Саади
Гюлестан (42) (Градина на розите)

40

На някакъв цар китайска робиня довели в дар. Пиян, той пожелал да я обладае. Робинята се възпротивила, царят се разгневил и на един негър я подарил. Горната му устна опирала до ноздрата, а долната — висяла до яката. Муцуната му била такава, че от вида й би се изплашил самият дявол Сахр; изпод мишниците му се носела миризма на сяра.

И няма да се появи от него по-ужасен,

тъй както от Юсуф — докрая — по-прекрасен.

* * *

Той бил дотолкоз уродлив и страшен,

че невъзможно е да се опише тая смрад,

 

от тялото му се разнасял мирис —

воня от мърша в месеца мордад^[1].

Казват, че тогава пламнала у негъра страстта и душата му била завладяна от похотта. При това и нейното желание той разгорял и я обладал. Сутринта царят потърсил робинята и не я намерил. Разказали му за случилото се. Изпълнен с ярост и жаден за мъст, той заповядал да завържат здраво негъра и робинята и да ги хвърлят от покрива на двореца в дълбокия ров. Един добър везир лице до земята склонил и промълвил:

— Нещастният негър не е виновен и не трябва да страда; нали всички роби и слуги са свикнали да чакат от царя награда!

Царят възкликнал:

— Какво щеше да стане, ако една нощ беше потърпял и не беше я обладал? Щях да го наградя повече, отколкото струва робинята!

— О, господарю на света — отвърнал везирът, — мигар не си чул, че:

Когато жадният се добере до извор чист,

не ще се побои от слонове свирепи.

 

А гладен еретик, попаднал сам на пир,

за рамазан да помни — тези мисли са нелепи.

Харесали тези думи на царя и той казал:

— Добре, ще ти подаря този негър, но какво да правя с робинята?

— Подари я на негъра — отговорил той, — тъй като неговите огризки са достойни само за него!

Не поддържай ти приятелство със този,

който посещава недостойните места.

 

Само ако си безкрайно жаден,

пий и след зловонните уста.