Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (70)

Глава двадесет и четвърта
Първата кавга

Ла Валиер влезе в стаята на кралицата майка, без да подозира, че против нея има опасен заговор. Тя мислеше, че я канят на дежурство, а в такъв случай кралицата майка беше винаги добра с нея. Освен това Ла Валиер не беше пряко подчинена на Ана Австрийска и имаше с нея само официални отношения. С вродена любезност и високо положение вдовстващата считаше за свой дълг да придаде на официалните отношения колкото може повече мекота.

Ла Валиер приближи до кралицата майка с кротка и спокойна усмивка, която беше главната й прелест. Ана Австрийска повика с жест девойката до самото си кресло. В тази минута принцесата се върна и с най-безразличен вид седна до свекърва си, взимайки ръкоделието на Мария Терезия.

Ла Валиер очакваше, че веднага ще й бъде дадено някакво разпореждане, но виждайки цялата подготовка, тя с любопитство започна да се вглежда в лицата на кралицата и принцесата.

Ана размисляше. Принцесата демонстрираше пълно безразличие, но безучастният й вид можеше да разтревожи и по-малко срамежливи хора от Ла Валиер.

— Госпожице — внезапно започна кралицата майка, без ни най-малко да се старае да смекчи испанския си акцент, макар че винаги го правеше, когато говореше спокойно, — елате по-близо, да поговорим за вас, след като сте на всички в устата.

— Аз ли? — възкликна Ла Валиер, побледнявайки.

— Не се преструвайте, красавице! Известно ли ви е как премина дуелът между господин Дьо Гиш и господин Дьо Бард?

— Боже мой, ваше величество. Вчера до мен стигнаха слуховете за него — отвърна Ла Валиер.

— Нима вие не предполагахте, че ще има такива слухове?

— Как бих могла да предполагам, ваше величество?

— Дуелът не е без причина и вие знаете причината за враждата между двамата противници.

— Не съм я знаела, ваше величество.

— Упоритото отричане е твърде стар начин за защита, а вие сте достатъчно умна, госпожице, за да прибягвате до баналности. Измислете нещо друго.

— Боже мой, ваше величество ме плаши със своя леден тон! Нима съм имала нещастието да си навлека вашата немилост?

Принцесата се разсмя. Ла Валиер я погледна с почуда.

— Немилост? — повтори въпроса Ана Австрийска. — Да си навлечете немилост? Вие не разбирате какво говорите, госпожице Ла Валиер, аз подхвърлям на немилост само онези хора, за които мисля. За вас си спомних само защото прекалено много се говори, а не обичам когато придворните дами от моя двор стават предмет на разговори.

— Ваше величество ми прави чест, обръщайки се към мен — възрази изплашената Ла Валиер, — но аз не разбирам защо ще се занимават с мен.

— Ще ви кажа. Господин Дьо Гиш се е принудил да ви защити.

— Мен?

— Да, вас. Той е постъпил рицарски, а красивите търсачки на приключения обичат рицарите да чупят копията си заради тях. Но аз ненавиждам двубоите и особено такъв род приключения… направете си оттук извод.

Ла Валиер падна в краката на кралицата, но тя се обърна с гръб към нея. Ла Валиер протегна ръка към принцесата, която й се изсмя в очите. Гордостта застави госпожицата да се изправи.

— Ваше величество — помоли тя, — кажете в какво съм се провинила. Виждам, че ваше величество ме осъжда, без да ми даде възможност да се оправдая.

— Така ли! — извика Ана Австрийска. — Чувате ли, принцесо, какви красиви думи! Какви високи чувства! Прилича на принцесата годеница на великия Кир, кладенец на нежността и героичните чувства! Личи си, моя красавице, че общувате с короновани особи!

Ла Валиер почувства, че я раняват в самото сърце и побеля като лилия.

— Исках да ви кажа — презрително продължи кралицата, — че ако продължавате да изпитвате подобни чувства, така ще унизите нас, жените, че ще ни е срам да седим редом с вас. Опомнете се, госпожице. Между другото чух, че вие сте сгодена. Истина ли е?

