Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (155)

Глава четиридесет и първа
В нея белката пада, а змията отлита

Беше два часът следобед. С голямо нетърпение кралят ходеше назад-напред из своя кабинет, от време на време отваряше вратата към коридора, за да види с какво се занимават неговите секретари. Колбер седеше на същото място, където сутрин прекарваше времето си, а Дьо Сент-Енян тихо разговаряше с Дьо Бриен. Кралят рязко отвори вратата:

— За какво разговаряте тук?

— За първото заседание на щатите — отвърна, ставайки, Дьо Бриен.

— Превъзходно! — отсече кралят и се върна в кабинета си. Пет минути по-късно отекна звънец. Бе проверено дали се е върнал Д'Артанян.

— Странно! — промърмори кралят. — Извикайте господин Колбер.

Колбер влезе. Той очакваше този момент още от сутринта.

— Господин Колбер — възбудено каза кралят, — трябва все пак да изясним къде се губи господин Д'Артанян. Нима не знаете къде съм го пратил?

— Ваше величество нищо не ми е казвал.

— Господине, има неща, за които човек се досеща, а вие сте майстор в това.

— Аз мога да се досещам, ваше величество, но не мога да си позволя да приема догадките за истина.

Едва Колбер бе изрекъл тези думи и един глас, доста по-груб от този на Людовик, прекъсна разговора между монарха и най-близкия му помощник.

— Д'Артанян! — радостно извика кралят. Д'Артанян, бледен и възбуден, попита:

— Вие ли, ваше величество, сте дали заповед на моите мускетари относно дома на господин Фуке?

— Аз нищо не съм заповядвал — отвърна Людовик.

— А-а! — Д'Артанян захапа мустаците си. — Значи не съм сбъркал, този господин е на дъното на всичко!

Той посочи Колбер.

— За каква заповед става дума? — отново попита кралят.

— Заповед да се обърне нагоре с краката къщата, да се пребият слугите и служещите на господин Фуке, да се разбият сандъците, да се разграби мирното жилище. Това е дивашка заповед!

— Господине! — каза побледнял Колбер.

— Господине — прекъсна го Д'Артанян, — само един крал, чувате ли, само един крал може да заповядва на моите мускетари. Що се отнася до вас, то аз решително ви забранявам всичко от този род и ви предупреждавам в присъствието на краля. Благородниците, които носят шпага, не са безделници с перо зад ухото.

— Д'Артанян! Д'Артанян! — измърмори кралят.

— Това е унизително — продължи мускетарят. — Погазена е честта на моите мускетари! Аз не командвам наемници или разсилни от интендантството на финансите, дявол го взел!

— Но какво е станало? Кажете най-после! — решително се намеси кралят.

— Ами, ваше величество, този господин… господинът, който не е могъл да отгатне заповедите, дадени от ваше величество, и затова, представете си, не е знаел, че на мен ми е поръчано да арестувам господин Фуке. Господинът, който е поръчал желязна клетка за този, когото до вчера е уважавал като свой началник, същият този господин е изпратил Дьо Роншер в дома на господин Фуке и под предлог за изземване на документите му е заграбил и мебелите. Моите мускетари от сутринта бяха обкръжили къщата. Такава беше заповедта ми. Кой им нареди да влязат в дома на господин Фуке? Защо сте ги накарали да присъстват при този безсрамен грабеж, като сте ги направили съучастници на подобна мръсотия? Дявол да го вземе! Ние служим на краля, а не на господин Колбер.

— Господин Д'Артанян — каза негово величество, — подбирайте си по-внимателно думите! В мое присъствие подобни изрази и подобен тон нямат място.

— Действах за благото на моя крал — каза Колбер с развълнуван глас. — Много ми е тъжно, че такова враждебно отношение срещам от човек, който е офицер на негово величество, още повече че съм лишен от възможността да отмъстя за себе си от уважение към краля.

— Уважение към краля! — извика Д'Артанян с пламнали от гняв очи. — Уважението към краля се състои преди всичко в това да внушиш уважение към неговата власт, да внушиш любов към неговата свещена особа. Всеки представител на държавната власт я олицетворява и когато хората проклинат наказващата ги десница, Бог упреква за това десницата на самия крал, разбирате ли? Трябва ли войникът със загрубяла душа от четиридесетгодишна служба, свикнал с кръв и рани, да ви чете такава проповед, господине? Трябва ли милосърдието да бъде на моя страна, а свирепостта на ваша? Вие сте заповядали да арестуват, да завържат, да затворят в тъмница хора, които са абсолютно невинни!

— Може би това са съучастници на господин Фуке — започна Колбер.

