Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (27)

27.

Погледът на разпоредителката мина през мен като през добре измито стъкло, докато пресичах покрития с мокет хол между два реда витрини е макети на петролоносачи и гравюри на платноходи по стените. Намигнах й и тя веднага се врътна със стола, а аз бутнах вратата от матово стъкло, водеща навътре.

Пред мен се проточи дълъг коридор с врати от двете страни. Размахвах кофата и четях табелките по вратите. Не открих името, което ми, трябваше. Най в края имаше широка стая с удобни фотьойли, стъклена масичка с натрупани върху нея списания и една руса хубавица, седнала зад Г-образното бюро, която разрязваше пликове с нож за хартия. От едната страна се виждаше лакирана махагонова врата, на която с месингови букви пишеше ИТЪН КРУЗМАРК.

Русата вдигна глава и ми се усмихна, без да прекратява дуела си с пликовете, все едно Д’Артанян, размахващ шпагата. Купчинката писма до дясната й ръка вече бе не по-ниска от петдесет сантиметра. Всичките ми надежди да се усамотя с контактния микрофон пред вратата изхвърчаха през прозореца — образ, за който твърде скоро се разкайвах.

Изцяло погълната от работата си, русата не ми обръщаше никакво внимание. Закачих кофата на колана, отворих прозореца и замижах. Зъбите ми затракаха, но не от студа, който нахлу.

— Побързайте, ако обичате — извика секретарката. — Книжата ми ще се разхвърчат по цялата стая.

Промуших се под долната преграда и седнах на перваза, с гръб към бездната. Краката ми висяха все още на сигурно отвътре. Вдигнах ръка и закачих куката на едната презрамка за горния край на рамката отвън. Само стъклото ме отделяше от русата хубавица, но тя ми се струваше отдалечена на милиони километри. Смених ръката, закачих и другата кука.

Събрах цялата си смелост и се изправих. Едва намерих място за пръстите си на тесния перваз. Затворих прозореца, избутвайки стъклото. Повтарях си, че в никакъв случай не бива да гледам надолу. И разбира се, точно това направих.

Отпуснах се много боязливо назад и с облекчение установих, че коланите ме държат. Не било толкова страшно. В крайна сметка миячите прекарват по цял ден така.

Време беше. Откачих десния колан и го закачих до другия. Придвижих се сантиметър след сантиметър по перваза, откачих левия колан, протегнах ръка към рамката на съседния прозорец и заопипвах отгоре, за да намеря подходящо място за куката.

Сега вече, закачен за двата прозореца едновременно, стъпих с левия крак на другия перваз. Откачих десния колан, закачих го до левия и преместих десния крак. Ух! Минаването от единия прозорец на другия бе траяло само няколко секунди, а имах чувството, че съм остарял с десет години.

Докато местех наново левия колан, хвърлих един поглед в кабинета на Итън Крузмарк. Обширната ъглова стая гледаше с още два прозореца към Четирийсет и втора улица и с три към Лексингтън авеню.

Крузмарк и дъщеря му седяха на дълго канапе пред стената в дъното. Върху мраморния плот на ниска масичка пред тях проблясваха две кристални чаши. Крузмарк беше съвсем като на портрета си: застаряващ пират с червендалесто лице, увенчано е гъста бяла грива.

Маргарет Крузмарк бе сменила траурните си одежди с кенарена блуза и дълга пола, но не бе свалила обърнатия пентакъл. От време на време един от двамата хвърляше око към мен. Аз побързах да нацапам стъклото пред лицето си със сапунена вода.

Извадих подслушвателя от джоба и напъхах слушалката в ухото си. Увих микрофона в големия парцал и го притиснах към стъклото, уж бършейки. Гласовете им веднага зазвучаха съвършено ясно, все едно стоях до тях на канапето.

Най-напред Крузмарк каза:

— … и е знаел рождената дата на Джонатан?

Маргарет нервно подрънна със златната си звезда:

— Да.

— Това не е трудно да се научи. Сигурна ли си, че е детектив?

— Така ми каза дъщерята на Еванджелайн Праудфут. Той знае твърде много за Джонатан и току-виж го открил, разпитвайки наляво-надясно.

— А лекарят от Паукипси?

— Самоубил се е. Обадих се в клиниката. Застрелял се в началото на седмицата.

— Значи няма да можем да разберем дали този детектив е говорил с него.

— История не ми харесва, татко. Толкова време изтече от тогава, а Анджел вече е научил много неща.

— Анджел?

— Детективът. Ти не слушаш какво ти говоря.

— Множко ми дойде, Мег. Остави ми малко време да смеля.

Крузмарк отпи една глътка от чашата си.

— Да се отървем от този Анджел, а?

— Каква полза? Градът бъка от частни детективи. Нас не ни интересува Анджел. Интересува ни онзи, който го е наел.

Маргарет Крузмарк стисна с две ръце дланта на баща си.

— Анджел ще дойде пак. Нали трябва да си вземе хороскопа.

— Ти трябва да му го направиш.

— Вече е готов. Почти същият като на Джонатан. Единствената разлика е мястото на раждането. Можех направо по памет да му го направя.

— Чудесно! — Крузмарк изпразни чашата си. — Ако този детектив си гледа работата професионално, когато се яви за хороскопа си, би трябвало да е научил, че нямаш сестра. Все ще намериш нещо да му кажеш. Ти си умно момиче. Ако не можеш така да измъкнеш нищо, сипи му прахче в чая. Има сто и петдесет начина да накараш някого да говори. Трябва да разберем кой му плаща. Анджел ни трябва жив, докато не сме научили за кого работи — Крузмарк се изправи. — Предстоят ми няколко важни срещи, Мег, така че ако няма друго…

— Не, друго няма.

Маргарет Крузмарк се изправи на свой ред и приглади полата си.

— Ще те изпратя. Какво ще правиш следобеда?

— Не съм намислила още. Имам да купувам това-онова. После…

Не чух края, защото тежката врата се затвори зад тях.

Напъхах парцала заедно с микрофона в джоба на комбинезона. Бутнах прозореца. Не беше подпрян отвътре и се отвори веднага. Откачих единия ремък и спуснах омекналите си крака вътре. След миг бях откачил и другия и стоях прав в относителната безопасност на кабинета.

Затворих прозореца и се огледах. Страшно ми се искаше малко да потършувам, но знаех, че нямам време. Чашата на Маргарет беше почти недокосната. Вътре със сигурност нямаше опиат. Вдъхнах дълбоко уханието на коняка и го опитах. Приплъзна се по езика ми като кадифен пламък. Пресуших чашата на три глътки. Класата и възрастта на питието заслужаваха по-почтително отношение, но аз наистина нямах никакво време.