Ла Валиер притисна ръка до сърцето си, на което беше нанесена нова рана.

— Отговаряйте, когато ви питат!

— Да, ваше величество.

— Кой е вашият годеник?

— Виконт Дьо Бражелон.

— Знаете ли, че това за вас е голямо щастие, госпожице, че вие, девойка без състояние и без положение в обществото… без особени лични достойнства, трябва да благославяте небето, което ви е подарило такова бъдеще?

Ла Валиер мълчеше.

— Къде се намира виконт Дьо Бражелон? — попита кралицата.

— В Англия — отвърна принцесата, — където, разбира се, скоро ще стигнат слуховете за успехите на госпожицата.

— Боже мой — прошепна отчаяно Ла Валиер.

— И така, госпожице — каза Ана Австрийска, — младият човек ще бъде върнат и вие ще заминете с него някъде. Ако имате други намерения, девойките понякога имат странни желания, повярвайте ми, аз ви изпращам на добър път. Лекувала съм и по-различни от вас.

Ла Валиер вече не чуваше. Но безжалостната кралица продължи:

— Ще ви изпратя сама на такова място, където ще имате възможност дълго да обмисляте всичко. Размисълът охлажда горещата кръв и разсейва илюзиите на младостта. Струва ми се, че ме разбрахте.

— Ваше величество!…

— Нито дума повече!

— Ваше величество, аз не съм виновна в това, за което ме обвинявате. Погледнете колко съм отчаяна. Толкова обичам и уважавам ваше величество!

— По-добре би било, ако не ме обичахте и уважавахте — със студена ирония отвърна кралицата. — Да не си въобразявате, че бих гледала през пръсти, ако бяхте наистина виновна?

— Ваше величество, вие ме убивате.

— Моля ви, без комедии, иначе ще ви подготвя такава развръзка, че никак няма да се радвате. Вървете си и нека това ви послужи за урок.

— Ваше височество — промълви Ла Валиер, обръщайки се към херцогиня Орлеанска, хващайки я за ръката, — вие сте толкова добра, застъпете се за мен.

— Аз! — изсмя се принцесата. — Аз — добра?… Вие не вярвате на това, което говорите, госпожице!

Тя рязко издърпа ръката си.

Вместо да изпие до дъно чашата на унижението, Ла Валиер внезапно се успокои и се овладя. Тя направи дълбок реверанс и си тръгна.

— Какво ще стане сега, според вас? — попита Ана Австрийска. — Тя ще продължи ли?

— Нямам доверие в кротките и търпеливи характери — отвърна принцесата. — Търпеливото сърце е необикновено мъжествено, а кроткият дух е уверен в себе си.

— Гарантирам ви, че тя доста ще се позамисли, преди отново да погледне към бога Марс.

— Освен ако не се въоръжи с неговия щит — възрази принцесата.

Гордият поглед на кралицата майка беше отговор на тази тънка забележка. Двете дами, почти уверени в победата, се отправиха към Мария Терезия, която ги чакаше с престорено равнодушие.

Беше около шест и половина. Кралят току-що беше свършил с държавните дела и вечеряше. Без да губи време, той взе Сент-Енян под ръка и му заповяда да го заведе в стаята на Ла Валиер. Придворният се учуди много.

— Но, господарю, тукашното помещение на придворните дами е истинска витрина. Всички виждат кой влиза и кой излиза. Струва ми се, че е нужен някакъв предлог… например…

— Казвай какъв?

— Няма ли да бъде угодно на ваше величество да почака, докато принцесата се прибере?

— Никакъв предлог. Никакво чакане! Стига сме си играли на криеница, стига тайни! Не виждам никакво безчестие за краля на Франция в това да разговаря с едно умно момиче. Нека се срамува този, който помисли нещо лошо!

— Простете ми, ваше величество, за излишното усърдие…

— Казвай!

— А кралицата?

— Истина е. Искам кралицата винаги да е заобиколена с внимание. Тази вечер ще посетя госпожица Ла Валиер, а после ще измислям разни поводи за това. Утре ще се заемем с другите работи, днес нямам време.