— Кой ви е казал, че съществуват съучастници, кой ви е казал, най-после, че той действително е виновен в нещо? Това е известно само на краля и само неговият съд е праведен съд. Когато той каже: «Арестувайте и затворете в тъмницата този и този», тогава вие послушно ще изпълните неговата заповед. Не ми говорете за вашето уважение към краля и се пазете, ако във вашите думи има някаква заплаха, тъй като кралят няма да допусне лоши слуги да заплашват тези, които безупречно служат на негово величество. И ако — не дай си Боже! — моят господар не оценява своите слуги по достойнство, аз сам бих съумял да внуша уважение към себе си.

С тези думи Д'Артанян зае своята горда поза: очите му горяха с мрачен огън, ръката беше легнала върху ефеса на шпагата, устните трепереха трескаво. Той представяше своя гняв по-яростно, отколкото беше в действителност. Униженият и разкъсван от бяс Колбер се поклони на краля, сякаш искаше от него разрешение да се отдалечи. Людовик, у когото се бореха оскърбената гордост и любопитството, все още се колебаеше на чия страна да застане. Д'Артанян забеляза, че кралят е в нерешителност. Не биваше да се бави, това беше груба грешка. Трябваше да възтържествува над Колбер и единственото средство да постигне това беше да засегне силно краля, за да не му остави друга възможност освен една: да избере един от двамата съперници.

Д'Артанян последва примера на Колбер и също се поклони. Но Людовик бързаше да получи точни сведения за ареста на суперинтенданта на финансите, за ареста на този, пред когото преди време трепереше от страх, и той разбра, че възмущението на Д'Артанян ще отдалечи поне с четвърт час разказа за тези събития, които толкова му се искаше да узнае. Като забрави за Колбер, който не можеше да му съобщи нищо интересно, предпочете да задържи при себе си капитана на своите мускетари.

— Разкажете ми по-добре за изпълнението на възложената ви задача и едва сетне ще ви разреша да си починете.

Д'Артанян, който беше на прага на кралския кабинет, чу думите на краля и се върна, докато Колбер беше принуден да си тръгне. Лицето на интенданта беше станало лилаво, а черните му зли очи блестяха под гъстите вежди. Той забърза, поклони се пред краля, а минавайки пред Д'Артанян, наполовина се изправи и излезе смъртно обиден.

Д'Артанян незабавно смекчи тона:

— Ваше величество, вие сте млад крал. По утринта един човек познава дали денят ще бъде хубав. Какво ще мислят за вашето бъдещо царуване народите, поставени от Божията милост под властта на ваше величество, ако видят, че между себе си и тях вие поставяте злобни и жестоки министри? Но да поговорим за мен, ваше величество, да прекратим разговора, който ви се струва може би безполезен, а може би и неприличен. Да поговорим за мен. Аз арестувах господин Фуке.

— Вие загубихте за това твърде много време — жлъчно каза кралят.

Д'Артанян го изгледа.

— Виждам, че употребих неподходящ израз. Казах, че съм арестувал господин Фуке, когато трябваше да кажа, че самият аз бях негов пленник. Това е голата истина: аз бях пленник на господин Фуке.

Този път Людовик XIV се учуди. Д'Артанян веднага разбра какво става в душата на краля. Той не му остави време за въпроси. Разказа със своето красноречие и поетичен жар за бягството на Фуке, за преследването, за бясната надпревара и накрая за нямащото равно на себе си благородство на суперинтенданта, който можеше десетки пъти да избяга, който можеше поне двадесет пъти да го убие, но който въпреки всичко предпочете затвора или нещо по-лошо, за да не унижи този, който се срамуваше да му отнеме свободата.

Докато капитанът говореше, кралят се вълнуваше все повече и повече. Той жадно ловеше всяка дума, произнесена от Д'Артанян, потрепвайки с ноктите на конвулсивно стиснатите една в друга ръце.

— От това е очевидно, поне аз така мисля, че човек, който се държи по този начин, е безусловно честен и не може да бъде враг на краля. Това е твърдото ми убеждение и аз го повтарям пред вас, моя господар. Аз знам, че кралят ще отвърне на това: «държавна необходимост», и аз предварително се прекланям пред неговите думи. Е, какво пък! В моите очи това също е причина за най-голямо уважение. Аз съм войник, получих заповед и тя е изпълнена, наистина, против моята воля, но е изпълнена. Аз млъквам.

— Къде е сега господин Фуке? — попита Людовик след минута мълчание.

— Господин Фуке, господарю, се намира в желязна клетка, приготвена за него от господин Колбер, и пътува, теглен от четири силни коня, по пътя за Анжер.

— Защо не тръгнахте с него? Защо го изоставихте посред път?

— Защото ваше величество не ми е заповядал да пътувам за Анжер. Най-доброто доказателство за правдивостта на тези думи е това, че вие вече сте ме търсили… Имам още едно основание. Докато съм с него, господин Фуке никога не би направил опит да избяга.

