Саади
Гюлестан (170) (Градина на розите)

5

Синът на един праведен човек наследил голямо богатство след смъртта на чичо си. Отдал се той на разврат и прахосничество. С една дума, не останал тежък грях, който да не извършил, и ангелско питие, което да не опитал. Веднъж започнах да го поучавам за негово добро:

— О, сине, доходът — това е течаща вода, а животът — воденичен камък; големи разходи може да си позволи само този, който има постоянни доходи.

Без доходи — пести, парите дръж!

Моряшка песен аз дочух веднъж:

„И Тигър ще пресъхне догодина,

ако не падне в планината дъжд!“

Вразуми се, остави развлеченията, защото, когато се свърши богатството ти, ще започнеш да търпиш лишения и ще се разкайваш.

Но младежът, погълнат от наслажденията, музиката и гуляите, не обърна внимание на тези съвети и ето как възрази на думите ми:

— Да смущаваш днешния си покой със страха от бъдещите бедствия, противоречи на мъдреците!

Ти, който с всичко си задоволен,

защо от чиста радост си лишен?

Приятелю, иди и весели се,

днес не тъжи за утрешния ден.

Особено сега, когато седя на престола на мъдростта в съюз с великодушието, и мълвата за моите благодеяния се носи сред народа от уста на уста.

Тоз, който с мъдрост, с доброта се слави —

окови от парите да не прави.

За тебе, щом с добро говорят вред,

дома си отвори за радост и забави.

Видях, че той не разбра съветите ми и моето горещо дихание няма да разтопи неговото студено желязо. Аз престанах да го уговарям и да общувам с него и се доверих на думите на мъдреците, които казват: „Кажи онова, което си длъжен да кажеш, а ако не те послушат — ти не си виновен!“

Не се скъпи на думи и съвети,

ако не слушат двама, слуша трети.

 

Ще видиш скоро някакъв глупак

как във окови ще попадне пак

 

и ще завие тъжно: „Аз, подлеца,

защо не чух съвета на мъдреца!“

След известно време го видях в онова бедствено положение, което очаквах. Пришиваше до кръпката кръпка и събираше залъци хляб. Сви се сърцето ми, като го срещнах в това жалко състояние, но реших, че е неблагоразумно да чопля раната на бедния човек и да я посипвам със сол. Затова казах на себе си:

Безпътният не вижда бедността,

когато се напие през нощта.

През пролетта дървото щедро разцъфтява,

а зиме по неволя то е без листа.