Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Falling Angel, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Чучукова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2010)
Издание:
Уилям Хьортсбърг. Ангелско сърце
Редактор: Теодор Михайлов
Художник: Виктор Паунов
Фотограф: Николай Кулев
Компютърен дизайн: Тодорка Петрова
Печат ПОЛИПРИНТ, Враца
Издателство Азинус, 1993 г.
Hareourt Brace Jovanovich, Inc., New York N.Y., 1978
История
- — Добавяне
18.
Вече беше съвсем светло, когато се прибрах, но успях да поспя почти до обяд, въпреки кошмарите. Епифани Праудфут режеше гърлото на петела под влудяващия ритъм на тамтамите. Танцьорите стенеха и се мятаха, но този път шуртящата кръв не спираше. Алената струя, бликаща от бъхтещата се птица, наводняваше всичко подобно на тропически порой, давеше танцьорите в езеро от кръв. Когато и Епифани потъна в него, аз побягнах иззад прикритието си, шляпайки в кървавата кал.
Обзет от паника, тичах с все сила по пустите нощни улици, но вече не мен гонеха, а аз преследвах силуета на някакъв мъж по безкрайните булеварди.
Колкото и да се напрягах, разстоянието си оставаше непроменено. Не можех и не можех да го настигна. Улицата свърши, но преследването продължи по някакъв плаж, осеян с отломки и мъртви риби. Далеч отпред се изпречи огромна раковина, висока колкото небостъргач. Мъжът влезе в нея. Аз го последвах.
Отвътре беше като катедрала със стени в преливащи опалови тонове, с много висок сводест таван. Стъпките ни кънтяха по нещо като коридор, виещ се на спирала, все по-тесен и по-тесен. Излязох от последния завой и налетях на моя противник в гръб, опрян в пихтиестата плът на молюската. Изход нямаше.
Сграбчих го за яката на палтото и го завъртях, блъснах го върху лигавата преграда. Той ме прегърна с братски жест и ме целуна по бузата. Устните му, очите, брадичката, всяка от чертите му бяха моите. Обзе ме някаква огромна тъга и аз отпуснах ръце. Тогава почувствах, че зъбите му се забиват в лицето ми. Братската прегръдка се бе превърнала в убийствено нападение. Ръцете му ме стискаха за шията, той се опитваше да ме удуши.
Аз се дръпнах и двамата паднахме. Стремях се да навра пръстите си в очите му. Търкаляхме се по седефения под. Ръцете му отслабиха хватката, когато очите му изхвръкнаха от орбитите. Събудих се с вик.
Топлият душ поуспокои нервите ми. След по-малко от двайсет минути бях обръснат, облечен и карах колата към Таймс скуеър. Оставих я в гаража и тръгнах пеш към будката до Таймс тауър, в която продават провинциални вестници. На първа страница на „Паукипси Нюйоркър“ имаше снимка на доктор Албърт Фаулър. СМЪРТТА НА ЕДИН ВИДЕН ЛЕКАР, гласеше заглавието на статията, която изчетох, докато закусвах в дрогерията „Уелан“, на ъгъла на Парамаунт билдинг.
Според вестника докторът се бе самоубил, макар да не оставил нито думица, за да обясни причините. Трупът бил открит в понеделник преди обед, когато двама колеги се обезпокоили, че доктор Фаулър не идва на работа и не отговаря по телефона. Повечето подробности бяха точни, но нямаше и думица за морфина. Не се казваше и какво е имало в джобовете на мъртвеца, така ме не можах да науча дали сам си е свалил пръстена.
Изпих още едно кафе и отидох в агенцията, за да прегледам пощата. Имах намерение да отскоча до Кони Айлънд, за да се опитам да се срещна с Мадам Зора, любимата гледачка на Джони Фейвърит, но реших, че е по-добре да се върна първо в Харлем. Епифани Праудфут бе скрила твърде много неща от мен предната вечер.
Тъкмо си бях приготвил куфарчето и си закопчавах палтото, когато телефонът иззвъня. Обади се телефонистка и ме попита приемам ли да говоря за моя сметка с Корнелиус Симпсън. Казах, че приемам и чух мъжки глас.
— Прислужничката ми предаде вашето съобщение. Доколкото можа да ми обясни, ставало дума за нещо важно.
— Вие сте може би Спайдър Симпсън?
— По последни сведения — да.
— Искам да ви задам няколко въпроса за Джони Фейвърит.
— Какви въпроси?
— Например като начало, виждали ли сте го от петнайсетина години насам?
— За последен път го видях на другия ден след Пърл Харбър — отвърна той, смеейки се.
— Защо се смеете?
— Смея се винаги, когато се сетя за всичките пари, които отлетяха изпод носа ми заради него. По-хубаво да се смее човек, отколкото да плаче, по-малко боли. Защо ме питате?
— Пиша една статия за забравените певци от четирийсетте години, която трябва да излезе в „Лук“. Джони е героят.
— Много повече ще му отива ролята на предателя.
— Можете ли да ми разкажете нещо за връзката му с една антилка на име Еванджелайн Праудфут?
— Абсолютно нищо, За пръв път чувам това име.
— Знаете ли, че се е занимавал с вуду?
— Да не би да е забождал игли в кукли? Не бих се учудил. Джони беше странен тип. Често го прихващаха разни.
— Например?
— Чакайте да се сетя… Веднъж го видях да лови гълъби на покрива на хотела. Бяхме на турне, не мога вече да си спомня къде. Беше се качил с една огромна мрежа и аз си рекох, че вероятно не му харесва кухнята. Само че вечерта след концерта се отбих в стаята му и го сварих да бърника с молив във вътрешностите на един гълъб, проснат на масата.
— Това пък какво е било?
— И аз това го попитах: „Какво правиш?“ Той ми отвърна с някаква много учена дума, забравил съм я вече, и после обясни, че гадаел бъдещето както жреците в древен Рим. Когато не бяха черва от гълъб, гледаше на друго. Чаени листенца, линиите на ръката, йога. Носеше златен пръстен с всякакви староеврейски знаци по него. Но едва ли беше евреин.
— А какъв беше?
— Нямам представа. Розенкройцер или нещо такова. Мъкнеше в куфара си череп.
— Човешки?
— Поне произходът му беше такъв. Казваше, че бил на някакъв убиец, който заклал десет човека. Според него го правел всемогъщ.
— Май се е шегувал с вас.
— Възможно е. Преди всеки концерт с часове седеше и го зяпаше. Ако беше на кино, щеше да е хубав кадър.
— А Маргарет Крузмарк познавахте ли?
— Маргарет коя?
— Годеницата на Джони.
— А, да, оная тежкарката. Виждал съм я два-три пъти. Защо?
— Тя как беше.
— Много красива. Обикновено не говореше. Ей с такива очи, но повече си мълчеше. Нали сте виждали такива жени?
— И тя май е била гадателка.
— Възможно е. На мен не ми е гледала.
— А защо са развалили годежа?
— Отде да знам.
— Можете ли да ми кажете имената на някои стари приятели на Джони? Хора, които да ми помогнат за статията?
— Как да ви кажа, уважаеми, когато, с изключение на черепа в куфара му Джони нямаше приятели.
— А Едуард Кели?
— Този не съм го чувал. Познавах един пианист на име Кели, но това беше в Канзас Сити, години преди да срещна Джони.
— Много ви благодаря за всичко, което ми казахте. Чудесна работа ще ми свърши.
— Радвам се, радвам се.
С това разговорът свърши.