Дьо Сент-Енян не отговори. Работата беше там, че искаше да запази репутацията си в очите на принцесата и двете кралици. В същото време му се искаше да се хареса на госпожица Ла Валиер, а да се съчетаят двете неща беше доста сложно.

Трябва да отбележим, че прозорците на кралиците и принцесата гледаха към двора. Виждайки го да придружава краля, те биха скъсали всякакви отношения с него, а авторитетът на тези три дами не можеше да се сравнява с мимолетното влияние на сегашната фаворитка. Нещастният Дьо Сент-Енян, който толкова мъжествено оказваше подкрепа на Ла Валиер в парка Фонтенбло, беше изгубил увереността си тук, в Париж, пред очите на всички. Той намираше у тази девойка хиляди недостатъци и бързаше да ги съобщи на краля.

Но най-после мъчението свърши. Дворът беше прекосен. Нито една завеса не се повдигна, нито един прозорец не се отвори. Кралят вървеше бързо. Караха го да бърза дългите крачки на графа и нетърпението.

При вратите Сент-Енян поиска да се скрие, но кралят го спря. Това беше съвсем ненужно внимание за графа. Наложи му се да влезе заедно с краля при Ла Валиер.

При появата на Людовик младото момиче избърса очите си. Кралят забеляза това. Той започна да я разпитва с настойчивостта на влюбен.

— Дреболии, господарю — усмихна се тя.

— Но вие сте плакали?

— Не, господарю.

— Погледнете, Сент-Енян, няма грешка! Графът трябваше да отговори, но той се обърка.

— Но очите ви са зачервени — настояваше кралят.

— Това е от праха, господарю.

— Не, не, върху лицето ви няма онова изражение на задоволство, което толкова ви краси. И ви прави привлекателна. Вие избягвате погледа ми!

— Господарю!…

— Какво говоря, вие не искате да ме погледнете! Тя действително извръщаше глава.

— Кажете, за Бога, какво се е случило?

— Повтарям ви, господарю, това са дреболии и аз съм готова да ви докажа, че съм съвършено спокойна.

— Казвате, че сте спокойна, а сте объркана. Може би са ви обидили или разсърдили?

— Не, не, господарю!

— Трябва да ми разкажете всичко — очите на краля заблестяха.

— Никой не ме обиждал, господарю, никой!

— Тогава върнете на лицето си онова весело и замечтано изражение, на което се любувах сутринта. Направете ми удоволствие.

— Както наредите, господарю, както наредите!

— Каква необяснима промяна! — възкликна кралят.

Той погледна към Сент-Енян, който също беше забелязал потиснатото настроение на Ла Валиер. Кралят молеше, напразно се опитваше да разсее тъгата й, да я извади от вцепенението. Тази тайнственост се видя подозрителна на Людовик и той започна да се оглежда наоколо.

В стаята висеше миниатюрен портрет на Атос. Кралят забеляза този портрет. Чертите на Атос му напомниха за Бражелон, тъй като портретът беше рисуван в младите години на графа. Той не сваляше очи от миниатюрата. Погледът му не обещаваше нищо добро.

Ла Валиер беше толкова угнетена и толкова далеч от мисълта за този портрет, че не можеше да се досети коя е причината за загрижеността на краля. Той изведнъж си спомни, че Ла Валиер и Дьо Бражелон са били близки от ранно детство. Спомни си за годежа, който беше следствие от тази близост. Спомни си как Атос го молеше от името на Раул за ръката на Ла Валиер.

Людовик си въобрази, че след завръщането в Париж тя е получила от Лондон известия, които са засенчили неговия образ, образа на краля. Червеят, наречен ревност, веднага го загриза. Той отново нетърпеливо я заразпитва. Ла Валиер не можеше да отговори: щеше да се наложи да разкаже всичко, да обвини кралицата, да обвини и принцесата. А това означаваше да започне открита борба с двете високопоставени и могъщи жени.

