Саади
Гюлестан (3) (Градина на розите)

1

Чувал съм за един падишах, който заповядал за някакъв грях да накажат със смърт един пленник. От отчаяние нещастникът се хвърлил върху царя да го хули и ругае, както си знае. Както казват, който се прощава с живота си, издумва всичко, което е на сърцето му.

Нямаш ли възможност да избягаш,

сам към меча със ръка посягаш.

* * *

Тъжният човек е зъл и злобен,

той на котка срещу куче е подобен.

Царят попитал:

— Какво казва този?

— О, господарю — отговорил благородният везир, — той нарежда, че този, който гнева си укротява, той на виновните прощава.

Царят го съжалил и живота му подарил. Но друг везир, противник на първия, казал:

— На хора с нашето звание, в присъствието на падишаха, не се полага да говорят нищо друго освен истината. Този пленник хулеше царя и говореше неприлични думи.

Царят, слушайки това, се намръщил и отсъдил:

— Неговата лъжа ми хареса повече от твоята истина. Тя бе изречена за добро, а твоята истина води към престъпление.

Мъдреците казват, че лъжа, която преследва благополучие, е по-добра от истина, водеща към бедствие.

Този, с който шахът управлява,

е злодей, ако със зло го занимава.

Над входа в двореца на Ферейдун^[1] било написано:

На никого светът не ще остане, братко.

В двореца вярвай ти, макар за кратко.

 

С голяма кошница не чакай много ти,

че път един пред всички ни блести.

 

И щом смъртта е обща в края на нещата,

какво че си на трон или върху земята?