Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (39)

39.

От якото ръкостискане на Крузмарк кокалчетата ми изпукаха и китката ме боля чак докато излязох на улицата.

— Искате ли такси, господине? — попита ме портиерът, докосвайки обшитата си със злато фуражка.

— Не, благодаря. Ще повървя малко.

Нуждаех се от време за размисъл, а не от бъбрене за философия, политика или бейзбол с някой словоохотлив шофьор.

На ъгъла стояха двама души. По-ниският беше и по-як, приличаше на училищен треньор по футбол, със синьо копринено яке и черен панталон. Другият беше двайсетинагодишен младеж, с коси зализани на тила като пачи задник и влажни очи, гледащи жалостиво като на Иисус от шарена картичка. Сакото на зеления му костюм от изкуствена коприна, с две копчета и остри ревери, явно имаше подплънки и изглеждаше поне двойно по-Широко от номера му.

— Хей, приятел, може ли за минутка? — подвикна треньорът и тръгна към мен с ръце в джобовете. — Искам да ти покажа нещо.

— Днес не може.

— Сега, сега.

От полуразтворения цип на якето му надникна дулото на пистолет. Виждаше се само част от цевта, калибър 22. Човекът сигурно беше — или си мислеше, че е — елитен стрелец.

— Имате някаква грешка.

Няма грешка. Ти си Хари Анджел, нали?

Оръжието се прибра в якето.

— Щом знаете, защо ме питате?

— Ей там отзад има една градинка. Ще отидем да си поговорим двамата на спокойствие.

— А той? — кимнах към сълзливото копеле.

— И той ще дойде.

Копелето вървеше след нас, докато пресякохме Сътън плейс, слязохме няколко стъпала и се озовахме в тясна градинка с изглед към Ист ривър.

— Страхотно си го измислил това, със срязаните джобове на якето.

— Няма грешка, нали?

В другия край на градината един мъж с бели коси, облечен в домашна плетена жилетка, бавно разхождаше фокстериер на каишка. Идваше към нас, но се спираше почти на всяка крачка, теглен от кучето.

— Не мърдай. Ще изчакаме оня мухъл да отмине — изсъска треньорът. — Любувай се на пейзажа.

Стиснах здраво дръжката на куфарчето. Смит енд уесъна беше вътре: и в чекмеджето на нощното ми шкафче да стоеше, все едно. Господинът с кучето бе на по-малко от двайсет метра. Разпределих равномерно тежестта на двата си крака, без да изпускам от очи треньора, готов да се възползвам от първото му разсейване. Не чаках дълго. Мигновено стрелкане на погледа встрани, за да види къде е кучето, ми бе достатъчно.

Замахнах с все сила и ударих с куфарчето отдолу нагоре между разтворените му крака. Ревът, който нададе, явно беше неподправен и когато се сви на две, един заблуден куршум проби якето и рикошира от тротоара. Изстрелът бе почти безшумен, все едно кихане.

Териерът задърпа каишката и залая оглушително. Хванах куфарчето с две ръце и го стоварих върху главата на треньора, който изохка и се смъкна. Теглих му един ритник в лакътя, от джоба му изхвърча един „Колт Удсман“ и се завъртя на алеята.

— Тичайте да потърсите полиция! — изкрещях аз на господина с жилетката, който се беше спрял и ни зяпаше с отворена уста, докато Иисусовото Око бързаше към мен, стиснал кожена палка в мършавия си юмрук. — Искат да ме убият.

Вдигнах куфарчето като щит и успях да парирам първия удар с палката. Близостта на колта беше изкусителна, но знаех, че няма да имам време да се наведа и да го взема. Хлапакът също го видя, посегна да го вдигне, но аз бях по-бърз. Теглих му един ритник, гой изхвърча под парапета и цопна в реката.

И разбира се, в този миг се оказах открит. Хлапакът стовари върху врата ми натъпканата с олово палка. Сега вече аз изревах. От болката ми избиха сълзи и останах без въздух. Опитах се да покрия главата си, но предимството беше на страната на хлапака. Получих подсичащ удар в рамото и веднага след това в ухото ми избухна взрив. Падайки, видях, че господинът с жилетката взема на ръце виещия на умряло териер и хуква презглава нагоре по стълбите с викове за помощ.

Бях се свил целият и през някаква болезнена розова мъгла съзерцавах бягството му. Главата ми пращеше като експресен влак, обхванат от пламъци. При следващия удар на хлапака влакът влезе в тунел.

Сред мрака просветваха искрици. Грапавият цимент под бузата ми беше някак хлъзгав и мазен. Не зная колко време съм останал така, но явно не е било дълго, защото когато отворих око, хлапакът се опитваше да повдигне треньора.

Лош ден му се беше случил на мръсника. Държеше се с две ръце между краката. Хлапакът го дърпаше за ръкава да бързат, а той се приближи накуцвайки към мен и ме ритна в лицето.

— Туй да ти е за урок, гадино — изсъска той и ме ритна за втори път.

Може и още нещо да е казал, но аз не го чух.

По едно време от мрака зазвучаха гласове.

— Ето го, господин полицай. Той. Боже господи! Как са го подредили!

— Полека, не бързайте — обади се някакъв друг глас. — Вече няма страшно.

Яки ръце ме вдигнаха от локвата кръв.

— Облегни се на мен, момче. Спокойно, всичко ще се нареди. Чуваш ли ме?

Исках да отговоря, но от устата ми излезе някакво мучене. Хванах се здраво за една пейка като удавник за плаваща в морето дъска. Кръжащата червена мъгла се вдигна като завеса и аз различих добродушно правоъгълно лице, обкръжено със синьо. Ред златни копчета сияеха като изгряващи слънца. Съсредоточих цялото си внимание в значката и почти успях да я разчета. Опитах се да изрека някаква благодарност, но отново успях само да измуча.

— Легни си, момче, сега ще дойде бърза помощ.

Затворих очи и чух другия глас да казва:

— Беше страшно. Искаха да го застрелят с револвер.

Полицаят каза:

— Стойте при него. Аз ще отида да се обадя за линейка.

Слънцето пареше израненото ми лице. Всяка от раните тупкаше и пулсираше, сякаш в нея се бе преместило сърцето ми. Вдигнах ръка и прокарах длан по лицето си. Стори ми се нещо съвсем чуждо, все едно бе на непознат човек.

Шум от гласове ме накара да осъзная, че отново съм изпаднал в несвяст. Полицаят благодареше на човека с кучето, чието име бе господин Гротън. Помоли го да намине в участъка, когато има време, за да подпише показания. Господин Гротън отговори, че ще дойде същия следобед. Изломотих някакви благодарности, а полицаят ми каза да стоя спокойно.

— Сега ще дойде бърза помощ, момче.

Стори ми се, че линейката пристигна начаса, но си дадох сметка, че пак съм отплавал.

— Внимателно — викаше някакъв санитар. — Ти хвани оттам, Еди.

Казах им, че мога и сам да вървя, но щом понечих да стъпя на крака, коленете ми се подкосиха. Сложиха ме на носилка, вдигнаха ме и ме натовариха. Изгубих интерес към онова, което правеха с мен. В линейката миришеше на повръщано. Чувах смеха на шофьора и на неговия колега въпреки виещата сирена.