Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (9)

9.

Входът на Брил билдинг е обрамчен от два бара. В единия, носещ името на известен боксьор, се събираха поклонници на това благородно изкуство. Другият се наричаше „Коневръза“ и се оказа посещаван главно от музиканти. Фасадата му със сини огледала изглеждаше хладна и примамлива като някоя от пещерите в Капри.

Отвътре си беше най-обикновена кръчма. Огледах салона и в края на бара зърнах човека, който ми трябваше: Кени Помрой. Аранжор и акомпанятор, още отпреди аз да съм се пръкнал на този свят.

— Здрасти, Кени — промърморих, докато се стоварвах върху столчето до него.

— Гледай ти, гледай ти, Хари Анджел, тарторът на частните ченгета. Май от лани не сме се виждали, колега.

— Вярно, доста време мина. Имам чувството, че чашата ги е празна, Кени. Не шавай, аз ще ти я напълня.

Махнах на бармана и му поръчах да налее същото на Кени, а на мен да забърка един манхатън.

— Наздраве, момко — вдигна той чашата веднага след като я оставиха пред него.

Кени Помрой беше плешив дебелак с лъснала муцуна и преливащи една над друга брадички, като стари гуми в гараж.

Побърборихме за това-онова, после Кени попита:

— Какво те води в тази дупка? Злосторниците ли преследваш?

— Не съвсем. Изпълнявам една поръчка, за която може и ти да ми помогнеш.

— Твой съм духом и телом.

— Какво знаеш за Джони Фейвърит?

— Джони Фейвърит? Та ти ми говориш за праистория, човече.

— Познаваш ли го?

— Не. Слушал съм го един-два пъти на сцена, преди войната. Последния път беше в някаква дупка в Трентън, ако не ме лъже паметта.

— Да си го срещал случайно през последните петнайсет години?

— Ти си правиш майтап. Та той нали умря?

— Не напълно. Затворен е в клиника.

— Е, как да го срещна, щом е в клиника?

— Излиза от време на време. Погледни това — казах аз и извадих снимката на оркестъра. — Кой от тия е Спайдър Симпсън? Неговото име не е написано.

— Барабанистът.

— С какво се занимава сега? Има ли оркестър?

— Не. Чувах напоследък, че работел на Западния бряг за киното. Най-точно ще ти каже Наган Фишбайн в Капитол билдинг.

Записах името в тефтерчето и попитах Кени дали познава останалите музиканти от оркестъра.

— Преди няколко години свирих с тромбониста в Атлантик Сити. — Кени заби дебелия си като наденица пръст в снимката. — Ей това момче, Ред Дифендорф. Сега е в оркестъра на Лорънс Уелч.

— А другите? Имаш ли представа къде мога да ги намеря.

— Едно-две имена ми говорят нещо. Още са в оборот тук и там, но ми е трудно да ти кажа точно къде. Трябва да поразпиташ повечко. Защо не провериш в профсъюза?

— А този негър, пианистът, Едисън Суит?

— Тутс ли? Голяма работа! Лявата му ръка е по-добра отколкото на Арт Тейтъм. Страхотен е. Няма нужда да биеш много път. От пет години свири в „Ред Рустър“, на Сто трийсет и осма улица.

— Кени, ти си истинска мина за скъпоценни сведения. Мога ли да те поканя на обед?

— По пладне никога не ям. Но още една чаша не бих ти отказал.

Поръчах още по едно, а за себе си и сандвич със сирене и кълцан стек, също и пържени картофи. Докато ги правеха, отидох да се обадя в Секция 802 на Общоамериканската федерация на музикантите. Обясних им, че съм независим журналист и че пиша статия за „Лайф“, като за целта ми е необходимо да се срещна с живите музиканти от оркестъра на Спайдър Симпсън.

Свързаха ме с момичето, което държи на отчет членския състав. Погъделичках я по телефона, обещах да похваля в статията си федерацията и й продиктувах имената на оркестрантите, както и инструментите, на които свирят.

Изчаках близо десет минути, докато тя ровеше из папките. От петнайсетте човека четирима бяха починали, шестима не членуваха в профсъюза. Каза ми адресите и телефонните номера на останалите. Дифендорф, тромбонистът на Лорънс Уелч, живееше в Холивуд. Спайдър Симпсън също се бе преместил до Лос Анджелис, в Студио Сити. Другите си бяха останали в Ню Йорк.

С алт саксофониста, Върнън Хайд, можех да се свържа чрез студиото на Ен Би Си; Бен Хогарт, тромпетистът, живееше на Лексингтън авеню, а Карл Валински, също тромбонист — в Бронкс.

Записах всичко в тефтерчето, благодарих от все сърце на момичето и започнах наново да въртя. Този път не ми провървя. Хогарт и Валински ги нямаше у дома. Оставих на телефонистката в Ен Би Си моя номер в агенцията, за да го предаде на Върнън Хайд.

Върнах се на бара и си изядох сандвича с няколко разкашкани картофа.

— Хубав е животът, нали, Хари? — попита дебелият Кени, потраквайки няколко парчета лед в празната си чаша.

— Чудесен.

— Като си помисля само за ония нещастни паяци, дето трябва да бачкат, за да си изкарват хляба.

Прибрах си рестото от бара.

— Уви, ще трябва и аз да се превърна в нещастен паяк.

— Да не вземеш сега да си тръгнеш, Хари?

— Няма как. Господ ми е свидетел колко много, ми се иска да поработя за цирозата си в твоята компания.

— Ами че ти ще опънеш петалата, ако продължаваш така. Поне научи къде да ме търсиш, щом ти потрябват скъпоценните ми знания.

— Благодаря ти, Кени. — Навлякох си палтото. — Говори ли ти нещо името Едуард Кели?

От умственото напрежение широкото чело на Кени се сбръчка.

— Познавах навремето един Хорас Кели, в Канзас Сити. Беше пианист в Рено клъб. Да не му е роднина?

— Съмнявам се. До скоро, Кени.

— Ако това е обещание, ще си го сложа в рамка и ще го окача на стената.