Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (19)

19.

Надписът във витрината на билковата аптека „Праудфут“ не светеше. Зелена завеса я закриваше цялата, а на стъклото бе закрепен с лепенка картон, на който пишеше: „Днес магазинът няма да работи“. Вратата, разбира се, бе заключена.

Отидох до най-близкото кафене, за да позвъня по телефона. В указателя имаше номерът на магазина — който не отговаряше, — но не и домашен телефон. Потърсих номера на Тутс Суит и започнах да го набирам, но се отказах — много по-добре беше да се явя без предизвестие. Десет минути по-късно вече паркирах колата на Сто петдесет и втора улица, точно пред неговия вход.

Качих се пеш. На втория етаж нямаше друг апартамент. Наведох се да огледам ключалката и забелязах, че вратата е само притворена. Бутнах я с крак и тя се отвори напълно. На стената отсреща имаше огромно червено петно, напомнящо теста на Роршах. Изглеждаше като от боя, но не беше.

Затворих след себе си, натиснах вратата с гръб, за да влезе езичето в гнездото.

Холът беше с главата надолу, мебелите лежаха катурнати на смачкания килим. Трябва да е имало сериозен въргал.

Опитах се нищо да не докосвам, докато прекрачвах обърнатите мебели. Влязох в кухнята, където всичко си беше на място. На гетинаксовата маса стоеше чаша студено кафе. Добре поддържан апартамент… стига да не надничаш в хола.

Тесен коридор отвеждаше до една затворена врата. Извадих от куфарчето гумените ръкавици и ги нахлузих, преди да натисна дръжката. С първия поглед вътре почувствах силно желание да изпия нещо силно.

Тутс Суит лежеше върху тясното легло, ръцете и краката му бяха завързани за таблите с въже за простиране. От умрял по-умрял. Върху изпъкналия му корем бе метнат хавлиен халат, целият напоен със засъхнала кръв. Под него чаршафите бяха вкоравени от кръв.

Лицето и вратът синееха. Бялото на отворените му, изхвръкнали от орбитите очи бе пожълтяло като стара билярдна топка. В отворената му уста бе натъпкано нещо, напомнящо дебела наденица. Смърт от задушаване — и без аутопсия можех да поставя диагнозата.

Когато се вгледах по-отблизо в онова, което стърчеше между подутите му устни, разбрах, че една чаша няма да ме оправи. Тутс бе удушен със собствените си гениталии. Отвън на двора се засмя дете.

Нищо на света не можеше да ме накара да повдигна кървавия халат. Нямаше и нужда да търся, за да разбера откъде е било взето оръжието на престъплението. На стената над леглото се виждаха несръчни рисунки, направени с кръвта на Тутс: звезди, спирали, дълги криволичещи черти, които трябваше да представляват змии. Звездите бяха три, с по пет лъча и обърнати надолу. Навред налитах на падащи звезди.

Казах си, че е време да си обирам крушите. Все пак природното ми любопитство ме подтикна да хвърля един поглед в чекмеджетата на нощното шкафче и в гардероба. Загубих десет минути и не намерих нищо интересно.

Затворих вратата пред невиждащите очи на Едисън Суит. Искаше ми се да претършувам и хола, преди да си тръгна, но бъркотията беше такава, че се уплаших да не оставя отпечатъци от подметките си. Визитната ми картичка не беше върху телевизора. Не я бях намерил и в спалнята на Тутс, а боклукът бе изхвърлян скоро, както личеше от чистата найлонова торба в кухненската кофа. Надявах се и моята картичка да е отишла с него.

Погледнах през шпионката, за да не налетя на някого при излизането. Оставих вратата притворена, както я бях заварил, свалих си гумените ръкавици и ги напъхах в куфарчето. Ослушах се, преди да тръгна надолу, но нямаше никой.

Слязох без затруднения. Мънички деца играеха на дама в двора. Дори не си вдигнаха главите, когато минах край тях.