник. Накрая, дама фламандка с прислужничка, лакей и компаньонка, много важна и величествена, с превъзходни коне. Наричаха я фламандската дама.

Всички тези личности, както казахме, пристигнаха в един и същи ден, а тяхното появяване не предизвика никаква суматоха в странноприемницата, улицата не беше затрупана с багаж, тъй като всичко беше уредено предварително от куриери или секретарите на въпросните личности.

Маликорн, който беше пристигнал предния ден, след като се представи, каза, че е приятел на високопоставен благородник, който ще пристигне скоро, за да се наслади на празненствата.

След като го изслуша, собственикът му се усмихна като на стар познат и каза:

— Изберете стаята, която ви се хареса, тъй като вие пристигнахте пръв.

Това беше казано с подчертано сервилничене, което на езика на всички гостилничари значеше: «Бъдете спокоен, господине, ние знаем с кого си имаме работа, и ще се държим с вас както подобава».

Думите и жестовете се сториха на Маликорн благожелателни, макар че той не разбираше причината за тази любезност. Не желаейки да харчи много пари, той сметна, че ще получи отказ, ако поиска най-малката стая, затова реши да хване собственика в крачка.

Маликорн се усмихна като човек, на когото се отдава заслужено внимание, и каза:

— Уважаеми, ще взема най-хубавата и най-веселата стая.

— С конюшня?

— С конюшня.

— Откога?

— Незабавно, ако е възможно.

— Много добре.

Само че — добави Маликорн — няма да взема сега голямото помещение.

— Добре — съгласи се хазяинът му с вид на човек, който е наясно с всичко.

— Известни причини ме карат да избера тази малка стая лично за мен.

— Да, да, да — съгласи се човекът.

— Щом пристигне приятелят ми, той ще вземе голямото помещение. Тъй като то ще му принадлежи, сметката за него ще я урежда сам.

— Прекрасно, прекрасно. Значи се договорихме.

— Договорихме?

— Дума по дума.

— Странно… — промърмори Маликорн.

— Значи вие разбирате?

— Да.

— Това е всичко, което е необходимо. Тъй като вие разбирате… Нали разбирате?

— Напълно.

— Отлично. Заведете ме в моята стая.

Собственикът на «Красивия паун» тръгна напред с шапка в ръка.

Маликорн се настани в своята стая и беше крайно учуден, че хазяинът, срещайки го по стълбите, постоянно му намигваше като на съучастник.

«Сигурно има някакво недоразумение — казваше си Маликорн. — Но докато не се изясни, ще се ползвам от него. Нищо повече не ми е нужно.»

Той тръгваше от своята стая като ловджийско куче, търсейки придворни новини, ту изгаряйки се във фойерверките, ту мокрейки се във фонтаните, както каза на Монтале.

На другия ден след като се прибра, той присъства на пристигането на седмината пътешественици, които заеха всички помещения в странноприемницата.

При вида на всички тези благородници и придружаващите ги Маликорн потърка радостно ръце, като се поздравяваше, че е пристигнал навреме. Ден по-късно, и щеше да е без легло, на което да си почива след завръщането си от своите експедиции.

Когато всички гости бяха настанени, хазяинът влезе в стаята на Маликорн и с обичайната почтителност каза:

— Любезни ми гостенино, в третото крило за вас е оставено голямо помещение. Нали знаете?

— Разбира се, че зная.

— Правя ви истински подарък.

— Благодаря.

— Затова, когато пристигне приятелят ви…

— Е?

— Ще остане доволен от мен, освен ако е такъв човек, на когото не можеш да угодиш с нищо.

— Ще ми позволите ли да кажа няколко думи за него?

— Говорете, за Бога! Вие сте господар тук!

— Знаете, че той трябва да пристигне…

— Да, трябва.

— Вероятно е променил намеренията си.

— Не.

— Уверен ли сте?

— Напълно.

— Защото, ако имате съмнения…

— Слушам ви.

— Аз ви казвам, че той може да не дойде…

— Нали ви казах.

— Да, но човек предполага, Господ разполага. Верб волант, скрипта манет!

— Какво значи това?

— Думите отлитат, написаното остава. Тъй като той не ми е написал нищо, аз се задоволих с устните му обяснения. Но сега ви разрешавам, ако се появят желаещи, да го дадете под наем срещу добра цена.

— Какво ми разрешавате?

— Да го дадете под наем, ако ви предложат добра цена.

— Да го дам под наем?

— Да.

