Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (29)

29.

Едно такси тъкмо се освобождаваше пред Сити Сентър Тиътър. Махнах и то ме изчака с отворена врата.

Шофьорът беше негър и не намери нищо особено в това, че му казах да кара към Харлем.

Двайсет минути по-късно ме остави пред „Билкова аптека Праудфут“ и продължи нататък под ритъма на ритъм енд блус от радиото. Магазинът беше затворен, зад стъклото бе спусната завеса като траурно знаме. Позвъних, разтърсих дръжката, но напразно.

Епифани беше споменала за някакъв апартамент над магазина. Изминах десетина крачки по Ленъкс авеню и открих входа. Външната врата не беше затворена. Качих се по изтърканите мраморни стъпала и позвъних на първия етаж. Както и очаквах, никой не ми отвори.

Ключалката не ми създаде никакви затруднения. Поне пет-шест от моите шперцове вършеха работа. Сложих гумените ръкавици и влязох в апартамента, инстинктивно душейки да доловя миризмата на етер. Холът беше обширен, ъглов, с прозорци към Ленъкс авеню и към Сто двайсет и трета улица. Съвсем функционално обзавеждане, тук-там имаше дървени африкански скулптури.

Леглото в спалнята бе грижливо оправено. Чифт маски се кривяха над тоалетка от кленово дърво. Претърсих чекмеджетата, както и гардеробите, но открих само дрехи и лични вещи. Върху нощното шкафче имаше няколко снимки в сребърни рамки на едно и също лице с изящни черти и властно изражение. Очертанията на устата бяха като на Епифани, но носът бе по-сплескан, очите — по-облещени, с отнесения поглед на човек, изпаднал в транс. Еванджелайн Праудфут.

Явно бе научила на чистота дъщеря си. Кухнята беше безупречна. Никакви мръсни чинии в умивалника, никакви трохи по масата. Единственото, по което личеше, че мястото все пак е обитаемо, беше прясната храна в хладилника.

Последната стая беше тъмна като зимник. Осветление нямаше. Запалих джобното фенерче.

Намирах се във вуду светилище. В дъното се издигаше тухлен олтар и върху него, наредени по големина — редица глинени делви като върху грънчарска сергия на открито. Десетки полуизгорели свещи, поставени в чинийки, стърчаха под цветни литографии на католически светци, забучени с габър чета по стените. Пред олтара в пода бе забита ръждясала сабя, на нея бе подпряна патерица. Върху красив кръст от ковано желязо, сложен между делвите, бе нахлупен копринен цилиндър.

На една етажерка се виждаха маракаси от кратуна и железни чинели, както и множество шишета и бурканчета от цветно стъкло. Детска рисунка на кораб заемаше почти цялата стена над олтара.

Нищо не открих на закачалката при входа и слязох по вътрешната стълба в задната част на магазина. Прегледах бурканчетата с изсушени корени, листа и прахове, без да имам представа какво търся.

И магазинът беше тъмен. Върху стъклото на тезгяха стоеше купчинка неразпечатани пликове. Прехвърлих ги в снопа на фенерчето: сметка за телефон, няколко писма от доставчици билкари, печатно послание на един конгресмен и апел за помощ на болните от детски паралич. Най-отдолу се показа картонен афиш и кръвта ми се омръзна.

Право в очите ми бе вперен погледът на Люк Сайфер.

Беше накичен е чалма. Лицето му изглеждаше опалено от пустинния вятър. Отгоре с големи букви пишеше: ЕЛ ЦИФР, ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА НЕЗНАЙНОТО, а под портрета: Прославеният мъдрец Ел Цифр ще се срещне с паството на Новия храм на надеждата, 144-та западна улица. Събота, 21 март 1959 г., 20,30 часа. Поканени са всички желаещи. ВХОД БЕЗПЛАТЕН.

Пъхнах афиша в куфарчето. Можеш ли да не се отзовеш, когато те канят на безплатно зрелище?