Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Уилям Хьортсбърг. Ангелско сърце

Редактор: Теодор Михайлов

Художник: Виктор Паунов

Фотограф: Николай Кулев

Компютърен дизайн: Тодорка Петрова

Печат ПОЛИПРИНТ, Враца

Издателство Азинус, 1993 г.

Hareourt Brace Jovanovich, Inc., New York N.Y., 1978

История

  1. — Добавяне

23.

Тутс Суит бе почетен на трета страница на „Дейли Нюз“. Не се споменаваше точно как е настъпила смъртта, говореше се само за диващината на вуду ритуалите. Имаше снимки на кървавите рисунки по стената над леглото и на Тутс пред пианото. Трупът бил открит от китариста на триото, който минавал да вземе шефа си за работа. Пуснали го след рутинен разпит. Полицията не подозираше никого, макар в цял Харлем да се знаело, че Тутс отдавна е в една вуду секта.

Изчетох статията сутринта в метрото, бях оставил колата на един паркинг до дома. Първо се отбих в Националната библиотека, където след известно налучкване успях да обясня, че ми е нужен телефонният указател на Париж. Открих една М. Крузмарк на улица „Нотр Дам де Шан“ и си записах номера.

Беше почти обед, когато влязох в агенцията. Първо прегледах пощата — имаше чек за 500 долара, издаден от кабинета за юридически консултации „Макинтош, Уайнсеп и Спай“.

След това двайсет минути напразно се опитвах да вляза във връзка с Маргарет Крузмарк в Париж. Позвъних на Хърман Уайнсеп и му благодарих за чека. Той ме попита дали напредвам с издирването. Отговорих му, че всичко е наред и поисках среща с господин Сайфер. Уайнсеп каза, че щял да се вижда по работа с него същия следобед и с удоволствия ще му предаде молбата ми. Благодарих му, разменихме си цветя и рози и приключихме.

Тъкмо се опитвах да навлека палтото си, борейки се с усукания ръкав, когато телефонът иззвъня. Едва на третия път успях да вдигна слушалката. Беше Епифани Праудфут. Говореше задъхано.

— Трябва веднага да се видя с вас.

— По какъв повод?

— Не е за телефона.

— Къде сте?

— В магазина.

— Добре. Не бързайте. Аз излизам да хапна нещо. Чакам ви в агенцията си в един и петнайсет. Знаете ли къде се намира?

— Нали ми дадохте картичката си.

— Чудесно! Дотогава.

Тя затвори, без да каже довиждане.

Преди да тръгна, прибрах чека от Уайнсеп в касата. Бях на колене пред отворената каса, когато чух, че вратата на чакалнята се отваря. Клиентите винаги са добре дошли, затова и под името на агенцията пише ЗАПОВЯДАЙТЕ. Клиентите обаче обикновено чукат. Когато някой влиза направо, това са или ченгетата, или неприятностите. Често и двете.

Този път беше цивилно ченге, облечено в смачкано сиво габардинено пардесю и кафяви панталони с раздърпани от чепиците маншети, които особено отиваха на белите му спортни чорапки.

— Вие ли сте Анджел? — излая ченгето.

— Аз съм.

— Аз пък съм лейтенант Стърн. Това е моят колега, сержант Деймос[1]

Той кимна към отворената врата, на чийто праг стоеше един квадратен с осанката на докер.

— Какво мога да направя за вас, господа.

— Да отговорите на един-два въпроса.

— С най-голяма радост. Тъкмо се канех да изляза да хапна нещо. Ще ми направите ли удоволствието да споделите трапезата ми?

— Тук по-спокойно ще си поговорим — заяви Стърн, докато колегата му затваряше след себе си вратата.

— Както желаете.

Седнах зад бюрото и извадих една бутилка канадско уиски и коледните си пури.

— Само това мога да ви предложа, господа. До умивалника има картонени чаши.

— Никога не пия по време на работа — заяви Стърн и награби няколко пури.

— За мен обаче е обедна почивка — казах аз, отивайки с бутилката към умивалника. Взех картонена чаша, напълних я до половината с уиски, добавих един пръст вода и казах: — За ваше здраве.

