Саади
Гюлестан (153) (Градина на розите)

18

Един дервиш се присъедини към кервана, с който се отправихме към Хеджаз. Някакъв арабски емир му подари сто динара, за да ги принесе в жертва.

Изведнъж хафаджийски разбойници върху кервана налетяха и съвсем ни обраха. Търговците започнаха земята да рият и безполезно да вият.

Плачи и вий към свода многократно —

разбойникът не ще ти върне златото обратно.

Само онзи благочестив дервиш стоеше така спокойно, като че нищо не беше се случило. Аз му казах:

— Мигар разбойниците не ти взеха онези динари?

— Да, взеха ги — отвърна той, — но аз не бях толкова привързан към тях, та загубата им да съкруши сърцето ми.

Не се привързвай ти, ще се излъжеш:

по-трудно е след туй да се отвържеш.

Аз казах:

— Подобно на тези думи е онова, което някога изпитах сам. На младини дружех с един младеж и бях до такава степен привързан към него, че красотата му беше като кибла^[1] в моите очи, а срещите с него бяха цел и извор на живота ми.

Той можеше да се сравни

със ангели небесни

и нямаше на тоя свят

човек с чертите му чудесни.

Кълна се в любовта, след него

не можех да дружа със друг,

и връзки никакви за мен

не бяха вече интересни.

Изведнъж кракът на неговия живот потъна в тинята на небитието и роднините му, изпълнени с мъка, вдигнаха дим от въздишки. Много дни седях край гроба му и ето какво говорех за раздялата с него:

О, ако можеше в деня,

смъртта когато те отнесе,

в ръката си със остър меч

да порази и мен съдбата,

аз нямаше да виждам днес

света, осиротял без тебе,

и нямаше със твоя прах

да си посипя аз главата.

* * *

Потъна тих под рози и жасмини

тоз, който нямаше покой и сън,

 

лицето роза прецъфтя и вече

над гроба му тъмнее трън.

Като се разделих с него, реших за цял живот да сгъна килима на страстта и да не се сприятелявам с никого.

Прибоят би изглеждал чуден,

ако вълните не бучаха,

приятно е да късаш рози —

да бяха само без бодли.

Като паун аз вчера стъпвах

в градината за среща мила,

а днеска като змей се вия —

без теб сърцето ме боли.