Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (2)

2.

Сградата с номер 666 на Пето авеню е несполучливо съчетание на международен стил с типично американски технологии. Строена бе две години преди това между Петдесет и втора и Петдесет и трета улици: две хиляди квадратни метра канцеларии, покрити с алуминиеви пана. Нещо като четирийсететажна стъргалка за сирене. В преддверието имаше истински водопад, но това с нищо не помагаше.

Експресен асансьор ме изплю на последния етаж, където гардеробиерката ми връчи номерче. Полюбувах се на панорамата, докато салонният управител ме изследваше с погледа на кланичен инспектор, вторачен в половинките на разрязано говедо. Това че откри името Сайфер в листа на резервациите с нищо не спомогна за стоплянето на отношенията ни. После пресякох вълна от благовъзпитан шепот на високопоставени чиновници до една малка маса при прозореца.

Там вече седеше мъж, между четирийсет и пет и шейсетгодишен, с добре ушит син раиран костюм и яркочервена роза на ревера. Косите му, гъсти и черни, бяха сресани назад и откриваха високо чело, докато изрязаната на квадрат брадичка и засуканите мустаци бяха бели като хермелин. Беше елегантен, със слънчев загар. Бледосините му очи гледаха някак отдалеч. На тъмночервената вратовръзка блещукаше малка златна петолъчка, обърната наопаки.

— Името ми е Хари Анджел — съобщих аз, докато салонният управител издърпваше стола, за да седна. — Адвокатът Уайнсеп ми каза, че искате да говорите с мен.

— Много ценя точността — каза той. — Какво ще пиете?

Поръчах си манхатън без лед. Сайфер почука с грижливо изпиления си нокът по чашата и си поиска отново същото. Много би й отивал камшик на тази добре поддържана длан. Нерон навярно е имал точно такива ръце. Джак Изкормвача — също. Ръце на император и на убиец. Лениви и стръвни, ръце, чиито издължени и жестоки пръсти изглеждаха като съвършени инструменти на Злото.

Когато келнерът си замина, Сайфер се сведе към мен със заговорническа усмивка:

— Не обичам да пилея време за ненужни неща, но все пак бих искал да видя някакъв ваш документ за самоличност, преди да започнем.

Извадих си портфейла и му показах фотокопие на лиценза.

— Имам и разрешително за носене на оръжие и шофьорска книжка.

Той прехвърли пластмасовите калъфки и когато ми върна портфейла, усмивката му белееше поне с десетина зъба.

— Обичам да вярвам на хората, но юридическият ми съветник настояваше да не пропускам тази формалност.

Вслушвах се да доловя някаква следа от акцент, но гласът му напомняше полиран метал, хлъзгав и чистичък, сякаш е бил лъскан с банкноти, откак се е родил.

Сайфер извади от вътрешния си джоб кожена табакера със златни орнаменти, отвори я и си избра тънка зеленикава пура.

— Искате ли?

Отказах с жест и го загледах как обрязва крайчето със сребърно ножче.

— Случайно да ви говори нещо името Джони Фейвърит? — попита той, докато загряваше крайчето на пурата с пламъчето на газовата запалка.

Замислих се за миг.

— Не беше ли един певец, който преди войната се подвизаваше с някакъв суингов оркестър?

— Точно така. Голяма работа, както се изразяват импресариите. Пееше с оркестъра на Спайдър Симпсън през 1940 година. Аз лично изпитвам ужас от суинга и не си спомням нито едно заглавие на негова песен. Знам, че имаше няколко хита. Беше подлудил тълпата в Парамаунт две години преди някой да е чул за Синатра. Сигурно си спомняте. Парамаунт е във вашия квартал.

— Тогава съм бил младичък. През четирийсета завърших училище и постъпих в полицията в Мадисон, Уисконсин.

— Оттам ли сте? Аз ви взех за кореняк нюйоркчанин.

— Изчезващ животински вид. Отделни екземпляри се въдят в края на острова.

— Така е — лицето на Сайфер се губеше зад уханния дим от пурата. Съжалих, че не си взех, когато ми предлагаше. — Това е град на чужденци. Като мен самия.

— Откъде сте?

— Приемете, че съм пътник.

Той размаха длан, за да пропъди дима, и на пръста му проблесна изумруд, който и папата би целунал.

— Така да е. Защо ме питате за Джони Фейвърит?

Келнерът остави чашите на масата с дискретността на дух бродник.

— Приятен глас, няма какво да се каже — Сайфер вдигна чашата до очите си в безмълвен тост, по европейски. — Както ви казах, никога не съм понасял суинг: скачат, вдигат прекалено много шум за моя вкус. Но Джони имаше ангелски глас, когато пожелае. От самото начало го взех под покровителството си. Беше кльощаво и буйно момче от Бронкс. Нямаше ни баща, ни майка. Истинското му име не беше Фейвърит, а Джонатан Лийблинг. От професионални съображения го смени. Лийблинг нямаше да стои на светещите плакати. Знаете ли какво стана с него?

Признах си, че нямам понятие.

— Мобилизираха го през януари четирийсет и трета. Взеха го в армейския театър и през май замина с една трупа за Тунис. Не зная точно как е станало. Разбрах, че по време на представлението е имало въздушно нападение. Немците бомбардирали залата. Почти цялата трупа загинала. По прищявка на съдбата Джони се измъкнал с рани на главата и лицето. Твърде относително измъкване. Така и не се оправи. Не съм лекар и не мога да ви дам точни сведения. Някакъв вид травматична психоза.

Казах му, че от опит знам какво е.

