Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Уилям Хьортсбърг. Ангелско сърце

Редактор: Теодор Михайлов

Художник: Виктор Паунов

Фотограф: Николай Кулев

Компютърен дизайн: Тодорка Петрова

Печат ПОЛИПРИНТ, Враца

Издателство Азинус, 1993 г.

Hareourt Brace Jovanovich, Inc., New York N.Y., 1978

История

  1. — Добавяне

26.

Епифани и Маргарет Крузмарк се появиха на входа и закретаха заедно до Петдесет и седма улица. Движех се успоредно с тях по другия тротоар. На ъгъла Маргарет Крузмарк целуна Епифани по бузата, досущ грижовна леля, разделяща се с любимата си племенница.

Когато колите удариха спирачка на червено, Епифани тръгна да пресича Седмо авеню към моя тротоар. Маргарет Крузмарк махаше ожесточено на минаващите таксита. Аз спрях едно от моята страна на булеварда, преди Епифани да ме е зърнала.

— Закъде сме? — попита кръглоликият шофьор, включвайки апарата.

— Искате ли да спечелите два долара над сметката?

— Какво трябва да направя?

— Виждате ли онази жена с кашмиреното манто, която се качва в таксито пред Карнеги хол? Можем ли да я проследим?

— Няма проблеми.

Другото такси направи обратен завой на Петдесет и седма улица и сви по Седмо авеню към южния край на Манхатън. Ние подкарахме след него на двайсетина метра разстояние. Стигнахме до Таймс скуеър, после те завиха на север по Лексингтън авеню. Спряха пред Крайслер билдинг. Лампичката на покрива светна. Маргарет Крузмарк беше дотук.

Помолих моя шофьор да спре пред Чейнин билдинг. Дадох му пет долара бакшиш, заслужил си ги бе човекът.

Пресякох Лексингтън авеню. Другото такси си бе заминало, Маргарет Крузмарк не се виждаше. Това нямаше значение, знаех къде е. Бутнах въртящата се врата на Крайслер билдинг и се озовах в огромното преддверие, цялото в мрамор и хромирани повърхности. Прегледах списъка на наемателите. „Крузмарк Маритим Инкорпорейшън“ беше на четирийсет и петия етаж.

На излизане от асансьора се разколебах. Раничко беше за сблъсък с фамилията Крузмарк. Държах някои козове в ръцете си, но не беше още време за сваляне на картите. Щом разбра, че търся Джони Фейвърит, щерката начаса изтича при татенцето. Явно имаше нещо тайно да му каже, иначе щеше да позвъни по телефона. Мислех си, че скъпо бих платил да присъствам на интимната семейна беседа и в този миг зърнах в другия край на коридора един мияч на стъкла.

Беше човек преминал първа младост, плешив, със сплескан боксьорски нос. Вървеше си по бляскавия коридор и подсвиркваше хита от миналото лято. Облечен беше в зелен оплескан работен комбинезон, осигурителните му колани висяха отстрани като смъкнати тиранти.

— Може ли за минутка? — обърнах се аз към него, когато стигна до мен. Той спря да си подсвирква толкова рязко, че устните му останаха свити на тръбичка като за целувка. — Бас държа, че не можеш да ми кажеш какъв портрет е изрисуван на банкнотата от петдесет долара.

— Какво има? Фокус ли ще ми показвате?

Извадих от портфейла си петдесетте долара, които винаги нося за непредвидени разходи, за да не се озова с празни ръце пред затворена врата.

— Помислих си, че няма да ти е антипатична муцуната на блажения президент — размахах аз банкнотата под носа му.

Миячът на стъкла се изкашля и премига с клепачи.

— Как си с главата, приятелче, да не би да ти има нещо?

— Колко ти плащат? Хайде, хайде, това не е държавна тайна.

— Четири и петдесет на час, благодарение на профсъюза.

— А как ще ти се отрази десет пъти по толкова? Благодарение на мен.

— Амии! И какво трябва да направя?

— Да ми дадеш под наем костюма си за един час и да се поразходиш малко. Що не слезеш да изпиеш една биричка?

Човекът се поглади по черепа, макар че той не се нуждаеше от лъскане.

— Абе на вас, да не би да ви има нещо? — попита той с възхита.

— Все тая. Искам просто костюма и такъмите ти под наем за един час, езика зад зъбите и толкоз. Петдесет долара ти капват ей така, само за да поседиш със скръстени ръце. Как ти се струва?

— Готово! Защо пък да не ви помогна, щом сте решили да хвърляте пари на вятъра?

— А така!

Миячът ми кимна да го последвам в края на коридора, където до аварийното стълбище се виждаше тясна врата. Беше килер, пълен с метли и парцали.

— Трябва само да ми оставите нещата тук, когато свършите — каза той, разкопчавайки коланите.

Окачих си палтото и сакото върху дългата дръжка на една метла и намъкнах работния комбинезон. Памучният плат се беше вкоравил и миришеше на пот като пижама след луда любовна нощ. Миячът кимна към гърдите ми.

— По-добре да си свалите вратовръзката. Освен ако не сте решили да минете за профсъюзен представител.

Пъхнах връзката в джоба на шлифера и помолих човека да ми покаже как да се оправям с осигурителните колани. Стори ми се доста просто.

— Надявам се, че не ви минава през ума да излизате навън…

— На мен? Не, просто искам да си направя майтап с едно гадже. Секретарка е на този етаж.

— Добре тогава. Само не забравяйте после да ми оставите нещата в килера.

Пъхнах сгънатата банкнота в джобчето на ризата му.

— Върви да пиеш една бира с Улисис Симпсън Грант.

Той ме зяпна като току-що фраснат по челото бик. Казах му да погледне портрета на банкнотата и той си тръгна, подсвирквайки.

Пъхнах куфарчето под циментовия умивалник, извадих от него „Смит енд Уесъна“ и го пуснах в единия от джобовете на комбинезона. В другия скътах контактния микрофон. С кофа и изтривалка в ръце се насочих с провлачена крачка към вратата на „Крузмарк Маритим Инкорпорейшън“, цялата от месинг и стъкло.