Отначало й се струваше, че след като тя не крие пред краля нищо от това, което става в нея самата, кралят ще прочете истината в сърцето й въпреки мълчанието. Струваше й се, че ако той действително я обича, трябва да я разбере, трябва да се досети за всичко. Нима взаимното привличане не е божествен пламък, осветяващ всичко, което става в сърцето, и избавящ действително обичащите от необходимостта да говорят?

Затова мълчеше, покрила лицето си с ръце, само от време на време въздишаше и плачеше. Тези сълзи и въздишки отначало трогнаха, след това изплашиха Людовик, а накрая започнаха да го дразнят. Кралят не понасяше съпротива, дори когато се изразяваше само във въздишки и сълзи. Думите му станаха остри, настойчиви и резки. Това усили страданието на младото момиче, но тя мъжествено понасяше новото изпитание. Кралят премина към преки обвинения. Ла Валиер дори не се опита да се защити. В отговор само отрицателно клатеше глава, повтаряйки две думи:

— Боже мой, Боже мой!

Този отчаян вик на болка не само не успокояваше, а още повече усилваше раздразнението на краля. Това беше повик към сила, стояща по-високо от него, към същество, което можеше да защити Ла Валиер от него. Освен това той намираше поддръжка у Дьо Сент-Енян. Както вече видяхме, той чувстваше, че се задава буря. Не знаеше каква степен може да достигне любовта на Людовик. Затова ясно си представяше как върху бедната Ла Валиер скоро ще се посипят ударите на кралиците и принцесата, и не беше дотолкова рицар, че да не се страхува от водовъртежа, който можеше да увлече и него.

Затова Дьо Сент-Енян всеки път, щом кралят се обърнеше към него, отвръщаше полугласно или с отсечени жестове, като се мъчеше да налее масло в огъня и да доведе нещата до открита кавга, след която да не му се налага повече да се компрометира, като придружава високия си покровител до Ла Валиер. Кралят ставаше все по-нервен. Скръстил ръце, той застана пред Луиза:

— За последен път ви питам, госпожице, ще пожелаете ли да отговорите? Как ще ми обясните тази промяна, това непостоянство и тези капризи?

— Какво искате от мен, Боже мой? — прошепна Ла Валиер. — Нали виждате, господарю, че сега съм душевно смазана. Нали виждате, че не са ми останали нито воля, нито мисли, нито думи!

— Нима е толкова трудно да ми кажете истината? За това ще са ви нужни много по-малко думи от тези, които току-що изрекохте.

— Истината за какво?

— За всичко.

Думите за обяснение започнаха да напират от сърцето към устата на Ла Валиер. Ръцете й направиха някакво движение, но устата остана безмълвна. Бедното момиче още не се чувстваше толкова нещастно, та да се реши на признание.

— Аз нищо не знам — промълви тя.

— О, това е нещо повече от кокетство. Това е нещо повече от каприз! — извика кралят. — Това е предателство!

Този път нищо не го спря и той, без да се оглежда, избяга от стаята с жест, пълен с отчаяние. Дьо Сент-Енян го последва доволен, че нещата се развиват по този начин. Людовик се спря едва на стълбите и каза, хващайки се трескаво за перилото:

— Колко недостойно бях измамен!

— По какъв начин, господарю? — попита фаворитът.

— Дьо Гиш се е дуелирал заради виконт Дьо Бражелон, а този Бражелон…

— Да, господарю?

— Тя все още обича този Бражелон. Повярвайте ми, Дьо Сент-Енян, ще умра от срам, ако след три дни у мен остане дори капка любов към нея.

— Нали казвах на ваше величество, нали ви казвах! — повтаряше Дьо Сент-Енян, следвайки краля, като страхливо поглеждаше към прозорците.

Този път, за нещастие, не всичко мина толкова успешно, както на идване. Едно от пердетата се повдигна и зад него се мярна лицето на принцесата.

Тя видя, че кралят излиза от крилото на придворните дами. Веднага щом Людовик се скри, принцесата стана и стремително тръгна към стаята, която кралят току-що беше напуснал.