— Така ли? Вие воювахте ли, господин Анджел?

— Няколко месеца, в самото начало. Излязох късметлия.

— Джони Фейвърит обаче не, за съжаление. Върнаха го в съвсем вегетативно състояние.

— Съжалявам. Но какво мога да направя аз? Какво желаете от мен?

Сайфер угаси пурата си в пепелника и запрехвърля в ръце цигарето си от пожълтяла слонова кост. Беше във формата на навита змия с глава на кукуригащ петел.

— Имайте малко търпение, моля ви. Ще стигнем и дотам, макар с известни отклонения. Помагах на Джони в началото на кариерата му. Никога не съм му бил импресарио, но използвах влиянието си. Срещу моята помощ, която бе значителна, сключихме договор. В него бе предвидено създаването на гаранционен залог, който ми принадлежи, в случай че той почине. Съжалявам — не ми е възможно да бъда по-обстоятелствен, но в договора има клауза за поверителност. Както и да е, положението на Джони бе безнадеждно. Изпратиха го в болницата за ветерани в Ню Хампшир и както изглеждаше, там и трябваше да свърши, при окаяните останки от войната, в обща зала. Но Джони имаше приятели и пари. Много пари. Макар ме си беше с широки пръсти, за двете години преди постъпването в армията бе успял да натрупа толкова, че един човешки живот не би му стигнал да го похарчи. Част от тези пари бяха вложени, неговият импресарио му беше и пълномощник.

— Интригата се завързва — обадих се аз.

— Така е, господин Анджел. Приятелите на Джони го прехвърлиха в една частна клиника в щата Ню Йорк. Не съм в състояние да ви кажа какво лечение са му приложили там. Не ще и съмнение, някаква психиатрична шарлатания. Нищо не излезе накрая и Джони си остана един вид жив мъртвец. Само дето вече не правителството, а той самият плащаше за лечението…

— Знаете ли имената на приятелите му?

— Не. Надявам се, не ще си помислите, че единствено парите имат значение за мен, когато ви кажа, че продължавам да се интересувам от изпълнението на частния ни договор. Никога не съм виждал Джони, след като той постъпи в армията. Единственото важно за мен бе да зная жив ли е или мъртъв. Един-два пъти в годината адвокатите ми влизаха във връзка с клиниката и получаваха клетвена декларация, че не е починал. Това продължи до тази неделя.

— Какво се е случило?

— Нещо много любопитно. Клиниката, в която е Джони, се намира до Паукипси. Бях там на делово посещение и в последния миг ми хрумна да навестя моя стар познат. Май исках да видя в какво се превръща един мъж след шестнайсет години на легло. В клиниката ми казаха, че свиждания са разрешени само следобед, в делничен ден. Настоях и най-сетне се появи главният лекар. Каза ми, че Джони бил подложен на специално лечение и можело да бъде посетен едва в понеделник.

— Май са търсели претекст да ви отпратят.

— Съвършено вярно. Нещо в държанието на лекаря ме смути — Сайфер пусна цигарето в джобчето на жилетката си и скръсти ръце върху масата. — Останах в Лаукипси до понеделник и отново се явих в клиниката, защото ми бяха казали, че това е денят за посещение. Не можах да се видя с лекаря, но когато пожелах да ме отведат при Джони, сестрата на рецепцията ме попита дали съм му роднина. Естествено, отговорих, че не съм. Тя ми каза, че само роднини по права линия имали право да посещават болните.

— А предишния път не ви предупредиха?

— Изобщо не ставаше дума за това. Ядосах се. Признавам си, дори направих сцена. Голяма грешка. Сестрата заплаши, че ще повика полиция, ако не си тръгна веднага.

— И какво направихте?

— Тръгнах си. Какво друго? Клиниката е частна. Затова именно реших да прибягна до вашите услуги.

— Искате да отида и да разбера какво става там?

— Точно така. За начало бих искал да знам дали Джони Фейвърит е още жив. Това е най-важното. Ако е жив, желая да науча местопребиваването му.

Извадих от джоба си кожено тефтерче и писалка.

— Не ми изглежда трудно. Кажете ми името и адреса на клиниката.

— Нарича се „Ема Дод Харвист“, на изток от града, по Плезант вали роуд.

Записах си и попитах Сайфер за името на лекаря, който го бе подхлъзнал.

— Фаулър. Малкото му име, ако не се лъжа, беше или Алберт, или Алфред.

Записах и това.

— С истинското си име ли е записан Фейвърит?

— Да. Джонатан Лийблинг.

— Като че ли това е достатъчно. — Прибрах тефтерчето и станах. — Как мога да се свържа с вас?

— Най-успешно чрез юридическия ми съветник — Сайфер прокара върха на показалеца по мустака си. — Нима тръгвате? Аз мислех, че ще обядваме заедно.

— Наистина съжалявам, не ми е присъщо да отказвам покана за обед, но ако тръгна веднага, ще успея да стигна в Паукипси, преди да са затворили.

— Клиниките не спазват чиновническото работно време.

— Лекуващият състав не, но и там има чиновници. Ако чакам до понеделник, ще ви излезе по-скъпо. Тарифата ми е петдесет долара на ден плюс разходите.

— Струва ми се разумна цена за добре свършена работа.

— Ще бъде добре свършена. Гарантирам за резултата. Щом науча нещо, ще позвъня на Уайнсеп.

— Чудесно. Радвам се, че се запознахме, господин Анджел.

Салонният управител и този път не бе по-любезен, докато си вземах палтото и куфарчето от гардероба.