Саади
Гюлестан (145) (Градина на розите)

10

В разцвета на младостта си, както се случва обикновено на тези години и както сам знаеш, с един красавец тайно общувах аз. Той имаше прекрасен глас, а неговото лице — светлина — беше като пълна луна.

Мъхът по бузите му — сякаш

от извор жив бе пил вода.

 

А който сладостта обича,

да види сладката уста.

Случайно забелязах една негова постъпка, която ме попари убого и към която се отнесох особено строго. Смъкнах аз завесата на своето покровителство, събрах скъпоценностите си от полето на любовта и му казах:

Иди си и прави това,

което в миг ти хрумне,

щом огънят е догорял,

не може пак да лумне.

Чух, че, като си отиваше, той каза:

Щом прилепът със слънцето не може да живее,

то от това едва ли то ще потъмнее.

Като продума това, той си отиде и раздялата с него ме опечали.

Замина си, на любовта цената

не знаех аз преди бедата.

Ела, убий ме, пред нозете ти да онемея

е по-приятно, отколкото без тебе да живея.

Но благодарение на божията милост той се върна след известно време и аз помислих, че мъката ми ще се облекчи. Ала гласът му, подобен на гласа на Давид, беше променен, красотата му, подобна на красотата на Йосиф, беше повехнала, ябълката под брадата му беше покрита с мъх, подобен на мъха на дюла; беше изчезнало оживлението от пазара на неговата красота. Той очакваше да го прегърна в обятията си, но аз се отстраних и промълвих:

Когато беше с чуден мъх,

отблъсна влюбения в теб далече.

 

Сега за прошка молиш ти,

със четина върху страните вече.

* * *

О, пролет, ти до вчера бе прекрасна;

махни котела, огънят угасна.

 

И докога ще ходиш важен ти,

не виждаш ли, че младостта лети?

 

Върви към този, който те бленува,

бъди любезен с онзи, що купува.

* * *

Приятна е зелената трева —

щом казваш значи си разбрал това.

 

Лицето нежно с девствен мъх покрито —

за влюбените не остава скрито.

 

Но в твоята градина само щир

зася — и вече нямаш мир.

* * *

Ще се смириш ли ти, или

косите си ще скубеш —

на красотата дните чудни

подобно дим ще отлетят.

Душата си да бях държал

в ръка, тъй както ти — брадата,

не ще я пусна до деня

на оня Страшен съд.

* * *

Попитах го: „Какво се случи

със твоето лице красиво,

какви са тия черни бръчки

по края дивен на луната?“

Отвърна той: „Не знам къде е

лицето ми или навярно

покри се в черно, в знак на траур

по времето на красотата!“