— В никакъв случай! Освен ако не ви е писал…

— Не.

— Но той е писал до мен.

— А-а-а!

— Да.

— Ас какви изрази? Да видим дали писмото се схожда с устните му заповеди.

— Ето какво има приблизително в писмото:

До господин съдържателя на странноприемницата «Красивия паун»

Вие вероятно сте предупреден, че във вашата странноприемница е определена среща на няколко важни личности. Аз принадлежа към членовете на обществото, събиращо се във Фонтенбло. Запазете стая за моя приятел, който ще пристигне преди или след мен…

— Вие сте този приятел, нали? Маликорн скромно се поклони.

Собственикът продължи:

И голямо помещение за мен. За голямото помещение ще плащам аз, но искам малката стая да не струва скъпо, тъй като е предназначена за бедняк…

— Това отново сте вие, нали?

— Да, разбира се — отвърна Маликорн.

— Значи се разбрахме. Вашият приятел ще плаща за голямото помещение, а вие за малкото.

«Да ме разпънат на кръст, ако разбирам нещо» — помисли Маликорн.

А на глас каза:

— Кажете, доволен ли сте от името?

— Кое име?

— Което стои в края на писмото. Може ли да ви служи като поръчителство?

— Аз исках вас да питам за него.

— Как, писмото е било без подпис?

— Да — каза хазяинът, чиито очи светнаха от любопитство и нетърпение.

— В такъв случай, след като той не се е подписал.

— Да?

— Значи е имал причини за това.

— Без съмнение.

— Аз, неговият довереник, няма да разкривам инкогнитото му.

— Вие сте прав, господине, и аз няма да настоявам.

— Ценя вашата деликатност. Но както е казал моят приятел, за моята стая се полага отделно заплащане, да се договорим за нея.

— Господине, това е решен въпрос.

— Все пак да направим сметката. Стая, храна, конюшня и храна за моя кон. Колко ще ми струва?

— Четири ливри, господине.

— Значи дванадесет, ливри за изминалите три дни.

— Да, господине, дванадесет ливри.

— Ето ги.

— Защо искате да платите сега?

— Защото — тайнствено сниши глас Маникан, виждайки, че тайнствеността се харесва, — защото не искам да остана да дължа, ако ми се наложи да замина внезапно.

— Вие сте прав, господине.

— Значи съм у дома си.

— Да.

— Отлично. Сбогом. Хазяинът си тръгна.

Оставайки сам, Маликорн си помисли:

«Само господин Дьо Гиш или Маникан биха могли да напишат това писмо. Първият — от желание да си подсигури стая вън от двореца, а вторият — по поръчение на първия.

Сигурно те са дошли до следното решение: в голямото помещение под гъст воал може да бъде приета дама, като се подсигури за всеки случай втори изход към улицата.

Малката стая е била предназначена за Маникан като негов верен страж или за самия господин Дьо Гиш, играещ за по-голяма сигурност ролята на господар и представител едновременно.

Но какъв е този конгрес, който се е състоял в странноприемницата? Това сигурно са хора, които е трябвало да бъдат представени на краля. Но кой е този бедняк, за когото е била запазена малката стая? Хитрост, за да се замаскира по-добре Дьо Гиш или Маникан? Ако съм отгатнал правилно, това е половин беда. Разстоянието между Маликорн и Маникан се състои само в състоянието на кесията.»

Маликорн се успокои, след като стигна до този извод, предоставяйки на седмината гости да се разхождат из странноприемницата и да се разпореждат в нея.

Когато в двора всичко беше спокойно, когато шпионажът и въпросите, които задаваше, му омръзнеха, когато му омръзнеше да пише писма, които никога не му се удаваше да изпрати по предназначението им, Маликорн се връщаше в своята уютна стаичка и облакътил се на балкона, започваше да мисли за странните пътешественици, които не се интересуваха от тържествата във Фонтенбло, сякаш за тях не съществуваха на този свят нито радости, нито забавления.

Така продължи до седмия ден, който ние подробно описахме в предната глава заедно с принадлежащата му нощ.

Тази нощ Маликорн седеше до прозореца, за да се освежи. Беше вече доста късно, когато се показа Маникан, яздейки кон, недоволно оглеждащ се на всички страни.

«Най-накрая! — каза си Маликорн, който позна Маникан от пръв поглед. Най-накрая се появява, за да заеме помещението си, тоест моята стая.»

Той го извика. Маникан вдигна глава и на свой ред позна Маликорн.

