Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Уилям Хьортсбърг. Ангелско сърце

Редактор: Теодор Михайлов

Художник: Виктор Паунов

Фотограф: Николай Кулев

Компютърен дизайн: Тодорка Петрова

Печат ПОЛИПРИНТ, Враца

Издателство Азинус, 1993 г.

Hareourt Brace Jovanovich, Inc., New York N.Y., 1978

История

  1. — Добавяне

20.

Трите уискита, които погълнах едно след друго без лед и без сода в една тиха квартална кръчма, ми поуспокоиха нервите и ме накараха да погледна философски на нещата. Вече двама мъртъвци ми тежаха поне в известна степен на съвестта. И двамата познаваха Джони Фейвърит и носеха звезди с пет лъча. Питах се дали и зъбът на Тутс е изчезнал като пръстена на доктора, но любопитството ми не стигаше чак дотам, че да ме накара да се върна. Звездите може би бяха само съвпадение, в края на краищата се срещат под път и над път. Защо трябваше да виждам нещо особено в това, че един лекар наркоман и един блус пианист познават Джони Фейвърит? Защо наистина? И все пак някъде в мен усещах, че всичко това е свързано с нещо по-голямо. Нещо огромно. Прибрах си рестото от мокрия бар и тръгнах да бачкам за сметка на Люк Сайфер.

По пътя от Манхатън до Кони Айланд съвсем се отпуснах. Карах по Седемнайсета западна улица до Сърф авеню и спрях до една площадка за електрически колички, барикадирана с дъски. През зимата Кони Айланд е призрачен град. „Натанс Фамоуз“ все пак работеше и аз се спрях да изям един хотдог и да изпия една бира под огромните букви на фирмата. Продавачът зад тезгяха изглеждаше дошъл тук веднага след потопа и затова го попитах не е ли чувал за една гледачка на име Мадам Зора.

— Мадам коя?

— Зора. Била много прочута тук през четирийсетте години.

— Не мога ти каза, момчето ми. Аз съм от една година.

И се ухили, откривайки четири липсващи зъба. Нагълтах набързо остатъка от хотдога и си отнесох бирата в картонената чаша да я пия по пътя. Минавах пред затворените бараки, питайки се откъде да подхвана нещата. Реших да не си тръгвам оттук, докато не намеря някой, който да помни Мадам Зора.

Първо тръгнах да търся Дани Дринам, едновремешен доставчик на жива стока за бардаците, на когото през петдесет и втора помогнах да се измъкне от една доста калташка история. Той държеше восъчен паноптикум на ъгъла на Тринайсета улица и Буери стрийт. Галерията му с прочути личности бе тясно дюкянче, притиснато между една пицария и будка за сувенири.

Зад тезгяха една стара продухана флигорна, не по-възрастна и с един-едничък ден от вдовицата на президента Грант, редеше пасианс. Попитах я:

— Дани Дринам тук ли е?

— Ей там — кимна тя през рамо, внезапно вадейки изпод тестето вале пика. — Реди изложбата.

— Искам да поговоря с него. Може ли да вляза?

— Може, обаче ако платите двайсет и пет цента — осведоми ме тя, кимайки този път към табела с надпис: ВХОД 25 ЦЕНТА.

Изнамерих в джобовете си една монета, бутнах я през решетката на гишето и влязох.

Вътре ухаеше на запушен канал. Картоненият таван, целият на някакви ръждиви петна, заплашваше да рухне в същия миг. Прогнилите дъски на пода скърцаха сърцераздирателно. От двете страни бяха наредени стъклени витрини с изпъчени чучела.

Намерих Дани Дринам в дъното, застанал на колене в една от витрините. Беше дребен човек в избеляла синя риза и сиви вълнени панталони. С вирнатия си нос и тънките русоляви мустачки напомняше подплашен хамстер. Навикът му непрекъснато да мига, докато говори, ни най-малко не смекчаваше приликата.

Почуках на стъклото. Той вдигна глава и ми се усмихна, без да изплюе тапицерските кабари, с които бе пълна устата му. Промърмори нещо неразбираемо и се изхлузи навън през един тесен отвор в задната страна на витрината.

— Ей, Хари! — изкрещя той радостно, изниквайки най-неочаквано зад гърба ми. — Какво те води в тая дупка? Макар че май се сещам.

— Кажи де, да науча и аз.

Клепачите на Дани трепкаха като превъзбудени светофари.

— Като че ли не мога точно да отгатна, но щом Хари Анджел се е домъкнал чак тук, бас държа, че иска да научи нещо.

— Позна. Какво можеш да ми кажеш за една врачка? Мадам Зора се казва. Държала е барака тук в началото на четирийсетте години.

— О, Хари, нали знаеш, че по това време имах агенция за недвижими имоти във Флорида. Хубави години бяха.

Предложих му цигара, той кимна отрицателно с глава и аз запалих сам.

— Не съм и мислил, че я познаваш, Дани. Само че ти понатрупа вече стаж тук. Можеш да ми посочиш ония, които са най-отдавна по тия места, да ме посъветваш към кого да се обърна.

Дани се почеса по главата, за да разбера, че мисли.

— Чакай да видим… Нали се сещаш, Хари, всеки, който може да си го позволи, по това време е в Бермудите или на някое друго сладко местенце. Ох, и аз бих се търкалял на плажа, ако нямах толкова сметки да плащам. Не че се оплаквам — да не беше ти, още щях да си седя на топло.

— Добре де, не може да не е останал някой. Не си единственият, който работи през зимата.

— Сетих се. Има една галерия с чудовища на Десета улица, до дъсчената алея. Обикновено изродите зиме са по цирковете, но тия тук са стари. Един вид полупенсионери. За тях няма ваканция. Не обичат вече да излизат пред публика.

— Как се казва заведението?

— „Уолтър и неговият Двор на чудесата“. Само че шефът не е Уолтър, а Хагарти. Няма начин да го сбъркаш, целият е в татуировки. Все едно карта на пътищата.

— Благодаря ти, Дани. Ти си неизчерпаем извор на знание.