Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (43)

43.

На другата сутрин след закуската отнесох купчина книги в стаята, проснах се на кревата и потънах в четене. Увита в моята банска хавлия, с очила на носа, Епифани стоеше на колене до мен.

— Не се зазяпвай по картинките — издърпа тя книгата от ръцете ми. — Вземи тази — тя тръсна пред мен един том, по-тежък й от речник. — Отбелязала съм ти главата за черната меса. Литургията е описана най-подробно, има всичко — от четенето наопаки на латински до дефлорирането на девица върху олтара.

— Ти вярваш ли, че силите на Злото наистина съществуват?

Епифани се усмихна:

— Понякога ми приличаш на малко дете. Не го ли чувстваш Злото нощем, когато Цифр те мъчи насън?

Предпочитам теб да чувствам протегнах аз ръка към гъвкавия й кръст.

— Дръж се сериозно, Хари. Не става дума за обикновени измамници. Това са мъже, притежаващи мощ, демонична власт. Загубен си, ако не знаеш как да се защитиш.

— С други думи, трябва да изчета това, така ли?

— Добре е да знаеш с какво имаш работа — Епифани почука с пръст по отворената страница. — Прочети тази глава и следващата, за заклинанията. Отбелязала съм ти и важните места в книгата на Кроули. До Реджиналд Скот може и да не стигнеш.

Тя струпа една върху друга книгите според важността им, като кръговете на ада, и аз затънах в тях.

Четох до мръкване, за да се превърна в един вид самоук магистър по сатанинските науки. Епифани запали огън в камината, отхвърли пренебрежително поканата ми да отидем на ресторант, вадейки като с вълшебна пръчица страхотна рибена чорба, правена докато съм бил в болницата. Вечеряхме озарени само от огъня, който хвърляше танцуващи сенки по стените. Почти не си говорехме. Очите на Епифани казваха всичко каквото имаше за казване. По-хубави очи не съм виждал.

Уви, всичко свършва, дори и най-прекрасното нещо. Към девет и половина станах, за да се приготвя за работа. Облякох си дънки, дебел пуловер с обърната яка и високи обувки с яки гумени подметки. Заредих лайката със свръхчувствителна лента, извадих смит енд уесъна от джоба на шлифера. Епифани се бе увила в едно одеяло и ме гледаше безмълвно, приседнала с разбъркани коси до огъня.

Наредих всичко на масата: фотоапарата, две резервни ролки с лента, револвера, белезниците (измъкнах ги от куфарчето), както и неизменната връзка с шперцове, към които добавих ключето на Хоуард Нусбаум. Отидох в стаята и бръкнах в скрина под ризите за кутията с патрони. Завързах пет допълнителни в една носна кърпа. Окачих лайката на врага си и облякох коженото авиаторско яке, което си пазя от войната. Отвътре е с подплата от овча кожа и всичко лъскаво е махнато. Хем ставаш по-трудно забележим с него, хем добре пази от студа през зимата, когато се наложи дълго да висиш навън. Револверът отиде в десния джоб заедно с допълнителните патрони, в левия сложих белезниците, ролките и ключовете.

— Да не си забравиш поканата — напомни ми Епифани, когато мушнах ръце под одеялото и я притеглих към себе си.

— Няма да имам нужда от нея. Ще присъствам тайно на церемонията.

— А портфейла? И от него ли нямаш нужда?

Виж, него наистина щях да забравя. Взех го от джоба на сакото, което бях носил предния ден. Засмяхме се и двамата, с глас и се прегърнахме, но тя бързо ме отблъсна, потръпна цялата и се сгуши в одеялото.

— Бягай! Колкото по-скоро тръгнеш, толкова по-скоро ще се върнеш.

— Не се тревожи за мен — опитах се да я успокоя.

Тя ми се усмихна, за да покаже, че всичко е наред, но очите й гледаха тревожно и бяха влажни.

— Пази се.

— Това ми е ръководният принцип.