Стърн прибра пурите във вътрешния си джоб.

— Къде бяхте вчера предобед към единайсет часа?

— В къщи. Спях.

— Блага работа е това да си частник — изръмжа той с крайчеца на устните към Деймос. Сержантът отвърна с нещо като мучене. — Е как така спите бе, Анджел, когато хората работят?

— И аз работих до късно предната вечер.

— Къде по-точно?

— В Харлем. Защо ме разпитвате, лейтенанте.

Стърн извади от джоба си някакво картонче и ми го показа.

— Знаете ли какво е това?

Кимнах:

— Моята визитна картичка.

— А ще ни обясните ли какво прави в апартамент, където е станало убийство?

— На Тутс Суит ли?

— Хайде, подхващайте.

Стърн седна направо на бюрото ми и нахлупи периферията на сивата си шапка над очите.

— Няма много за разказване. Всъщност точно заради Суит ходих в Харлем. Трябваше да говоря с него във връзка с един случай, по който работя. Не ми каза кой знае колко, но аз и не съм очаквал друго. Оставих му картичката си, за да ми позвъни, ако се сети за още нещо.

— Не е достатъчно, Анджел. Карай отначало.

— Добре. Търся едно изчезнало лице. Изпарило се преди дванайсет години. Имах само две-три неща, за които да се хвана, и сред тях — снимка на човека заедно с Тутс Суит. Оня ден вечерта отидох в Харлем, за да помоля Тутс да ми помогне. В „Ред Рустър“ не беше много разговорлив, затова когато кръчмата затвори, го проследих до парка. Там участва в нещо като вуду церемония до Мийр. Танцуваха и заклаха един петел. Аз зяпах като турист.

— Кои са тия „те“? — попита Стърн.

— Петнайсетина души негри, мъже и жени. Само Тутс ми беше познат.

— И какво направихте?

— Нищо. После Тутс си тръгна сам. Проследих го до дома му и успях да измъкна каквото знаеше. Почти нищо, защото не беше виждал човека от деня, в който е била правена снимката. Дадох му картичката си и го помолих да ми позвъни, ако му хрумне още нещо. Така добре ли е?

— Не съвсем. — Стърн огледа разсеяно ноктите на дясната си ръка. — По какъв начин го накарахте да говори?

— С психология.

Стърн повдигна вежди и ме огледа по същия разсеян начин както бе зяпал ноктите си.

— И за кого става дума? Кой е изчезналият?

— Не мога да кажа, според договора с клиента ми съм длъжен да пазя името му в тайна.

— Няма да сте от голяма полза за клиента си затворен в участъка, а точно там имам намерение да ви закарам, ако не отговаряте на въпросите ми.

— Без грубости, лейтенанте. Работя за един адвокат на име Уайнсеп. Значи се ползвам от правото му на професионална тайна. Ако ме приберете, ще трябва да ме пуснете след по-малко от час. По-добре да не се морите.

— Телефонът на този адвокат?

Записах го на едно листче, с пълното име на кантората, и му го подадох.

— Казах ви всичко, което зная. Доколкото можах да разбера от вестника, едноверците на Тутс, кокошите убийци, са му надупчили кожата. Ако пипнете някого, за мен ще е удоволствие да ви помогна, удостоверявайки дали съм го виждал там.

— Много сте любезен — ехидно промърмори Стърн.

— Имате ли още въпроси, лейтенанте?

Стърн ме изгледа с безизразния поглед на ченге. Достатъчно бе да зърнеш очите му, за да разбереш, че никога не се усмихва. Дори и когато бие. Просто си върши работата.

— Не. Можете да отидете да обядвате заедно с вашето право на професионална тайна. Има вероятност пак да ви потърсим, но едва ли. Един накълцан негър не е кой знае какво.

— Ако опрете до мен, на разположение съм.

— Ще се възползваме. Много ларж го раздава приятелчето, а, Деймос?

Напъхахме се в миниатюрния асансьор и слязохме, без да кажем дума.

Бележки

[1] Ужас (стгр.) — бел. пр.