Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (7)

7.

В понеделник сутринта времето беше слънчево и студено. Оставих колата в гаража до хиподрума и отидох пеш до бюрото. По пътя си купих вчерашен „Паукипси Нюйоркър“ от една будка до Таймс Тауър, където продават провинциални вестници. Прелистих го вървейки, но вътре нямаше нищо за смъртта на доктор Фаулър. Минаваше десет, когато отключих вратата на агенцията. Веднага позвъних в кантората на Хърман Уайнсеп на Уолстрийт и попаднах на префърцунената секретарка, която ме свърза с шефа си.

— Какво мога да направя днес за вас, господин Анджел? — попита юридическият съветник със смазан като гресирана панта глас.

— Опитах се да се свържа с вас през уикенда, но прислужницата ми каза, че сте били за два дена в Саг Харбър.

— Да, така е. Ходя там да си почивам. Във вилата нямам телефон. Нещо важно ли се е случило?

— Трябва да съобщя някои неща на господин Сайфер, но не можах да открия името му в указателя.

— Тъкмо навреме се обаждате. Господин Сайфер в момента е при мен и сега ще ви го дам.

Чух приглушен шепот през поставена на микрофона длан, после в ухото ми прозвуча аристократичният тембър на Сайфер.

— Много мило, че се обаждате, скъпи господине. Нямам търпение час по-скоро да разбера какво сте научили.

Разказах му почти всичко, до което се бях добрал в Паукипси, спестявайки смъртта на доктор Фаулър. Когато свърших, известно време в слушалката се чуваше само шумно дишане. Най-сетне Сайфер изръмжа през зъби:

— Невероятно!

— Възможностите са две — заявих аз. — Не е изключено Кели и момата да са искали да се отърват от Фейвърит и да са го разкарали нанякъде с колата. В такъв случай от него отдавна няма и помен. Възможно е да са действали и по поръчка за някой друг, със същия резултат. Или пък самият Фейвърит е изиграл амнезията си и е подготвил цялата работа. Каквото и да е станало, той напълно се е разтворил в природата.

— Искам да го намерите — каза Сайфер. — Времето и цената нямат значение. Искам да зная какво е станало с него.

— Давате ли си сметка с какво ме товарите, господин Сайфер? Петнайсет години, това е цяла вечност. С моите възможности едва ли ще успея да стигна много надалеч. Във ваш интерес е да се обърнете по-скоро към службата за изчезнали лица.

— Никаква полиция. Въпросът е личен. Не желая да се разчува каквото и да било, нямам никаква вяра на бъбриви служители — гласът на Сайфер изразяваше височайше презрение.

— Подсказвам ви тази възможност само защото те разполагат с необходимите хора. Фейвърит може да се намира в Съединените щати, но може и да е, в която и да е точка на света. Аз работя сам. Не може да се очакват от мен същите резултати като от организация, разполагаща и с международна мрежа за информация.

Гласът на Сайфер зазвуча ехидно:

— Хайде да се разберем, господин Анджел: или имате интерес към тази работа, или не. Няма да ми е трудно да намеря друг.

— Разбира се, че задачата ме интересува, господин Сайфер. Само си помислих, че ще е честно спрямо моя клиент, тоест спрямо вас, да изясня трудностите.

Как се изхитряше Сайфер да ми внуши усещането, че съм едва ли не малко момченце?

— Разбирам ви. Оценявам вашата честност и си давам сметка за трудността на задачата. Желанието ми е да се заемете незабавно с нея. Изцяло на вас оставям да решите какви средства ще използвате. Най-важното за мен е пълната дискретност.

— О, умея да си държа езика зад зъбите не по-зле от изповедника в църквата.

— Вярвам ви, господин Анджел. В момента давам нареждане на моя пълномощник още днес да ви изпрати чек за петстотин долара авансово. Ако имате нужда от още пари за разноските, обърнете се към Хърман Уайнсеп.

Казах му, че петстотин долара вероятно ще стигнат за всички разноски и с това разговорът приключи.

Веднага след това позвъних, на Уолт Риглър, журналист в „Ню Йорк Таймс“. След кратка размяна на любезности го попитах:

— Какво можеш да ми кажеш за Джони Фейвърит?

— Фейвърит? Ти си правиш шеги с мен. Защо не ме попиташ за имената на всички музиканти от оркестъра, с който Бинг Кросби направи дебюта си?

— Въпросът е сериозен. Нищичко ли не можеш да издириш?

— Мисля си, че в документацията на вестника трябва да е останало досие… Ако изчакаш десетина минути, току-виж, успея да направя нещо.

— Благодаря ти, приятелю. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Оставих слушалката, изпуших спокойно една цигара и излязох, заключвайки вратата след себе си.