— Какво следва от това?

— Ваше величество трябва да разбере и сигурно разбира, че най-пламенното ми желание е да узная, че господин Фуке е на свобода. Аз намерих най-глупавия сержант, когото можах да открия сред моите мускетари, като му поръчах да охранява затворника. Направих това, за да му дам възможност да избяга.

— Вие сте полудял, Д'Артанян! — кралят скръсти ръце на гърдите си; — Можете ли да говорите на глас такива неща и дори да имате нещастието да си ги помислите?

— Ваше величество, аз съм дълбоко убеден, че вие не очаквате от мен враждебност по отношение на господин Фуке след всичко, което е направил за мен и за вас. Не ме карайте да държа господин Фуке под ключ, ако твърдо желаете той да бъде затворен и занапред. Колкото и здрава да бъде клетката, птичката, все едно, ще намери начин да излети от нея.

— Учудвам се — каза мрачно кралят — как вие не подкрепихте този, когото господин Фуке искаше да постави на моя трон. Тогава щяхте да разполагате с всичко, което толкова жадувате: привързаност и благодарност. На служба при мен обаче вие ще трябва да имате работа с вашия господар и повелител, господине.

— Ако господин Фуке не беше дошъл да ви освободи от Бастилията — отвърна с твърд глас Д'Артанян, — само един човек щеше да направи това и този човек щях да съм аз, ваше величество. Вие прекрасно знаете това.

Кралят се осъзна. Слушайки Д'Артанян, той си спомни за миналото, как стоеше зад завесата на неговия креват — това беше в Пале Роял, когато парижкият народ, воден от кардинал Дьо Рец, беше дошъл да се убеди, че кралят е в двореца. Д'Артанян, който му махаше с ръка от каретата на път за църквата «Света Богородица» при тръгването от Париж. Войникът, който го напусна в Блоа. Лейтенантът, когото той отново повика, когато смъртта на Мазарини даде в ръцете му цялата власт. Човекът, който неизменно беше честен, предан и смел.

Людовик се приближи до вратата и извика при себе си Колбер. Той беше в коридора, където работеха секретарите, и веднага се отзова на повикването.

— Колбер, направихте ли обиск у господин Фуке?

— Да, ваше величество.

— Какви са резултатите?

— Господин Дьо Роншер, изпратен с вашите мускетари, господарю, ми предаде всички документи — отвърна Колбер.

— Ще се запозная с тях… А сега ми дайте ръката си.

— Моята ръка, ваше величество.

— Аз ще я поставя в ръката на кавалера Д'Артанян. Нали вие, Д'Артанян — обърна се кралят с ласкава усмивка към своя изпитан войник, който, виждайки своя неприятел, отново бе приел надменен вид, — вие всъщност не познавате този човек, запознайте се с него.

Посочи му Колбер.

— Той беше посредствен слуга във второстепенни роли, но той ще бъде велик човек, ако аз му дам достатъчно високо положение.

— Ваше величество — промълви Колбер, който беше зашеметен от удоволствие и страх пред очакващото го бъдеще.

— Разбирам защо е било така досега — прошепна Д'Артанян на ухото на краля, — той е завиждал.

— Именно, а завистта го сковаваше, как би могъл да разпери крила!

— От днес той ще бъде крилата змия — изломоти мускетарят.

Но Колбер, който в този момент се приближаваше към него, вече имаше съвсем друго лице и то никак не приличаше на познатото на капитана. Видя му се добро, меко, с човешки черти, а в очите му светеше такъв благороден ум, че Д'Артанян, който отлично се ориентираше в човешките лица, беше смутен и почти разколебан в неотдавнашните си предубеждения. Колбер му стисна ръката:

— Това, което ви беше казано от краля, доказва доколко негово величество познава хората. Ожесточената борба, която водих до този ден против злоупотребите, не против хората, доказва, че исках да подготвя на моя крал велико царуване, а на моята страна — велико благоденствие. Аз имам големи замисли, господин Д'Артанян, и вие ще видите как те ще разцъфтят под слънцето на гражданския мир. И ако не разчитам и нямам щастието да заслужа приятелството на честните хора, то съм убеден, че в най-лошия случай ще заслужа тяхното уважение. А за възхищението им аз съм готов да отдам и живота си, господине.

Тази промяна, това внезапно издигане, това мълчаливо одобрение на краля накараха мускетаря сериозно да се замисли. Той учтиво се поклони на Колбер, който не сваляше очи от него. Кралят, виждайки, че са се помирили, не ги задържаше повече. От кралския кабинет излязоха заедно. Вън новият министър каза:

— Възможно ли е, господин Д'Артанян, човек с такъв проницателен поглед като вас да не ме е разбрал от самото начало?