— Дявол да го вземе — каза той и лицето му просветля, — колко се радвам, че ви срещам, Маликорн. Обикалям из цялото Фонтенбло, като напразно търся две неща: Дьо Гиш, стая и конюшня.

— Що се касае до Дьо Гиш, не мога да ви дам за него нито добри, нито лоши сведения, защото не съм го виждал. Колкото за стая и конюшня, работата е друга.

— А-аа!

— Да. Те са били запазени тук.

— Запазени? От кого?

— Струва ми се, от вас.

— От мен?

— Нима вие не сте поръчвали тук стаи?

— Дори и не съм мислил.

В същото време на прага се появи фигурата на собственика.

— Имате ли стая? — попита Маникан.

— Имате ли поръчка, господине?

— Не.

— В такъв случай няма стая.

— Ако е така, то аз съм поръчал стаята — каза Маникан.

— Стая или цяло помещение?

— Всичко, което ви е угодно.

— Писмено?

Маликорн кимна утвърдително на Маникан.

— Разбира се, че писмено — отвърна Маникан. — Нима не сте получили моето писмо?

— От коя дата? — попита хазяинът, на когото колебанията на Маникан се сториха подозрителни.

Маникан се почеса по тила и погледна към Маликорн, но последният вече слизаше по стълбата на помощ на приятеля си.

В същия миг на входа на странноприемницата спря някакъв пътешественик, загърнат по испански в дълга мантия. Той беше чул целия разговор.

— Миналата сряда — меко и вежливо произнесе тайнственият непознат, докосвайки рамото на хазяина.

Маникан побърза да се отдръпне, а Маликорн, който се беше появил на свой ред на прага, също се почеса по тила. Хазяинът се поклони на пристигналия с вид на човек, познал своя истински клиент.

— Помещението за ваша милост е приготвено — угоднически каза той, — конюшните също. Само че…

Той се огледа.

— Къде са вашите коне?

— Моите коне може да дойдат, а може и да не дойдат. Мисля, че на вас ви е все едно, след като ще ви се заплати за всичко, което е било поръчано.

Собственикът се поклони още по-ниско.

— А оставихте ли за мен — продължи непознатият — малката стая, както ви бях писал.

— Ай! — извика Маликорн, като се опитваше да се скрие.

— Господине, ето вече цяла седмица тя се заема от приятеля ви — той посочи Маликорн, който съвсем се беше скрил в ъгъла.

Пътешественикът, повдигайки мантията си, хвърли поглед на Маликорн.

— Този господин не е мой приятел. Хазяинът едва не подскочи.

— Аз не го познавам — поклати глава новопристигналият.

— Как! — извика съдържателят на странноприемницата, обръщайки се към Маликорн. — Вие не сте ли приятел на този господин?

— Нима не ви е все едно, след като ви е заплатено — величествено отговори Маликорн, явно дразнейки непознатия.

— Съвсем не ми е все едно! — отвърна хазяинът, започвайки да разбира, че е станало някакво недоразумение. — И ви моля, господине, да освободите помещението, което не сте поръчали.

— Но господин току-що пристигналият — каза Маликорн — не се нуждае от моята стая и голямата зала едновременно… и ако той вземе стаята, аз ще взема залата, а ако той предпочете залата, аз ще взема стаята.

— Много съжалявам, господине — меко каза непознатият, — но на мен са ми нужни и стаята, и голямото помещение.

— А за кого? — попита Маликорн.

— Залата е за мен.

— Отлично. А стаята?

— Погледнете — каза непознатият, протягайки ръка към приближаващото се шествие.

Маликорн погледна в показаната му посока и видя носилка, върху която лежеше францисканецът, за когото той беше разказал на Монтале, съчинявайки някои подробности.

Като следствие от появяването на непознатия, болен францисканец беше изгонването на Маликорн, когото гостилничарят и селяните, служещи за носачи, безцеремонно бяха изхвърлили на улицата.

На читателя вече бяха съобщени резултатите от това изгонване и предаден разговорът на Маникан с Монтале, която първият, отличаващ се с по-голяма ловкост от втория, беше съумял да открие, за да я разпита за Дьо Гиш. На читателя също така са известни последвалият разговор на Монтале с Маликорн и любезността на граф Дьо Сент-Енян, който предложи стая на двамата приятели.

Остана ни да разкрием пред читателя кои бяха непознатият с мантията, наел двете помещения, както и не по-малко тайнственият францисканец, който със своето появяване разруши всички планове на Маликорн и Маникан.