— Ще те чакам.

— Сложи веригата на вратата.

Взех си портфейла и една плетена моряшка шапка.

— Трябва да тръгвам.

Епифани изтича след мен в антрето, отхвърляйки одеялото както пеперуда излиза от какавидата. Дълго ме целува.

— Дръж — пъхна тя в ръката ми някакъв малък предмет. — Винаги го носи със себе си.

Беше кожено кръгче. От едната му страна се виждаше непохватно изрисувано дърво, обкръжено от светкавици.

— Какво е това?

— Късмет, талисман, амулет. Наричат го различно. Носи щастие. Това е талисман на Великото Дърво, един много силен лоа. Пази от зло.

Пъхнах талисмана в джоба си и след една последна, по-скоро братска целувка се разделихме, без да кажем дума. Пред асансьора чух как Епифани слага веригата. Защо не й казах, че я обичам, докато още имах възможност?

Качих се на метрото, на Четиринайсета улица се прехвърлих веднъж, после втори път, на Униън скуеър, където за малко изпуснах композицията. Имах време да изям едно пакетче фъстъци, преди да дойде следващата. Вагонът беше почти празен, но аз не седнах. Облегнах се на плъзгащата се врата и се загледах в мръсните бели плочки на спирката, докато се изнизваха пред очите ми.

Светлините премигаха, когато влакът излезе от един завой в тунела. Металните колела се блъснаха в релсите и изпищяха като ранен орел. Залитнах и се хванах за един отвесен прът, все така вторачен в тъмното. Влакът набра скорост и в този миг я видях.

Трябваше наистина добре да се взираш. Единствено светлините на вагоните, отразени в почернелите от прах плочи, извадиха за миг от небитието призрачната изоставена спирка при Осемнайсета улица. Едва ли повечето пътници, пътуващи цял живот два пъти на ден по тази линия, подозираха за съществуването й. Впрочем, ако се вярва на официалната карта на метрото, тя и не съществуваше.

Съвсем бегло зърнах мозаечни цифри върху облицовани с керамика колони и една тъмна камара кофи за боклук, подпрени на стената. После отново се гмурнахме в тунела и спирката изчезна като забравен сън.

Слязох на следващата спирка, на Двайсет и трета улица. Излязох по стълбището горе, пресякох булеварда и си купих нов билет, слизайки от другата страна. На перона чакаха няколко души, после пристигна влак с табела „Бруклин Бридж“ и прибра всичките, с изключение на мен.

Една експресна композиция профуча с трясък тъкмо когато слизах по желязната стълба в дъното на перона. Покрай релсите, които се губеха напред в тъмното, имаше тесен бордюр. На големи разстояния една от друга мъждивите светлини на слаби крушки очертаваха пътя сред мрака. От влак до влак почти нищо не нарушаваше тишината. Няколко пъти налитах на плъхове, които се щураха между релсите.

Навлизах все по-навътре в безкрайното подземие. Вода капеше от тавана, струеше от мръсните стени. По едно време се зададе влак и аз притиснах гръб към хлъзгавата стена, докато осветените вагони се изнизаха със страхотен грохот на няколко сантиметра пред очите ми. Едно момченце, застанало на колене върху седалката, ме забеляза и върху отегченото му лице се изписа смайване. Преди да успея да вдигна ръка към главата си, влакът бе отминал.

Имах чувството, че вече вървя по-дълго, отколкото е необходимо, за да изминеш пет карета къщи. Крачех забързано с ръце в джобовете, от време на време минавах пред ниши с черни шахти в тавана, където се губеха снопове кабели и железни стълби. Стисках в джоба си грапавата дръжка на револвера и това ми придаваше известна увереност.

Едва когато бях на пет метра от стълбата, забелязах изоставената спирка. Прашните плочки проблясваха матово като руини на лунна светлина. Застинах на място със затаен дъх, сърцето ми тупкаше под лайката, окачена на врата. Някъде плачеше бебе.