Саади
Гюлестан (105) (Градина на розите)

13

Веднъж, в една сушава година, бедняците от Александрия изпуснали из ръцете си поводите на търпението; небесните врати били затворени за земята, макар че воплите на нейните жители стигали до небесата.

И всички зверове и птици, риби и мушици

във отчаяние завили на възбог.

 

Ала въздишките на хората не се събрали

да се превърнат в бури, а сълзите им — в поток.

В това време живеел един подлец — дано никога не намери приятели! — за качествата на когото би било неприлично да се говори особено в присъствието на велможи, но тъй като не трябва и да се премълчава за тях, защото хората могат да приемат мълчанието за бездарие на разказвача, ще се огранича с две двустишия — както е известно, малкото може да свидетелствува за много, а от шепа зърно може да се съди за чувал:

Ако татарин в миг такъв подлец убие,

дано нито един татарин не умре,

 

додето на Багдад вода под моста има

и преминава по гърба му хорското море.

Та този мъж, за чиито качества ти чу сега, притежаваше несметни богатства в тази тежка година. Той раздаваше на нуждаещите се злато и сребро, а за скитниците слагаше софра… Няколко дервиша, доведени до крайност от гнета на бедствието, решиха да отидат на устроения от него благотворителен пир, като преди това дойдоха да се посъветват с мен. Аз не се съгласих, поклатих глава и възкликнах:

Лъвът не търси кучешки огризки,

дори от глад да вижда своя край.

 

Да мреш от глад — пак не протягай

ръката си към негодяй!

* * *

На Ферейдун по злато и имоти да е равен,

бездарният човек не струва никаква цена.

 

Атлазът и коприната върху подлеца

приличат на позлата връз стена.