Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (40)

40.

Светът отново доби образ и цвят, когато ме приеха в спешната реанимация на болницата „Белвю“. Пое ме един младичък лекар и започна да промива и да кърпи изранената ми глава. Увери ме, че щял да зашие по най-добрия възможен начин онова, което е останало от ухото ми. Най-напред ми би силна упойка и болката отлетя, а с нея и способността да разбирам какво става.

Когато ме поведоха към рентгена, се яви полицейски инспектор. Закрачи успоредно с количката, в която ме бутаха, и попита познавам ли нападателите си. Не му противоречах, когато заговори за обир, и му описах треньора и хлапака. Замина си.

След като разгледа снимките на черепа, лекарят заяви, че трябвало да остана в пълен покой. Напълно се съгласих. Откараха ме в една стая и ме наместиха в легло. Отворих очи, когато медицинската сестра ме събуди за вечеря.

Докато преглъщах морковеното пюре, научих, че имали намерения да ме оставят до другия ден. На снимките не личало да има счупвания, но все още съществувала опасност от мозъчен комоциум. Чувствах се твърде отпаднал, за да протестирам. След като си изядох бебешките кашици, една санитарка ме придружи до телефона в коридора. Позвъних на Епифани и я предупредих, че няма да се прибера. Санитарката ме върна до леглото, където ме чакаше трета инжекция.

Спах почти без да сънувам. Почти, защото духът на Люк Сайфер все пак успя да се провре през тежката завеса на упойката, за да ми се надсмее. При събуждането си нищо не помнех, освен един ацтекски храм, издигнат на площад, претъпкан с народ. Стръмните му стъпала бяха хлъзгави от кръв. Облечен в черен смокинг, най-горе стоеше Сайфер, гледаше към накичените с пера велможи, застанали в подножието на стълбата, смееше се и подхвърляше високо кървавото сърце, изтръгнато от жертвата. Жертвата бях аз.

На другата сутрин тъкмо дояждах кашицата си, когато най-ненадейно цъфна лейтенант Стърн. Беше си облечен както преди и само по синята вълнена риза и липсата на вратовръзка личеше, че не е на служба. Иначе си гледаше точно като ченге.

— Хубавичко са те подредили, а?

Усмихнах му се по най-очарователния начин, на който съм способен.

— Май ви се иска вие да го бяхте сторили?

Стърн седна до мен на един бял стол и ме изгледа както лешоядът гледа залутан на шосето заек.

— Звънях снощи у вас и разбрах от абонаментната служба, че си в болницата. Едва сега ми разрешиха да говоря с теб.

— За какво искате да говорите с мен, лейтенанте?

— Помислих си, че може и да ти е интересно да научиш какво намерихме в апартамента на Крузмарк, понеже ти не познаваш тази дама, нали?

— И какво сте намерили?

— По-скоро какво не намерихме… Страницата от 16 март на настолния й бележник. Тя единствена е откъсната. С моя занаят човек се научава да забелязва такива работи. Изпратих следващата страница в лабораторията, за да видят дали не са останали някакви следи върху нея от онова, което е било написано на липсващата. Познай какво разчетоха?

Казах му, че нямам никаква представа.

— Разчели са буквата и, а след нея А-н.

— И-а-н. Някой така пишат Ян. Тя значи се е интересувала от макробиотика.

— Ти много добре знаеш какво е пишело, Анджел, и за теб май няма да е макро, а некро биотика.

— Както искате го тълкувайте, лейтенант. Това, разбира се, не е доказателство.

Стърн се пресегна с дебелата си лапа към моя поднос, грабна една картонена чаша, пълна със сок от грейпфрут, пресуши я на един дъх и излезе.

Почти по пладне, след попълване на всички възможни документи, можах и аз да го последвам.