Саади
Гюлестан (121) (Градина на розите)

29

Чух аз, че някакъв дервиш, който живеел в една пещера, бил затворил вратите си за миряни и в неговите високи помисли царете и богаташите нямали никакво уважение и величие.

Вратата си ако отвориш за просия,

ще бъдеш в нужда до последния си ден.

 

Без алчност си бъди цар на царете,

не ще се скърши врат, от алчността освободен.

Един от царете на онзи край му изпратил писмо, с което го канел при себе си:

— Ние се надяваме на благосклонността на светия мъж, който може би ще благоволи да опита заедно с нас хляба и солта ни!

Отшелникът дал съгласието си, тъй като да удовлетворяваш молбите е божи завет. На другия ден царят отишъл при отшелника, като поискал извинение за това, че го е обезпокоил с посещението си. Отшелникът станал от мястото си, прегърнал царя, благодарил му за посещението, отнесъл се ласкаво към него и му отдал хвала. Когато царят се отдалечил, един от послушниците попитал отшелника:

— Любезността, която оказа днес на царя, е непривична за теб, никога досега не сме забелязали да си се отнасял с някого така!

— Нима не си чул — отвърнал отшелникът — какво говорят: на когото ядеш хляба ръжен — на него да служиш си длъжен!

Дори и цял живот ухото, боже,

без звук от арфи и от флейти може.

 

Очите ще живеят и без цвят,

носът ще бъде нос без аромат.

 

Възглаве нямаш ли — ще кажеш: здраве —

и ще си сложиш камък за възглаве.

 

Щом милата не си прегърнал ти,

ръцете на гърдите си скръсти,

 

но само този наш стомах — утроба,

насищане не знае чак до гроба.