Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (48)

48.

Неспирният звън на телефона ми звучеше като погребална камбана. Останах дълго време седнал сред разпилените хартии, обърнатите мебели и захвърлените на пода чекмеджета в моя кабинет. Гърлото ми бе пресъхнало, в устата си усещах вкус на пепел. Вече нямах никаква надежда. Бях пристъпил прага на преизподнята.

По някое време станах, излязох и се смъкнах със залитане по стълбите. Постоях малко на „Световния кръстопът“, чудейки се накъде да поема. Беше все едно от тук нататък. Тичах твърде дълго и твърде надалеч. Свърши се с моето тичане.

Видях едно такси и му махнах.

— Закъде?

Насмешливият глас на шофьора ме измъкна от злокобния безмълвен унес.

— „Челси“, на Двайсет и трета улица.

— Между Седмо и Осмо авеню?

— Точно така.

Той подкара по Седмо авеню на юг. Сгушен в ъгъла, гледах как пред мен се изнизва един мъртъв свят. Някъде в далечината пожарникарски коли виеха като развилнели се демони. Минахме пред гара „Пенсилвания“ с нейните монументални колони, мрачни и сивеещи под студената електрическа светлина. Шофьорът мълчеше. Аз си затананиках тихичко една песен, която Джони Фейвърит превърна в хит по време на войната. Един от големите ми успехи.

Горкият Хари Анджел, хвърлен за храна на кучетата като огризки от преминал пир. Аз го убих, изядох сърцето му, но все пак именно аз бях умрелият. Магията и окултните сили нищо не можеха да променят. Живеех взето назаем време, със спомените на друг човек. Бях някакво хибридно и обречено създание, опитващо се да се спаси от миналото. Трябваше да разбера, че това е невъзможно. Както и да се приближаваш към едно огледало, не можеш да видиш в него друго, освен собственото си отражение.

— Преди малко тук се беше събрал много народ. Не знам точно какво е станало.

Шофьорът спря при другия тротоар, а точно пред входа на „Челси“ се бяха подредили три патрулни коли и една полицейска линейка.

— Долар и шейсет, ако обичате.

Подадох му банкнотата от петдесет долара, която винаги нося за всеки случай, и му казах да задържи рестото.

— Но това не са пет долара, господине, имате грешка.

— Да беше само тази — казах аз и претичах през паважа, който имаше цвят на надгробен паметник.

Във входа един полицай говореше по телефона от портиерната. Не ми обърна никакво внимание, когато минах край него.

— Три пъти кафе, пет пъти капучино, един чай с лимон — изброяваше той, докато вратата на асансьора се затваряше.

Слязох на моя етаж. В коридора до една носилка на колела двама санитари се бяха облегнали на стената.

— Не виждам само защо ни изкараха душата от бързане — каза единият с кисел тон. — Още от началото са знаели, че това е изстинало месо.

Вратата на моя апартамент беше широко отворена. Дочух отвътре щракането на светкавица. Във въздуха се носеше миризма на евтини пури. Влязох, без да кажа дума на някого. Униформени полицаи сновяха напред-назад. Седнал пред масата с гръб към мен, сержант Деймос даваше по телефона наставления. В спалнята отново щракна светкавица.

Пристъпих напред и погледнах през вратата.

Един поглед ми стигаше. Епифани лежеше на кревата с извърнато към тавана лице без друго по себе си, освен моите армейски опознавателни плочки. Ръцете и краката й бяха вързани за пречките на леглото с четири оръфани вратовръзки. Дръжката на моя „Смит енд Уесън Хамерлес“ стърчеше между разкрачените й нозе. Дебелата цев проникваше в нея като любовник. Кръвта от утробата й бе избликнала по вътрешната страна на разтворените бедра и напомняше букет червени рози.

Лейтенант Стърн бе единият от петимата цивилни агенти в стаята. С ръце в джобовете на шлифера наблюдаваше фотографа, коленичил, за да снима в едър план.

— Какво търсите вие тук? — попита един агент иззад гърба ми.

— Тук живея.

Стърн погледна към мен. Очите му се разшириха.

— Анджел! — недоверчиво промълви той. — Това е той! Хванете го!

Полицаят, който стоеше зад мен, ми изви китките. Не оказах никаква съпротива.

— Няма нужда да се правите на мъже, момчета. Не се морете.

— Претърсете го за оръжие — излая Стърн, а останалите ченгета ме зяпаха, сякаш бях избягал от зоологическата градина.

Сложиха ми белезници. Един полицай ме претърси и извади колт командера, който бях мушнал в колана на панталона си.

— Тежка артилерия — каза той, подавайки на Стърн пистолета.

Стърн огледа колта, увери се, че не е зареден и го остави на нощното шкафче.

— Защо се върна.

— А къде да ида?

— Коя е тя?

— Дъщеря ми.

— Стига бе!

Сержант Деймос се появи със спокойна крачка на вратата на стаята.

— Я, виж кой дошъл!

— Деймос, обади се в централното. Кажи им, че сме заловили заподозрения.

— Ей сега — каза сержантът и излезе, без да бърза.

— Пак те питам, Анджел, кое е момичето?

— Епифани Праудфут. Държи билкова аптека на ъгъла на Сто двайсет и трета улица и Ленъкс авеню.

Един от другите агенти записа. Стърн ме избута в хола и ме накара да седна на канапето.

— От колко време живеехте заедно?

— От два дена.

— И толкова ти трябваше, за да я пречукаш, а? Погледни какво намерихме в камината — Стърн размаха пред очите ми моя хороскоп. Държеше го с два пръста за единствения необгорял ъгъл. — Нещо да кажеш?

— Нищо.

— Все тая. Освен ако седнеш да разправяш, че пищовът, дето й е заврян, не е твоят.

— Моят е.

— Ще изгориш за това, Анджел.

— Ще горя в ада.

— Много е възможно, само че ние ще се постараем хубавичко да го предвкусиш… и окончателно.

Тънките устни на Стърн се разтеглиха в свирепа гримаса. Гледах жълтите му зъби и си мислех за единствената друга усмивка, която бе предизвиквала такова отвращение в мен: злокобният кикот на Луцифер. Имах чувството, че смехът му кънти в стаята. И защо не — шегичката му бе успяла. Канарчето бях аз.