Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (15)

15.

Когато стигнах обратно в „Ред Рустър“, музикантите отново си почиваха и Тутс седеше на същото място пред бара. До него проблясваше чаша шампанско. Запалих цигара и си запробивах път през тълпата.

— Намерихте ли каквото търсехте? — правейки се на разсеян, ме попита Тутс.

— Еванджелайн Праудфут е починала.

— Починала ли? Жалко наистина. Голяма жена беше. Направо огън!

— Говорих с дъщеря й. Не можа да ми каже нищо особено.

— Май ще е по-добре някой друг да напише тази статия вместо вас, момко.

— Напротив. Стана ми интересно. Вие май добре сте познавали Еванджелайн Праудфут. Сигурно ще можете да ми разкажете повече подробности за връзката й с Джони Фейвърит.

Тутс се изправи тежко на мъничките си крачета.

— Нищо не мога да ти кажа, момко. Много съм дебел, за да се завирам под хорските кревати. А и ми е време да си сядам на пианото.

Възнагради ме с една звездна усмивка и се отправи към подиума. Последвах го като фоторепортер, дебнещ добрия кадър.

— Може би ще се сетите за някой техен приятел? Някой, който ги е познавал, докато са били заедно?

Тутс седна на табуретката и се огледа за двамата си музиканти, които се бавеха в залата. Очите му не спираха да шарят от маса на маса, докато ми каза:

— Музиката е най-добрият начин да си подредиш мислите в главата. Кой знае, току-виж съм се сетил за нещо.

— Аз не бързам. Мога и цяла нощ да стоя и да ви слушам как свирите.

— Иди да седнеш, момко.

Тутс отвори капака на пианото. Върху клавишите лежеше един кокоши крак. Тутс веднага затръшна капака.

— Стигна сте се мъкнали след мен! — изсъска той. — Сега трябва да свиря.

— Какво беше това?

— Нищо не беше. Не си пъхай гагата.

Всичко друго, само не и нищо. Кокоши крак с кожа на плочки, покриващ една октава, от жълтия сгърчен шип зад останалите пръсти до мястото, където е бил отрязан, и кървеше, точно под ставата. Под снопче бели пера бе завързано черно парцалче. В никакъв случай не беше нищо.

— Какво става, Тутс?

— Разкарай се!

— Каква връзка има това с Джони Фейвърит?

Без да обръща никакво внимание на контрабасиста, който вече беше на подиума, Тутс се извърна към мен и процеди бавно през зъби:

— Ако не се ометеш веднага, и то навън, на улицата, ще има да гризеш лайняните си бели пръсти.

Очите ми срещнаха неумолимия поглед на басиста, после обиколиха претъпканата зала и аз разбрах какво трябва да е чувствал генерал Къстър там на хълма над Литъл Биг Хорн.

— Достатъчно е една думица да кажа — добави Тутс.

— Няма нужда от телеграма, Тутс.

Пуснах фаса на дансинга, размазах го с пета и се обърнах към изхода.

Бях си оставил колата от другата страна на улицата. Седнах зад волана и запалих нова цигара. Нямаше единайсет.

От време на време включвах мотора, за да се постопля, но пък и гледах да не става прекалено топло, за да не заспя. В четири без петнайсет, когато оркестърът спира да свири, пепелникът бе препълнен и бях изпил половин бутилка уиски, която ходих да купя от един магазин наблизо. Чувствах се в отлична форма.

Тутс излезе от „Ред Русгър“ пет минути преди да затворят. Пътьом закопчаваше тежкия си балтон и си разменяше някакви шеги с китариста. Едно такси изсвистя със спирачките, когато Тутс пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Запалих двигателя.

Нямаше никакво движение и ги пуснах на стотина метра напред. Не включих фаровете, проследих в огледалото как таксито направи обратен завой на Сто трийсет и осма улица и се върна към мен при Седмо авеню. Изчаках докато стигна до денонощния магазин за спиртни напитки, едва тогава запалих габаритите и потеглих.

Проследих таксито до Сто петдесет и втора улица, където зави наляво. Измина стотина метра, и спря пред карето сгради на Харлем ривър. Продължих до Мейкъмбсплейс, обиколих площада и се върнах обратно на Седмо авеню.

Таксито чакаше с отворена врата и загасена лампичка на покрива. На задната седалка нямаше никой. Тутс сигурно беше отскочил до дома си, за да се освободи от кокошия крак. Изключих габаритите и спрях зад една кола, без да изпускам от очи таксито. След няколко минути Тутс се появи. Носеше голям брезентов сак на червени квадрати.

Таксито зави наляво на Мейкъмбс плейс и по Осмо авеню се спусна към центъра. Карах на сто метра отзад. На Фредерик Дъглас съркъл хвана по Сто и десета улица и продължи край северната стена на Сентрал Парк до ъгъла, откъдето започват Сейнт Никълъс авеню и Ленъкс авеню. Там спря и когато го подминах, видях Тутс с портфейл в ръка да чака за рестото.

Завих наляво, оставих колата точно зад ъгъла на Сейнт Никълъс и се върнах тичешком на Сто и десета улица. Пристигнах навреме, за да видя как таксито се отдалечава, а силуетът на Тутс Суит се потапя в здрачната вселена на парка.