— Господин Колбер — отвърна капитанът, — слънчевият лъч, който свети право в очите, пречи да се види и най-яркия огън. Човекът, който стои при властта, излъчва сияние, вие знаете това и след като сте я достигнали, защо ще преследвате и по-нататък нещастника, когото е сполетяла немилост и който е паднал от толкова високо?

— Аз ли, господине? О, аз никога няма да го преследвам. Аз искам да управлявам финансите и да ги управлявам сам, защото всъщност съм честолюбив и особено защото вярвам в своите достойнства. Аз знам, златото на цялата страна ще се окаже пред мен, а аз обичам да го съзерцавам. Ако живея още тридесет години, то нито едно злодеяние през това време няма да омърси ръцете ми, с това злато ще построя хамбари, величествени здания, градове. Ще благоустроя пристанищата, ще създам флот, ще подготвя кораби, които ще понесат името на Франция към най-далечните народи и племена. Ще създам библиотеки, академии. Ще направя Франция първата страна в света, и то най-богатата. Това са причините да не обичам господин Фуке, който ми пречеше да действам. А после, когато стана велик и силен, когато Франция стане велика и силна, аз също ще възкликна: «Милосърдие!»

— Вие произнесохте тази дума. Нека помолим краля да освободи господин Фуке. Той го преследва, мислейки само за вас.

— Господине — отвърна Колбер, — вие знаете, че това съвсем не е така и че кралят изпитва лична омраза към господин Фуке. Не аз трябва да ви казвам това.

— Той ще се умори и ще забрави за нея.

— Кралят не забравя нищо, господин Д'Артанян… Почакайте, кралят вика дежурните при себе си и дава някакви заповеди: сега не съм му повлиял, нали така? Послушайте!

Кралят действително бе повикал своите мускетари.

— Господин Д'Артанян? — повика го той.

— Тук съм, ваше величество.

— Дайте двадесет мускетари на господин Дьо Сент-Енян за охрана на господин Фуке.

Д'Артанян и Колбер се спогледаха.

— От Анжер — продължи кралят — нека закарат арестувания в Париж, в Бастилията.

— Вие бяхте прав — каза Д'Артанян.

— Сент-Енян — разпореди се кралят, — ще застреляте всеки, който заговори с господин Фуке по пътя.

— А аз… също ли трябва да мълча? — попита Дьо Сент-Енян.

— Вие ще говорите с него само в присъствие на мускетарите.

Дьо Сент-Енян се поклони и излезе, за да пристъпи към изпълнението на получената заповед. Д'Артанян също искаше да се отдалечи, но кралят го спря.

— Господине — заповяда той, — тръгвайте незабавно и поставете под моя власт острова и крепостта Бел-Ил ан Мер, които принадлежаха на господин Фуке.

— Добре, ваше величество. Сам ли да тръгна?

— Ще вземете със себе си толкова войска, колкото е необходимо, за да не претърпите неуспех, ако крепостта окаже съпротива.

Шепот на пресилено недоверие във възможността за нещо подобно се разнесе между придворните.

— Такива неща са се случвали — потвърди Д'Артанян.

— Виждал съм със собствените си очи подобни неща като дете и не желая да ги виждам отново. Надявам се, че ме разбрахте? Вървете, господине, и се върнете с ключовете от крепостта.

Колбер се приближи до Д'Артанян.

— Ето едно поръчение — каза той, — за което, ако го изпълните както трябва, ще получите маршалски жезъл.

— Защо казвате: ако го изпълните както трябва?

— Защото поръчението е доста трудно. В Бел-Ил са вашите приятели, а за хора като вас, господин Д'Артанян, не е толкова просто да прекрачат през труповете на приятелите си, за да постигнат успех.

Д'Артанян наведе глава. Колбер се върна в кабинета на краля.

След четвърт час капитанът получи заповед, която му предписваше в случай на съпротива да срине до основи крепостта Бел-Ил. С тази заповед му се даваше право да екзекутира местните жители и бегълците, укрили се в крепостта. Нареждаше се да не пусне да излезе от нея който и да било жител.

«Колбер беше прав — помисли Д'Артанян. — Маршалският жезъл би струвал живота на моите приятели. Само че тук забравят, че те не са по-глупави от птиците и няма да чакат ръката на птицелова, за да изправят криле и да отлетят. А тази ръка аз толкова добре ще им покажа, че те ще имат достатъчно време да я видят. Бедният Портос! Бедният Арамис! Не, моята слава няма да ви струва нито едно перце.»

Вземайки това решение, Д'Артанян събра войските на краля, натовари ги на кораби в Пендьоф и без да губи нито минута, вдигна котва и заплава с вдигнати и пълни с вятър платна.