Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (33)

33.

Прекарахме следобеда като голи деца: кикотехме се, стояхме под душа, опустошавахме хладилника, разговаряхме с боговете — така наричаше тя правенето на любов. Епифани откри някаква порториканска станция по радиото и танцувахме, докато плувнахме в пот. Когато й предложих да отидем да вечеряме в някой ресторант, моята мамбо се разсмя, отведе ме в кухничката и намаза половите ни органи с бита сметана — гощавка, достойна за боговете.

Късно вечерта събрахме дрехите си, разпилени в хола, и се оттеглихме в спалнята, където тя запали няколко свещи, които изнамерих в чекмеджето с инструментите. В слабото зарево тялото на Епифани проблясваше като плод, побрал слънчевата топлина. Сокът му пълнеше устата дори отдалеч.

Между две вкусвания си бъбрехме. Попитах Епифани къде е родена.

— В родилния дом на Сто и десета улица. Но до шест години ме отгледа баба ми в Бриджтаун, на остров Барбадос. А ти?

— В едно затънтено градче в Уисконсин, за което не си и чувала. Близо до Мадисън. Сега вече сигурно градът го е погълнал.

— Май не ходиш често там?

— Не съм стъпвал, откак постъпих в армията. Това беше през седмицата след Пърл Харбър.

— Защо? Толкова ли е противно?

— Не, просто нямам какво да правя там. Родителите ми починаха и двамата, докато бях във военната болница. Щях да отида за погребенията, ако можех да ходя, но бях съвършено обездвижен. След демобилизацията ми останаха само смътни спомени.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Не. Едничък съм им, те са ме осиновили, но много ме обичаха.

Заспа в ръцете ми и аз останах дълго да я гледам. Приличаше на момиченце. И все пак си беше чиста лудост да подхващам любов с нея. Тънките й пръсти си служеха безпогрешно с ножа. Колеше животни, без да й мигне окото. Ако тя бе убила Тутс и Маргарет Крузмарк, си докарвах голяма беля на главата.

Не съм усетил как съм заспал, но в полусъница се опитвах да подавя нежността си към едно момиче, за което знаех, че е изключително опасно.

Сънувах поредица от кошмари. Сцени на насилие се сменяха с образи, излъчващи раздираща мъка. Бях се изгубил в град, чието име не знаех. По улиците не се виждаше никой, върху указателните табели нямаше надписи. Не познавах нито една сграда. Всичките бяха много високи, без прозорци.

Отдалече зърнах фигурата на един човек, който лепеше гигантски плакат. Парчетата лягаха едно до друго и постепенно се появяваше образ. Приближих се. Насреща ми се изпречи ухиленото лице на Люк Сайфер. Повиках работника. Той се обърна, стиснал дългата дръжка на четката. Беше Сайфер. Смееше се.

Плакатът се разтвори като театрална завеса пред безкраен простор от гористи хълмове. Сайфер захвърли лепилото и четката и хукна към гората. Аз го последвах, запровирах се между дърветата като пантера. По някое време си дадох сметка, че неусетно съм го изгубил и в същото време самият аз съм се изгубил.

В следващия миг тишината бе раздрана от пронизителен вик. Той прозвуча и втори път и аз се затичах натам, откъдето идваше. Третият вик прокънтя тъкмо когато излизах на открито, а недалеч от мен една мечка бе сграбчила някаква жена. Затичах се към тях. Огромният звяр разтърсваше своята жертва, отпусната като парцалена кукла. Тогава разпознах окървавеното лице на жената. Беше Епифани.

Без да се колебая за миг, се хвърлих върху мечката, а тя с един удар на лапата ме просна на земята. Животното имаше чертите на Сайфер.

Отново Сайфер видях, когато вдигнах глава. Лежеше гол в тревата на няколко метра от мен и вместо да разкъсва Епифани, правеше любов с нея. Скочих отгоре му, стиснах го за гърлото и го дръпнах от стенещата Епифани. Двамата се изтърколихме встрани. Може и да беше по-силен, но аз го държах здраво за гърлото и стисках, докато лицето му почерня. Зад гърба ми Епифани извика. Викът й ме събуди.

Намерих се в леглото, омотан в завивките като в покров. Всъщност бях яхнал Епифани през кръста. Тя ме гледаше с разширени от ужас и болка очи. Двете ми ръце обхващаха шията й. Тя вече не викаше.

— Боже господи! Добре ли си?

Епифани си пое мъчително дъх и щом се дръпнах, избяга уплашено в другия край на леглото.

— Ти си луд — каза тя, кашляйки.

— Понякога се страхувам, че наистина е така.

— Какво ти стана? — попита тя и потърка шията си, върху чиято нежна кожа личаха отпечатъците от пръстите ми.

— Не зная. Искаш ли вода?

— О, да, моля те.

Отидох в кухничката и се върнах с чаша ледена вода. Тя ми благодари и попита:

— Така ли се отнасяш винаги с гаджетата си?

— За пръв път се случва. Сънувах.

— Какво сънуваше?

— Че те мъчат.

— Кой ме мъчеше? Ти познаваш ли го?

— Да. Всяка нощ го сънувам. Страшни, мъчителни сънища. Кошмари. Винаги се надига наново и ми се подиграва. Болезнено е. Тази нощ мъчеше теб.

Епифани остави чашата и хвана ръката ми.

— Изглежда някой боко ти е направил могъща ванга.

— Говори по-ясно, моля те.

Епифани прихна.

— Имаш нужда от обучение. Боко, това е зъл хунган. Занимава се само с черна магия.

— А какво е хунган?

— Вуду жрец. Същото като мамбо, само че мъж. Ванга е зло заклинание. Магия. Това, което ми казваш за сънищата си, ме кара да мисля, че върху теб въздейства някой боко, някой магьосник.

Почувствах, че сърцето ми започна да бие по-бързо.

— Някой ме омагьосва, така ли?

— Изглежда има нещо такова.

— Възможно ли е да е онзи, когото непрекъснато сънувам?

— Не е изключено. Познаваш ли го?

— Слабо. Да кажем, от известно време имам работа с него.

— Джони Фейвърит ли е?

— Не, ама ти май се развълнува.

Епифани стисна ръката ми.

— Точно с подобни заклинания се е занимавал баща ми. Той е бил поклонник на дявола.

— А ти? — попитах аз, галейки я по главата.

Епифани, засегната, се дръпна назад:

— Това ли си мислиш?

— Знам само, че си мамбо във вуду.

— Аз съм мамбо християнка. Работя за Доброто, но това не значи, че не познавам Злото. Когато насреща си имаш могъщ противник, трябва да умееш да се отбраняваш.

Прегърнах я през раменете.

— Дали ще можеш да ми помогнеш с магия, да ме пазиш, докато спя?

— Ще мога, ако вярваш.

— Вярвам все повече, от минута на минута. Ужасно ми е мъчно, че те накарах да страдаш.

— Нищо — тя ме целуна по ухото. — Знам как да отстраня болката.

Наистина знаеше.