Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (8)

8.

Брил Билдинг се намира на ъгъла на Четирийсет и девета улица и Бродуей. Тръгнах пеш, опитвайки се да си припомня как изглеждаше Таймс скуеър, когато го видях за пръв път. Толкова неща се бяха променили. Беше в последните часове на 1942 г. Цяла една година от живота ми се бе изпарила. Излизах от военната болница с чисто ново лице и с няколко дребни монети в джоба. Малко преди това в блъсканицата отмъкнаха портфейла ми с всичко, което притежавах: шофьорска книжка, демобилизационна заповед, армейската плочка с името ми и всичко останало. Повлечен от тълпата, заслепен от огньовете на светлинните реклами, усещах как миналото ми се смъква от мен като змийска кожа. Нямах документи за самоличност, нямах пари, нямах дом, знаех само, че съм тръгнал към центъра на Ню Йорк.

Цял час ми трябваше, за да стигна от тротоара пред „Палас Тиътър“ до центъра на Таймс скуеър. Беше полунощ и аз стърчах там, с очи приковани в златната топка, която пада от върха на Таймс тауър — ориентир, достигнат най-сетне, след един час ходене. В този миг зърнах светлина в прозорците на агенция „Кросроуд“ и интуицията ме отведе при Ърни Кавалеро и занаята, с който и днес си вадя хляба.

Пред Брил билдинг един дрипльо, наметнат с окъсан балтон, пресрещаше всеки, който влизаше вътре, с думите „Боклук, ей, боклук!“ В края на антрето във формата на буквата „Г“ открих списък на наемателите и в него „Уорън Вагнер и съдружници“ Сред разни продуценти на поп музика, организатори на боксови мачове и всякакви други сводници. Разнебитен асансьор ме качи на седмия етаж и тръгнах по един тъмен коридор, оглеждайки вратите. Сгушена в самия край, импресарската къща заемаше няколко стаички, свързани помежду си.

Секретарката плетеше, когато отворих вратата.

— Вие ли сте господин Анджел? — попита тя, премятайки в устата си дъвка.

Кимнах и извадих от резервния портфейл визитна картичка. Беше с моето име, но ме представяше като агент на застрахователната компания „Оксиденчъл Лайф анд Казуелти“. Имам един приятел печатар в Гринич Вилидж, който ми направи картички за петнайсетина професии. От търговски пътник до зоолог…

Секретарката сграби картичката със зелените си лъскави нокти, напомнящи криле на бръмбар.

— Нали ще почакате минутка. Ако искате, седнете там — любезно ме покани тя, без да спре да дъвче.

После закърши бедра пред мен и почука на една врата с табелка „Личен кабинет“. Насреща имаше съвършено същата врата, със същата табелка. Стената между двете бе покрита със стотици фотографии под стъкло, опитващо се да съхрани свежестта на вехнещите усмивки. Не ми беше трудно да различа същата снимка на Джони Фейвърит като тази, която носех под мишница. Намираше се високо горе, между някаква чревовещателка и един дебелак, надуващ кларинет.

Зад мен вратата се разтвори и гласът на секретарката ме подкани:

— Гусдин Вагнер ви чака.

Благодарих й и се озовах в кабинет, още по-тесен от стаята на секретарката. И тук снимки по стените, малко по-нови като че ли, но със също толкова излинели усмивки. Зад надрасканото дървено бюро, заело почти цялото място, млад мъж по риза се бръснеше с електрическа самобръсначка.

— Пет минути — каза той, вдигайки ръка с разперени пръсти, та да мога да ги преброя.

Оставих си куфарчето на зеления протъркан мокет и загледах хлапака, който довършваше тоалета си. Беше риж и къдрав с лунички, носеше очила с рогови рамки. Да имаше най-много двайсет и пет години.

— Господин Вагнер? — попитах аз, когато най-сетне спря да бръмчи с машинката си.

— Аз съм.

— Господин Уорън Вагнер?

— Същият.

— Не е възможно вие да сте били импресариото на Джони Фейвърит.

— Явно говорите за баща ми. Аз съм Уорън Младши.

— Значи трябва да говоря с баща ви.

— Късничко идвате. Почина преди четири години.

— Съжалявам.

— За какво става дума?

Уорън Младши отметна глава върху облегалката от изкуствена кожа и скръсти ръце зад тила си.

— Джонатан Лийблинг е записан като репициент на застрахователна полица от един наш клиент. Посочиха ни адреса на вашата импресарска къща…

Уорън Вагнер Младши избухна в гръмогласен смях. Аз продължих:

— Парите не са кой знае колко. Вероятно нашият клиент е бил от запалените му почитатели. Ще можете ли да ме упътите как да намеря господин Фейвърит?

Хлапакът се превиваше от смях.

— Страхотия! Това е върхът! Джони Фейвърит, изгубен наследник!

— Честно казано, не виждам нищо смешно.

— Така ли? Добре, ще ви кажа. Джони Фейвърит е затворен в държавна лудница. От двайсет години си седи там и ни приема, ни предава.

— Бива си я шегичката. Още някоя да ми кажете?

— Не разбирате ли? — той свали очилата, за да си избърше очите. — Баща ми бе заложил всичко на Джони Фейвърит. Даде последния си цент, за да откупи договора, който го обвързваше със Спайдър Симпсън. Джони Фейвърит тъкмо бе започнал да подлудява тълпите и взеха, че го мобилизираха. Имаше планове за филми, за турнета. Армията праща в Северна Африка мина за един милион долара и връща оттам куха черупка.

— Жалко.

— Жалко, казвате. Жалко за баща ми. Той така и не се оправи от удара. Години наред се надяваше Фейвърит да изплува, готвеше му шеметно завръщане, заканваше се да го вдигне на гребена на вълната. Горкият ми баща.

Аз се изправих.

— Можете ли да ми дадете името и адреса на болницата, в която се намира Фейвърит?

— Питайте секретарката ми. Трябва да го е завряла някъде.

Благодарих му и излязох. В чакалнята се направих, че научавам нещо ново, когато секретарката след дълго търсене ми записа адреса на клиниката „Ема Дод Харвист“.