Сградата на „Таймс“ се намираше на две крачки от моето бюро, на Четирийсет и трета улица. Кратката разходка пеш ми се отрази чудесно. В мраморното антре смръщих вежди в отговор на строгия поглед, който бе вторачила в мен статуята на Адолф Окс, после яхнах асансьора и слязох на втория етаж. Казах името на Уолт на стария портиер и изчаках минута-две.

Уолт Риглър се появи по риза и с разхлабена вратовръзка, точно като репортерите от филмите. Здрависахме се и той ме въведе в залата на редакцията, където сто пишещи машини блъскаха като с парен чук гъстия тютюнев дим.

Последвах Уолт до бюрото му в средата на залата. Най-отгоре в кошчето за кореспонденция бе поставен голям плик от амбалажна хартия. Отворих го и хвърлих око на изрезките от вестници, с които бе напълнен.

— Мога ли да взема нещо, ако ми потрябва?

— По принцип е забранено, но аз отивам да обядвам — отговори Уолт и вдигна с един пръст сакото си, метнато върху облегалката на стола. — В най-долното чекмедже има големи пликове. Ако ми обещаеш, че ще се постараеш нищо да не изгубиш, съвестта ми ще е чиста.

— Благодаря, Уолт. Ще гледам да се реванширам…

Той тръгна, влачейки подметки между редиците бюра, като разменяше наляво и надясно шеги с колегите си. Аз се настаних на стола и лист по лист прехвърлих досието на Джони Фейвърит.

Повечето изрезки не бяха от „Таймс“, а от други нюйоркски вестници и няколко списания с претенции за общонационалност. Преди всичко рецензии за концертите на Фейвърит с оркестъра на Спайдър Симпсън. Имаше и няколко по-общи представяния, които изчетох внимателно.

Фейвърит бил подхвърлено дете. Някакъв полицай го открил в картонена кутия. На едно листче, закачено с безопасна игла за одеялцето му, били отбелязани само името и рождената дата (2 юни 1920). Първия месец прекарал в болницата за бездомни деца на Шейсет и осма източна улица. Отрасъл в приют в Бронкс, после от шестнайсетгодишна възраст започнал да се оправя сам, като първо бил келнер в различни ресторанти. Само след една година си вадел хляба като певец и пианист из разни кръчми в целия щат Ню Йорк.

„Открил“ го Спайдър Симпсън и той скоро станал солист, пеел с оркестър от петнайсет музиканти. Неговият рекорд за седмични посещения в „Парамаунт“ през 1940 година се задържал чак до големия бум на Синатра през 1944 г. През 1941 г. продал над пет милиона плочи и годишният му доход стигнал седемстотин и петдесет хиляди долара. В няколко изрезки ставаше дума за раняването му в Тунис, според един журналист дори бил „обявен за изчезнал“. И толкоз. Нямаше думица за лечението, за завръщането му в Щатите.

Прехвърлих отново цялото досие, отделяйки онова, което възнамерявах да взема със себе си. Имаше и две снимки. Първата беше гланцово копие на студиен портрет, правен от професионалист, на който Фейвърит беше със смокинг и зализани черни къдрици. На гърба беше залепено листче с надпис: УОРЪН ВАГНЕР, ИМПРЕСАРИО, БРОДУЕЙ 1619 (БРИЛ БИЛДИНГ), УАЙНДХАМ 93500.

На другата снимка, също върху гланцова хартия, бе запечатан оркестърът на Спайдър Симпсън през 1940 г. Джони стоеше от края с молитвено събрани длани, все едно хорист в църквата. До всеки от музикантите бе изписано името му.

Взех също три изрезки, които привлякоха вниманието ми, защото ми се сториха по-различни. Първата беше една снимка от „Лайф“, правена в бара на Дики Уелс в Харлем. На нея Джони държеше чаша в едната ръка, с другата се опираше на някакъв роял и пееше, акомпаниран от Едисън „Тутс“ Суит. Другата беше статия от „Даунбийт“, в която се разказваше за суеверията на певеца. Твърдеше се, че поне веднъж седмично Фейвърит посещавал в Кони Айланд една циганка гледачка на име Мадам Зора.

Най-сетне имаше и кратко съобщение от светската рубрика на Уолтър Уинчел с дата 20 ноември 1942 г., което известяваше, че Джони Фейвърит обявил разтрогване на двегодишния си годеж с Маргарет Крузмарк, дъщеря на милионера корабовладелец Итън Крузмарк.

Струпах всичките листчета на едно и ги пъхнах в дебелия плик, който извадих от най-долното чекмедже. После нещо ме накара да измъкна портрета на Фейвърит и да набера телефонния номер, залепен на гърба му.

— „Уорън Вагнер и съдружници“ — прозвуча в слушалката провлачен женски глас.

Представих се и попитах дали мога да се срещна с господин Вагнер по обед.

— Той има делови обяд от дванайсет и половина и ще може да ви отдели само няколко минути.

— Напълно достатъчно — отвърнах аз.